другия.
Олег се измъчваше и заради шинела си; бе му прекалено топло с него, но не му се искаше и да го носи на ръка. Попита как най-бързо да стигне до зоологическата и пое по широки и тихи улици с равни каменни тротоари и големи дървета, където нямаше нито витрини, нито фотоателиета, нито театри, нито винарски изби; дори трамваи нямаше. Тук бе тих слънчев ден. Момиченцата играеха на дама по тротоарите. В малките градинки пред къщите стопанките садяха или слагаха колчета.
Пред входа на зоологическата градина се намираше истинското царство на дечурлигата — нали бе ваканция, а и денят бе толкова хубав!
Влизайки в зоологическата градина, първото, което Олег видя, бе виторог козел. В ограденото пространство се извисяваше остра скала. Именно върху нея, стъпил гордо, стоеше на тънките си крака козелът с удивителни рога — дълги и извити спираловидно. Брадата му приличаше по-скоро на дълга, стигаща до коленете грива като коси на русалка, но тя не го правеше нито женствен, нито смешен.
Онези, които очакваха да видят някакво движение на виторогия по гладката скала, вече се бяха отчаяли. Той отдавна стоеше като изваян, като продължение и неотменна част от скалата; а когато нямаше вятър и гривата брада не се полюшваше, никой не би могъл със сигурност да твърди, че той е жив, че това е само поза.
Олег постоя пет минути и възхитен отмина — козелът така и не се помръдна! Ето с такъв характер можеш да изтърпиш повратностите на живота!
В началото на другата алея Олег видя особено оживление на момчетата пред някаква клетка, където някакво животно бясно се премяташе, но на едно място. Оказа се, че това е катерица в колело, онази същата от поговорката. Но от онази поговорка не бе останало нищо в паметта му и той не можеше да си отговори: защо катерица и защо в колело? А тук всичко бе нагледно. В клетката имаше дърво с клони за катерицата, но там бе коварно закачено и колело барабан, което бе обърнато към зрителите, а отвътре имаше положени напряко летви, заради които цялото колело изглеждаше като затворена безкрайна стълба. И кой знае защо, пренебрегвайки дървото, катерицата се бе оказала вътре в барабана, макар никой да не бе я примамвал нарочно там — нито с храна, нито с нещо друго; бе я привлякла измамната идея за мнимото движение. Тя бе започнала вероятно с лекото подскачане от една летва на друга заради самото любопитство, нямайки представа какво ужасно изобретение е това (когато го е направила за пръв път, е разбрала, но въпреки всичко продължаваше да я примамва!). Но ето че барабанът бясно се бе завъртял! Цялото вретенообразно тяло на катерицата и дългата й опашка се бяха извили от лудия бяг; напречните летвички се въртяха, почти сливайки се, всички сили на катеричката бяха напрегнати до такава степен, че всеки миг сърцето й щеше да се пръсне, но въпреки това тя не можеше да се изкачи поне с едно стъпало нагоре с предните си лапички.
Онези, които бяха дошли преди Олег, я бяха заварили да се върти все така отчаяно. Олег постоя няколко минути, но нищо не се промени: нямаше сила, която би могла да спре колелото и да спаси катеричката, нямаше разум, който би могъл да й внуши: „Спри! Всичко е напразно!“ Не! Имаше само един неизбежен изход за нея — смъртта. На Олег не му се искаше да бъде неин свидетел и затова се отдалечи.
Така с два дълбокомислени примера — вляво и вдясно от входа, с две равнозначни линии на битието, посрещаше тукашната зоологическа градина своите малки и големи посетители.
Олег мина покрай сребристия и златистия фазан, покрай фазана с червени и сини пера; полюбува се на тюркоазната паунова шия и на разперената почти на цял метър негова опашка с розови и златисти ресни. След лишеното от цвят време на заточението и болничното минало очите на Олег не можеха да се наситят на тези невъобразими багри.
Тук не бе горещо. Зоологическата градина бе просторна и дърветата вече хвърляха първите си по- големи сенки. Чувствайки се все по-отпочинал, Олег мина покрай цяла птича ферма — андалуски кокошки, тулузки гъски и горски пернати, и се изкачи там, където се намираха жеравите, ястребите, грифовете65; после стигна и до скалата, където в клетка, покрита като шатра, високо над останалия зоосвят, живееха големите петнисти белоглави птици, които, ако не бе надписът, човек би приел за орли; бяха ги настанили колкото се може по-високо, но платненият покрив на клетката бе ниско над скалата и тези мрачни птици се измъчваха, разперваха крилата си, размахваха ги, но не можеха да излетят.
Като виждаше как се мъчат, Олег несъзнателно разкърши раменете си (а може би острата част на ютията го бодеше в гърба?).
На клетката имаше надпис: „Белите сови понасят много тежко неволята.“ Знаят, а въпреки това ги затварят в клетка!
А кое живо същество приема неволята добре?
Друг надпис гласеше: „Бодливецът живее през нощта.“ Познато: в девет и половина те извикват, в четири сутринта те пускат.
„Язовецът живее в дълбоки дупки“: това е вече по нашему! А какво му остава на язовеца? И муцуната му е на ивици, чист каторжник!
Олег възприемаше всичко в другия смисъл и навярно не трябваше да влиза и тук, както в универмага.
Почти половината ден бе минал, а обещаните радости така и не се появяваха.
Олег се спря и пред клетката на мечките. Черният мечок с бяло петно отпред, приличащо на вратовръзка, се бе изправил на задните си лапи и тикаше главата си в железните прътове; после изведнъж подскочи и увисна на решетката. Тогава Олег разбра, че това не е вратовръзка, а сякаш верижка на свещеник с голям кръст на гърдите. Подскочи и увисна. А как по друг начин би изразил отчаянието си?
В съседната клетка седеше майката с мечето.
А по-нататък се измъчваше неспокоен, буен мечок, който непрекъснато ходеше, но едва успяваше да се обърне, защото разстоянието не бе по-голямо от три крачки.
Така че по мечешка мярка това не бе килия, а
Увлечените от зрелището деца си говореха: „Чуйте, хайде да му хвърлим камък, а той ще помисли, че е бонбон.“
Олег не забеляза, че тези деца оглеждат и него. Самият той изглеждаше като излишен, безплатен звяр, но не се виждаше отстрани.
Алеята се спускаше към река, където държаха белите мечки, които периодично, на няколко минути, се хвърляха в ледения водоем, за да се освежат, а след това излизаха на циментовата тераса, изтръскваха с лапи водата от главите си и дълго се разхождаха. Как ли се чувстваха тук, през лятото, когато температурата се качваше до четиридесет градуса? Сигурно така, както ние бихме се чувствали в Полярния кръг.
Най-обърканото в цялата история със зверовете бе това, че дори да им съчувстваш и да разполагаше с нужните средства, Олег не би могъл да разбие клетките и да ги освободи, защото те бяха загубили заедно с родината си и идеята за разумната свобода; а след внезапното им освобождаване би станало и по- страшно.
Така разсъждаваше Костоглотов; дотолкова бяха променени представите му, че вече не можеше да възприема наивно и безстрастно каквото и да било; каквото и да видеше, всичко събуждаше в душата му подземно бучене и променяше формата си.
Минал покрай печалния елен, повече от всички останали лишен от пространство, покрай свещения индийски зебу и златистия заек агути, Олег отново се изкачи, за да види маймуните.
Около техните клетки имаше много деца и възрастни, които им подхвърляха най-различна храна. Печалните маймуни изглеждаха като остригани с машинка подвластни на първичните си радости и мъки, те му напомниха за много от предишните му познати — дори би се заклел, че е разпознал някои от тях, чийто лагерен срок сигурно е удължен.
На Олег му се стори, че самотното и замислено шимпанзе с отекли очи, пъхнало ръцете си между коленете, страшно му прилича на Шулубин, който обикновено седеше в същата поза.
В този слънчев, топъл ден Шулубин навярно се намираше на границата между живота и смъртта.
Олег отмина маймунския свят и скоро видя няколко човека, стълпили се пред някаква клетка.
