Отиде при тях. Клетката бе празна, на табелката пишеше: „Макак резус“, а по-надолу на лист бе допълнено:
„Живеещата тук маймуна ослепя от безсмислената жестокост на един зъл посетител, сипал тютюн в очите й.“
Олег изтръпна! Досега се разхождаше с усмивка на снизходителен всезнайко, а в този миг му се прииска да зареве така, че да го чуят в цялата зоологическа градина, сякаш на самия него в очите му бяха сложили тютюн!
Но защо?… Просто
Най-болезнено децата възприемаха написаното. За този неизвестен, благополучно отишъл си човек не бе казано, че е антихуманен; не бе казано, че той е агент на американския империализъм; бе споменато само, че е
Бележката отдавна бе прочетена, но възрастните и децата продължаваха да стоят и да гледат в изоставената клетка.
И понесе Олег своята излиняла, прогорена и простреляна мешка, в която се намираше ютията, по- нататък — в царството на лакеите, гадовете и хищниците.
Лежаха гущери на пясъка един до друг като продълговати люспести камъни. Какво движение, присъщо им по време на свободата, бяха загубили?
По-нататък се бе проснал огромен китайски алигатор с цвят на чугун, с плоска паст и с къси крака, неестествено обърнати встрани. Бе написано, че когато е много топло, той не яде всеки ден месо.
Може би би се чувствал добре в този свят, където не трябва да мисли за храна?
Около дърво се бе обвил като дебел изсъхнал клон мощен питон; бе съвсем неподвижен и само острият му тънък език просъскваше от време на време.
След него следваха и обикновените змии.
Нямаше никакво желание да ги разглежда. Искаше му се само да си представи лицето на ослепелия макак.
Следваше алеята на хищниците. Намираха се в съседство рисът, барсът, пепелнокафявата пума и петнистият ягуар. Те бяха затворници, страдаха без свободата си, но Олег се отнасяше към тях като към криминални престъпници. Все пак бе възможно да разбереш кой е виновен в света. Ето написано е, че ягуарът изяжда месечно сто и четиридесет килограма месо. Не, това не можеше да си го представи! Прясно червено месо! В лагера такова никога не докарваха — само жили и вътрешности, и то по килограм на цяла бригада.
Олег си спомни онези, които се грижеха за конете по време на етапите: ядяха овеса, предназначен за бедните измъчени животни, и по такъв начин оцеляха.
Спря се пред клетката на господаря тигър. Дори мустаците му разкриваха цялата хищност на натурата му… А очите му бяха жълти… Олег стоеше и гледаше тигъра с ненавист.
Един стар политически каторжник, който някога бе заточеник в Туруханск, а по-късно в същия лагер е Олег, му бе разказал, че очите на тигъра не са кадифеночерни, а именно жълти!
Прикован от ненавистта на едно място, Олег стоеше и гледаше тигъра.
Все пак
Вече не му се искаше да продължи да разглежда зоологическата градина. Искаше му се да избяга оттук. Не искаше повече никакви лъвове! Насочи се към изхода.
Погледът му се плъзна по зебрата.
И изведнъж се спря пред…
Пред чудо за душата след сцените, напомнящи за кръвожадността: светлокафявата антилопа нилгау, с дълги стройни крака, с красива глава, без да се страхува, стоеше съвсем близо до мрежата и гледаше Олег с големите си доверчиви и мили — именно мили! — очи!
Не, това бе необяснимо, бе невъзможно да се приеме спокойно! Тя не сваляше от него погледа си, в който се четеше мил укор; сякаш питаше: „Ти защо не идваш? Половин ден мина, а защо не идваш?“
Олег имаше усещането, че става свидетел на преселението на душите, защото бе повече от ясно, че тя стои и чака именно него. Едва направил крачка, и тя веднага го погледна всеопрощаващо: „Няма ли да дойдеш? Нима няма да дойдеш? А аз чаках…“
Защо той не тръгваше?! Защо той не тръгваше?!
Олег се обърна и се насочи бързо към изхода.
Още можеше да я завари в дома й!
Глава 36
И последният ден
Той не можеше сега да мисли за нея нито като за обект на мъжкото му желание, нито с ярост, но с наслаждение би отишъл и легнал в нозете й като пребито, нещастно куче. И това би било най-голямото щастие, което би могъл някога въобще да си представи.
Но, разбира се, не можеше да си позволи да постъпи така — да отиде и ничком да падне пред краката й; длъжен е да говори някакви вежливи извинителни думи и тя да му отговаря по същия начин, защото така е прието от хиляди години.
И сега виждаше ясно смущението, което се изписа върху лицето й, когато вчера му каза: „Знаете ли, бихте могли да останете у дома…“ Трябваше да изкупи това нейно изчервяване, да не й позволи втори път да изпадне в неловко положение — именно затова бе длъжен да измисли първите фрази, достатъчно вежливи и достатъчно шеговити, за да смекчат необичайната ситуация, създадена от неговото появяване; всичко трябваше да изглежда така, сякаш той просто е отишъл при своя лекар, млада самотна жена… Не му се искаше да измисля каквото и да било, а просто да отвори вратата и застанал на прага, да я гледа и непременно веднага да я назове Вега: „Вега! Аз дойдох!“
Въпреки всичко щеше да бъде непосилно щастие за него да седи с нея не в болничната стая или в лекарския кабинет, а в обикновена жилищна стая — нейната! и неизвестно за какво да говори. Сигурно ще прави грешки, някои от тях съвсем неуместни — нали той е отвикнал от живота на нормалните хора, но с поглед все някак ще успее да й обясни: „Съжали се над мен! Толкова ми е зле без теб!“
Как можа да изгуби толкова време! Как можа толкова дълго да не се реши да отиде при Вега! Сега вървеше бързо с единствената тревога: дано пристигне, преди да е излязла. Обиколил за половин ден града, той вече умееше да се оправя с улиците и сега разбираше къде да върви. И вървеше.
Ако всеки от тях открие, че другият му е симпатичен, ако им е приятно да разговарят, ако може да хване ръцете й, да я прегърне и да я гледа отблизо в очите — това му стигаше!
Разбира се, ако се случеше със Зоя, сигурно би било малко, но с Вега? С… антилопата нилгау?
Стигаше му само да си помисли, че би могъл да държи ръцете й в своите, и в гърдите му се опъна някаква тетива и той се развълнува.
И все пак малко ли е?…
Колкото повече наближаваше дома й, толкова повече вълнението го правеше свой пленник. Това бе истински страх, но щастлив страх от преливащата радост; този страх го правеше щастлив сега!
Вървеше, следейки само имената на улиците, вече без да обръща внимание на витрините, магазините, трамваите, хората. Изведнъж на ъгъла, побързал, за да изпревари някаква възрастна жена, се сепна и видя, че тя продава букетчета лилави цветя.
Никъде, дори в най-затънтените улички на неговата отровена, преустроена и приспособена памет, не бе останала и сянка от далечния спомен, че отивайки на гости на жена, трябва да се носят цветя! Забравата го бе изтрила, сякаш този жест никога не бе съществувал на света! Само преди миг вървеше спокойно със своята излиняла мешка и никакви колебания не смущаваха стъпките му.
Но ето че видя някакви си цветя, които, кой знае защо, се продаваха. Той се намръщи и изгубеният, изглежда, завинаги спомен изплува постепенно като удавник от мътната вода на паметта. Наистина, наистина! В далечния, сякаш чужд свят на младостта му бе прието на жените да се подаряват цветя!…
— Тези какви са? — попита засрамен цветарката.
— Как какви? Теменужки! — обидено отговори тя. — Рубла букетчето…
Теменужки?… Онези същите поетични теменужки?… Представяше си ги по-други. Стръкчетата би
