трябвало да бъдат по-дълги, а цветчетата — по-камбанообразни. Но може би той бе забравил или тези бяха от някакъв местен сорт. Във всеки случай други не се предлагаха. А след като си бе спомнил, вече не можеше да отиде без цветя. Беше го срам, че само преди малко е вървял съвсем спокойно.
Но колко трябва да купи? Едно букетче? Изглеждаше прекалено малко. Две? Също… Три, четири? Много скъпо. Лагерното сметало защрака някъде в главата му като аритмометър, че може да се спазари да купи две букетчета за рубла и половина или пет — за четири рубли, но това отчетливо тракане сякаш не се отнасяше за него. Олег извади две рубли и тихо ги даде на цветарката.
Взе две букетчета, които упоително миришеха, но не така, както би трябвало да миришат теменужките от младостта му.
Помириса ги, но в този миг разбра, че би изглеждало съвсем смешно да върви така — демобилизиран болен войник с мешка и цветя в ръка. Най-добре би било да ги пъхне в ръкава на шинела, за да не се виждат.
А домът, в който живееше Вега, бе пред него!
Влезе в двора, както му бе обяснила. След това зави наляво.
(А радостта в гърдите му преливаше!)
Стъпи на дълга открита циментова веранда, оградена с ниска желязна решетка, върху която бяха сложени да се изветреят одеяло, дюшек, възглавници, а на опънатото от единия до другия край на верандата въженце бе простряно бельо.
Всичко това съвсем не подхождаше на представата му за дома на Вега. Но тя няма вина за това. Ето там, по-нататък, отвъд висящото пране, се намира вратата, зад която започва светът на самата Вега.
Олег наведен премина и намери входа. Врата като врата, боядисана със светлокафява боя, тук-там олющена, със зелена пощенска кутия.
Олег извади теменужките от ръкава на шинела и оправи косите си. Вълнуваше се и се радваше на вълнението си. Опита се да си я представи без лекарската престилка в домашна обстановка.
Не, не бе извървял с тежките си ботуши тези няколко квартала от зоологическата градина, а бе вървял по безкрайните пътища на страната два пъти по седем години и ето накрая, демобилизирал се, бе пристигнал и спрял пред вратата, зад която през всичките четиринадесет години мълчаливо го бе очаквала жена.
И се приготви да почука.
Но преди да го направи, вратата се отвори (значи го е забелязала през прозореца!) и от вътре, насочен точно срещу него, се изправи червен мотоциклет, който изглеждаше особено голям в отвора на тясната врата, буташе го младеж със сплеснат нос; той дори не попита Олег кого търси; Костоглотов се отдръпна, за да мине.
Тъй като бързаше, не можа веднага да разбере какъв е на самотно живеещата Вега този младеж и защо излиза от нейното жилище. Не бе възможно напълно да забрави, макар и отсъстващ от нормалния живот толкова години, че въобще хората не живеят сами, че повечето от тях живеят в обща комунална квартира! Не трябваше да забравя, но не бе и длъжен да помни. От лагера
— Бихте ли ми казали… — обърна се към младежа Олег, но онзи вече спускаше мотоциклета си по стълбището.
А вратата остана отворена.
Олег нерешително влезе. В неосветената дълбочина на коридора забеляза три врати — зад коя ли от тях живее Вега? В полумрака, без да пали лампата, се показа жена и враждебно го попита:
— Кого търсите?
— Вера Корнилиевна — с глас, който не приличаше на неговия, отговори Костоглотов.
— Няма я! — без да провери, неприятно рязко отсече жената и мина покрай Костоглотов, който се отдръпна, за да й направи място.
— А вие почукайте — окопити се Олег, който нямаше търпение да види Вега, а на неприятната съседка можеше да отговори по същия начин. — Тя днес не е на работа.
— Знам. Няма я. Беше. Излезе. — Жената, с ниско чело и впаднали бузи, го разглеждаше.
Вече бе видяла теменужките. Беше късно да ги скрие.
Ако не бяха тези цветя, той би могъл сам да почука, да разговаря самоуверено, да настоява: отдавна ли е излязла, скоро ли ще се върне; би могъл да й остави бележка (а може би и самата Вега му е оставила? …).
Но с теменужките в ръка изглеждаше като човек, който моли, като влюбен, като глупак…
И той излезе на верандата.
А онази продължаваше внимателно да го наблюдава. Направи й впечатление мешката, която я накара да бъде по-бдителна — току-виж откраднал нещо.
На двора онзи младеж бе запалил мотора, който ръмжеше непоносимо.
Олег се чудеше какво да прави.
Жената го гледаше раздразнено.
Как можеше да я няма, след като бе обещала? Да, навярно го е чакала да дойде по-рано, а след това е излязла. Какво нещастие! Не неуспех или досада, а нещастие!
Олег пъхна ръката си с теменужките в ръкава на шинела.
— Кажете, а тя ще се върне ли, или излезе, за да отиде на работа?
— Излезе — отсече жената.
Това не бе отговор.
Но бе и нелепо да остане тук и да я чака.
Мотоциклетът продължаваше да боботи, после изведнъж заглъхна.
А на перилата бяха сложени големи възглавници, дюшек, одеяло.
— Вие какво още чакате, гражданино?
Олег не можеше да реши какво да прави.
Онази така нагло го гледаше, че му пречеше да мисли.
А проклетият мотоциклет, който отново забоботи, разкъсваше душата му.
И навел се, за да мине под бастиона от възглавници, дюшеци и одеяла, Олег отстъпи и като изхвърлен се заспуска по стълбището.
Ако не бяха тези възглавници — една смачкана, друга провиснала като виме на крава, трета като обелиск, той би намерил изход. Не трябваше просто така веднага да си отиде. Вега сигурно ще се върне! И то скоро! И тя също ще съжалява! Ще съжалява!
Но в провесените възглавници, дюшеци и одеяла бе скрит онзи устойчив, проверен от годините опит, който той не би могъл да отхвърли. Нямаше право.
Именно сега и именно той.
На наровете може да лежи самотният мъж, докато вярата и честолюбието стискат сърцето му; така спи арестантът, който няма друг избор, и арестантката, разделена насила от него.
Но там, където жената и мъжът са се договорили да бъдат заедно, тези пухкави, меки спални принадлежности чакат уверено своето. Знаят, че няма да сгрешат.
И от непристъпната крепост, която не можеше да превземе, Олег излезе от двора, а бастионът на възглавниците радостно стреляше в гърба му…
А проклетият мотоциклет все не се запалваше!
От улицата боботенето се чуваше по-слабо и Олег се спря, за да изчака още малко.
Още не бе загубил надежда да я види. Ако се върне, не можеше да не мине оттук. И те ще се усмихнат един на друг:
„— Здравейте!…“
„— Знаете ли, че…“
„— Колко смешно…“
И тогава той ще извади от ръкава си полусмачаканите, вече полуувехнали теменужки.
Може да я дочака и отново да премине през двора, но нали пак трябва да се изправи пред тези пухкави уверени бастиони!
