— Как да ви кажа… В едно отношение по-добре, в друго по-зле… (По-зле ли? Колко неблагодарен е човекът! Какво по-лошо би могло да има от това да лежиш в диспансера и да искаш да умреш?…) С една дума — по-добре.
— Чудесно! — зарадва се комендантът. — Но защо не седнете? Все пак се изискваше време, за да могат да бъдат оформени билетите за театъра! Някъде върху тях трябваше да се сложи печат, да се напише датата… Всичко това арменецът направи без усилие, написа върху удостоверението на Олег, че му е разрешено да замине, и вече протягайки му го с изразителен поглед, каза съвсем неслужебно и тихо:
— Вие… не тъжете. Скоро всичко това ще свърши.
— Кое това? — изуми се Олег.
— Как кое? Отметките! Заточението! Ко-мен-дан-ти-те! — безгрижно се усмихна арменецът. (Сигурно имаше вече друга, много по-приятна от тази работа.)
— Какво?! Вече има… разпореждане? — изтръгна се от Олег.
— Все още не — въздъхна комендантът, — но има такива изгледи. Говоря ви съвсем точно. Ще има! Дръжте се, оздравявайте, все още имате шанс да бъдете човек!
Олег горчиво се усмихна.
—
— Каква специалност имате?
— Никаква.
— Женен ли сте?
— Не.
— Това е добре! — убедено каза комендантът. — Обикновено след това заточените семейства се развеждат. А вие ще се освободите, ще се върнете в родното си място и спокойно ще се ожените!
Да се ожени…
— Щом е така, благодаря — изправи се Олег.
Комендантът доброжелателно му кимна, но все пак не му подаде ръка.
Минавайки през първата стая, Олег си помисли: защо комендантът е такъв? По природа ли е такъв, или е мръднал? Постоянно ли е тук или временно? Или специално са започнали да назначават такива? Беше много важно да разбере, но не можеше да се върне, за да попита просто така.
И отново Олег пое покрай бараките, през релсите, покрай табаните от едната страна по дългата заводска улица; вървеше бързо и скоро свали шинела, защото му стана нетърпимо горещо. Усещаше как радостта, която вдъхна в душата му комендантът, го изпълва целия. Едва тогава постепенно до съзнанието му достигна смисълът на чутото.
Постепенно, защото бяха случили Олег да вярва на хората, седящи зад онези маси. Можеше ли да забрави толкова лесно разпространената от длъжностните лица, от капитаните и майорите следвоенна лъжа за това, че сякаш се приготвя всеобща амнистия за политическите? А как вярваха! „Самият капитан ми каза!“ А на онези просто им бяха заповядали да повдигат духа на нещастниците, за да продължат да изпълняват нормите си! За да живеят в името на нещо си!
Но това, което можеше да предположи за арменеца, бе, че е прекалено много осведомен за заеманата от него длъжност. Впрочем нали и самият той чакаше да прочете за подобно нещо във вестниците?
Боже мой, вече е време! Отдавна е време, иначе не би могло! Човек умира от някаква си подутина, а как може да живее страната, върху която се бяха появили раковите клетки на стотиците лагери и места за заточаване?
Олег се почувства щастлив. В края на краищата не бе умрял. И съвсем скоро ще може да си купи билет за влака до Ленинград. До Ленинград!… Нима щеше да стане възможно да се приближи и да пипне колоната на Исакиевската катедрала?…
Да, сега всичко се променяше и във взаимоотношенията му с Вега! Главозамайващо! Ако сега действително… ако е сериозно… Това би престанало да бъде фантазия! Би могъл да живее с нея тук!
Да живее с Вега? Заедно! Сърцето му ще се пръсне само като си го представи!…
А колко ще се зарадва тя, ако сега отиде и всичко й разкаже! А защо да не го направи? Защо да не отиде при нея? На кого друг би могъл да го разкаже, ако не на нея? На кой друг би му било интересно да научи за неговата свобода?
Вече бе на трамвайната спирка. И трябваше да реши дали да тръгне към гарата или към Вега. Трябваше да бърза, защото тя отново можеше да излезе. Вече минаваше пладне.
И отново се развълнува. И отново го теглеше към Вега! И нищо не бе останало от аргументите, говорещи „против“, които бе намерил по пътя към комендатурата.
Защо трябваше като виновен и опетнен да я избягва? Нали нещо си мислеше, когато го лекуваше?
Нали мълчеше и се скриваше зад кадър, когато той спореше и я молеше да прекрати този начин на лечение?
Защо да не отиде при нея? Нима те не можеха да се издигнат над делничните неща? Нима те не са хора? Ако не той, Вега във всеки случай бе човек!
Вече се нареди на опашката за трамвая. Цялата тълпа се втурна именно към неговия трамвай! Нима той бе нужният за всички? Олег държеше в едната си ръка шинела, а в другата мешката и без да се съпротивлява, се остави на тълпата да го завърти и да го изтласка във вагона на трамвая. Озова се между две момичета, вероятно студентки; едната бе руса, другата чернокоса и толкова плътно се бяха притиснали към него, че вероятно чуваха тежкото му дишане. Ръцете му бяха притиснати и той не можеше дори да плати на разсърдената кондукторка. Лявата му ръка бе зад гърба на чернокосото момиче, а към русата се бе притиснал с цялото си тяло; усещаше всяка фибра на тялото й — от коленете до брадичката й, а и тя също не можеше да не чувства неговото. Най-голямата страст не би могла да ги хвърли толкова близко един до друг, както тази тълпа. Нейната шия, уши, коси бяха зад мислимия предел, позволяващ на едно порядъчно момиче да се приближи до непознат мъж. Чувстваше топлината й през излинялото сукно на гимнастьорката си. Чернокосото момиче й говореше за институтски неща, но русата бе престанала да отговаря.
В Уш Терек нямаше трамваи. Така плътно до другите се бе чувствал само в затворническите камионетки, известни в лагерния свят е прозвището „враните“. Но в тях не винаги имаше жени. Новото усещане му бе непознато от преди.
Но то не носеше щастие. В него имаше и мъка. Имаше някакъв праг в това усещане, който той дори мислено не можеше да престъпи.
Нали го предупреждаваха, че
След като трамваят мина две спирки, някои от пътниците слязоха и вече не бе толкова тясно. Олег можеше да си поеме дъх и да се отмести, но не го направи: нямаше воля да се откъсне и да прекрати това блажено мъчение. В тази минута, сега, той не искаше нищо друго, освен да остане още малко в същата поза. Дори ако ще трамваят да го закара до стария град, дори и ако трябваше да пътува цяла нощ, дори ако се наложеше да направи околосветско пътешествие, Олег не можеше да се отдръпне пръв! Опитвайки се да задържи това щастие, за по-голямо от което не се чувстваше достоен, Олег с благодарност се опита да запомни черните й коси (а лицето й така и не успя да види).
Русокосата се изтръгна от прегръдката му и се запъти към изхода.
И в този миг, успял най-после да се изправи, Олег разбра, че отива при Вега заради едната мъка и едната измама.
Отиваше да иска от нея повече, отколкото бе способен да даде.
Бяха се договорили с възвишени думи, че духовното общуване е по-скъпо от всяко друго. Но виждаше сам, че този висок мост, издигнат от нейните и неговите ръце, е уязвим именно в основите, които той бе положил. Отива при нея, за да я увери бодро в едно, а да мисли за друго. А когато тя излезе и той остане сам в стаята й, щеше да хленчи над дрехите й и над всеки предмет.
Не, трябва да бъде по-мъдър от нея! Трябва да се отправи към гарата.
И не напред, покрай онази студентка, а към задната врата се насочи Олег и скочи, отнасящ със себе си нечия ругатня.
А близо до трамвайната спирка пак продаваха теменужки.
Слънцето вече бе близо до хоризонта. Олег облече шинела си и се отправи към гарата. В другия трамвай нямаше толкова хора.
Озовал се сред гаровата обстановка на вечно бързащи нанякъде хора, Олег се осведоми къде да си купи
