притежава, трябваше да брои триста и петдесет рубли — месечната му заплата. Олег отмина.
Никъде нищо не купи, но настроението му бе такова, сякаш джобът му бе пълен с пари, които се чуди как да изхарчи. Виното все още държеше главата му замаяна.
Продаваха се и ризи. Олег ги огледа, опипа ги и дори една — зелена с бели ивици, мислено си купи. (А тя струваше шестдесет рубли и Олег не можеше да си позволи такъв лукс.)
Докато размисляше, се приближи мъж, облечен с хубаво палто, но се спря не пред бархетните ризи, а пред копринените и вежливо попита продавачката:
— Кажете, а имате ли от тези за петдесети ръст, но с яка тридесет и девети размер?
Думите му жегнаха Олег. Не, по-скоро го докоснаха с разгорещено желязо едновременно от двете страни! Той разярен се обърна и изгледа този гладко избръснат, самодоволен мъж с филцова шапка, с вратовръзка на бялата риза; така го изгледа, сякаш някой току-що го бе ударил по ухото и сега на този някой нямаше да му се размине да полети надолу по стълбището.
Как?! Хората киснеха в окопите, падаха в братските могили или замръзваха в малките ями в полярните студове; прибираха за първи, втори, трети път в лагерите хора, много от които се вкочанясваха по време на преместванията от един лагер в друг; хората с кръв по дланите от кирките едва успяваха да изкарат пари за овехтяла дреха, а този чистофайник помни не само какъв е неговият ръст, но и размера на яката си!
Този размер довърши Олег! Въобще не можеше да си представи, че яките също имат размери! Преглъщайки стона си, Олег се отдалечи. За какво му е този изтънчен живот? Защо му е да се връща в него? Нали, за да помниш размера на яката си, трябва да забравиш нещо друго! Нещо по-важно!
Той просто бе извън себе си…
В отдела за домашни потреби Олег си спомни, че Елена Александровна, макар и да не бе го помолила да й донесе, тайно мечтаеше да притежава лека парна ютия. Олег се надяваше, че няма да намери такава, за да бъде съвестта му чиста, но продавачката веднага му показа такава ютия.
— А тази наистина ли е по-лека от другите? — Костоглотов недоверчиво въртеше ютията в ръцете си.
— Защо да ви лъжа? — нацупи се продавачката, която въобще приемаше нещата метафизически, загледана някъде в пространството, сякаш пред нея не стояха реални купувачи, а се мяркаха само безличните им сенки.
— Нямам предвид това, но може би вие просто грешите? — предположи Олег.
Против волята си връщайки се в този тленен свят и правеща непоносимо за себе си усилие, за да пренесе материалния предмет, продавачката постави пред Олег друга ютия и отново се пренесе в метафизичните измерения, останала без сили дори да обясни с думи каквото и да било.
Какво пък, с помощта на сравнението човек достига до истината. Първата ютия несъмнено бе по-лека поне с килограм от втората. Дългът изискваше Олег да я купи.
Колкото и да бе уморена от пренасянето на ютията, младата продавачка трябваше да му напише касовата бележка, да произнесе: „за проверка“ (Каква проверка? Кого да проверяват? Олег напълно бе забравил… Колко трудно бе завръщането в този свят!), а и още, докосвайки пода с краката си, да протегне тази ютия на човека, който се занимаваше с проверката на изправността на купените неща… Олег просто се почувства виновен, че е отвлякъл младото момиче от неговите размисли.
Когато сложи ютията в мешката и отново я метна на раменете си, усети веднага тежестта й; вече шинелът му пречеше и затова реши да излезе от универмага.
Но в този миг видя себе си в огромното огледало, стигащо до тавана. Макар да му бе неудобно като мъж да се спира, за да се оглежда, той постоя известно време по простата причина, че в Уш Терек никога нямаше да види такова голямо огледало. И пренебрегвайки неудобството от това какво ще си помислят хората, Олег се огледа отначало отдалеч, а после и по-отблизо.
Нищо от военната стойка, както си мислеше, не бе останало у него. Само отдалеч шинелът изглеждаше шинел и ботушите — ботуши. Отгоре на това и раменете му бяха увиснали и фигурата му бе някак си прегърбена. А и без армейския колан и военното кепе не приличаше на войник, а по-скоро на избягал арестант или на селски младеж, пристигнал така облечен в града, за да продаде дрехите си и да купи други; но за да изглежда такъв, на Костоглотов му липсваше нахаканост.
По-добре да не се бе виждал в огледалото. Дотогава вървеше самоуверено, поглеждаше към останалите мъже снизходително и се чувстваше достоен за вниманието на жените. А сега с тази отвратителна мешка, метната на гръб, приличаща след дългата употреба на обикновен селски вързоп, стига да застанеше на улицата и протегнеше ръка, веднага щяха да му хвърлят някоя и друга копейка, приемайки го за просяк.
А нали трябваше да отиде при Вега… Но как да се появи пред нея такъв?
Неочаквано спря пред галантерията.
И когато между жените, които избираха, премерваха и връщаха дрехата или подаръка, се спря този полувойник-полунищ с белег на бузата, тъпо разглеждайки изложените вещи, продавачката се усмихна — какво ли би могъл да купи за своята селска възлюбена? — но веднага стана сериозна, вероятно защото се страхуваш да не открадне нещо.
Но той не помоли да му покажат каквото и да било, нито пък взе нещо, за да го огледа по-отблизо, а само стоеше и гледаше.
Този галантериен кът, блестящ със стъклата, камъните, метала и пластмасата си, му изглеждаше като бариера, намазана с фосфор, която Костоглотов не би могъл да счупи с главата си.
Той разбра. Разбра колко прекрасно е да купи някаква брошка и да я закачи на блузката на жена. Докато не бе го усетил, не се чувстваше виновен, но сега душата му трепна толкова силно, че вече не би могъл да отиде при Вега, без да й купи някакъв подарък.
А да й подари нещо, не би могъл и не би посмял. Пред скъпите неща не си струваше да се задържа, а какво знаеше за евтините? Например за брошките — онези по-скоро не брошки, а дантелени дрънкулки с игличка за закачване отзад; особено онази, шестоъгълната, с множеството искрящи стъкълца — бе ли хубава или не?
А може би бе обикновена дрънкулка?… Може би жената с вкус дори няма да я вземе в ръцете си?… Може би такива отдавна не носят, защото безнадеждно са излезли от мода?… Откъде да знае той какво носят и какво не?
А и после как би се приел подобен негов жест — отива да пренощува и протяга, изчервил се до корена на косите си, някаква брошка?
Едно след друго недоуменията го шибаха като нагайки.
И той прозря цялата сложност на този свят, където трябваше да се познава женската мода, за да може да се избере най-подходящият подарък за жената, да се знае с точност размерът на яката, да се знае какви дрехи са нужни, за да има човек приличен вид… А Вега живееше именно в този свят, знаеше всичко и се чувстваше добре в него…
Бе смутен. Ако трябваше да отиде при нея, сега бе време, сега!
Но той не можеше. Бе загубил порива. Страхуваше се.
Разделяше ги универмагът…
И от този езически храм, в който преди малко с такава глупава алчност, подчинявайки се на идолите на пазара, бе нахлул, Олег излезе толкова угнетен и измъчен, сякаш бе похарчил хиляда рубли, за да купи десетки неща, завити в пакети, чиято тежест прегъваше още повече увисналите му рамене.
А единственото, което купи, бе ютията.
Бе толкова уморен, сякаш в продължение на часове бе избирал какво да купи. Къде се бе дянало чистото розово утро, обещаващо му съвсем нов живот?
Къде точно и за какво бе сменил радостната си душа? В универмага… А преди това, поръчал си вино, бе я пропил; а още по-рано я бе заситил с шашлика.
А трябваше само да види цъфтящите кайсии и веднага да отиде при Вега…
На Олег му се повдигаше не само от вида на витрините, но дори и от самите улици, изпълнени със загрижени и радостни лица. Искаше му се да легне някъде на сянка, близо до река, но не само за да си почине, а и за да се пречисти. Единственото място, където все още можеше да отиде в този град, бе зоологическата градина, за което го бе помолил Дьомка.
Олег чувстваше, че светът на животните му е по-близък от човешкия; в техния кръг всеки бе равен с
