билет, получи няколко противоречиви отговори и едва накрая успя да се добере до касата, където продаваха билети за влаковете, пътуващи на далечни разстояния.
Имаше четири гишета, зад всяко от които стояха по сто и петдесет-двеста човека.
Олег веднага позна, сякаш въобще не бе я напускал, картината на денонощните опашки за билети. Много неща се бяха променили в света — бе времето на друга мода, други маниери, но всичко
Сега и той имаше подобен документ, съвсем подходящ за случая.
Бе задушно и той непрекъснато се потеше, но бързо измъкна от мешката шапката си и я сложи на главата си като на обущарски калъп за разтягане на обувки. Мешката прехвърли през рамото си. Опитваше се с вида на лицето си да внуши на чакащите на опашката, че не са минали и две седмици, откакто бе лежал на операционната маса под скалпела на Лев Леонидович, и така, едва пристъпващ, с помръкнал поглед, се запровира между чакащите, за да стигне до нужното гише.
Пред него имаше и други желаещи да избягнат реда, но стояха чинно встрани, защото наблизо имаше милиционер.
Тук, пред всички, Олег бавно извади документа от джоба си и доверчиво го протегна на милиционера.
Онзи, млад мустакат узбек, приличащ на генерал, важно го прочете и обяви на първия в редицата:
— Ето този другар ще бъде трети. Опериран е.
Погледнал с уморен поглед другарите си по редица, Олег дори не се опита да се пъхне зад втория, а застана отстрани с наведена глава. Но дебелият възрастен узбек, върху чието бронзово лице падаше сянка от широкополата шапка, го хвана внимателно под ръка и го постави в редицата.
Бе интересно човек да стои близо до гишето: виждаха се пръстите на касиерката, протягаща билетите, влажните банкноти, които стискаха в потните си ръце пътниците; чуваха се плахи молби, последвани от неумолими откази от страна на всемогъщата касиерка; по всичко личеше, че кипеше усилна работа.
Дойде редът и на Олег.
— На мен, моля ви, ми дайте един билет за общия вагон до Хан Тау.
— До къде? — попита касиерката.
— До Хан Тау.
— Нещо не те разбирам — сви рамене тя и започна да прелиства огромната книга справочник.
— Защо, миличък, вземаш за общия? — съжали го някаква жена отзад. — След операцията! Ще се качиш горе и шевовете ще се скъсат! Вземи си със запазено място!
— Нямам пари — въздъхна Олег.
Бе самата истина.
— Няма такава гара! — отсече касиерката, като захлопна дебелата книга. — Вземете до друга гара!
— Как така няма — усмихна се Олег. — Тя вече година действа, нали от нея заминах. Ако знаех, че ще стане така, щях да запазя билета.
— Нищо не зная! Щом в справочника я няма, значи не съществува такава гара!
— Но влаковете спират на нея! — по-жалостиво от опериран изрече Олег. — Там и каса има!
— Гражданино, след като не купувате билет, отстранете се! Следващият!
— Наистина защо да отнема излишно време! — чуха се гласове от редицата. — Вземай, докъдето ти дават!… Опериран, а още се върти.
О, как му се искаше сега на Олег да спори! Да се развърти, да призове началника на гарата! Колко обичаше да покаже на тези тъпаци какво е справедливост — малка, окаяна, но все пак справедливост! За да се почувства личност!
Но железен бе законът за търсенето и предлагането, както и законът за планираните превози! Добрата жена от опашката, която му предлагаше да вземе билет със запазено място, вече подаваше парите си през рамото му; милиционерът, който преди малко сам бе се разпоредил да бъде трети, вече вдигаше ръка, за да го отведе встрани.
— Ако сляза на предишната, ще трябва да се мъкна още тридесет километра, а следващата е на седемдесет от моята гара — оплака се Олег, но това вече бе лагерна жалба, затова побърза да се съгласи: — Добре, дайте ми билет до Чу.
А тази гара бе известна на касиерката, цената — също, а имаше и билети; оставаше му само да се радва. Още тук, пред касата, Олег провери билета, цената и рестото и бавно тръгна.
Щом се отдалечи достатъчно от онези, пред които се бе представил като опериран, той свали ужасната си шапка и я пъхна отново в мешката си. До тръгването на влака оставаха два часа. Беше му приятно да прекара това време с билет в джоба си. Сега вече можеше да пирува: да хапне сладолед, който в Уш Терек не е познат, да пийне квас (там също не се продава), да си купи черен хляб за из път; захар също; да налее в бутилка чайна запарка (голяма работа е човек да носи със себе си по време на пътуване своя вода!). А сельодка да не купува в никакъв случай! Колко по-изгодно е да пътува дори с пътнически влак, дори без запазено място, вместо в арестантски конски вагони по време на преместванията; никой няма да те претърсва, преди да се качиш, заобиколен от конвоите, няма да те мъчи нетърпим задух и жажда в продължение на две денонощия! А и ако успее да заеме и третата, багажната пейка, да се опъне върху нея в цялата си дължина — и то сам, защото за повече от един няма място, и да лежи, без да усеща никаква болка от подутината: иди кажи, че това не е щастие! Той е щастлив човек! Няма никакъв повод да се оплаква…
А и онзи комендант намекна за амнистия…
Идваше, идваше дългоочакваното, чаканото цял живот щастие, а Олег, кой знае защо, не можеше да го познае.
В края на краищата съществуваха и други хора. И още някой. Толкова възможности!… Появява се с гръм един човек в живота на друг.
Когато днес сутринта видя избледняващата луна, вярваше! Но тя бе нащърбена…
Вече трябваше да отиде на перона, много преди да започне качването на влака, за да успее да намери нужния вагон и да изпревари другите пътници. Олег отиде да види разписанието. Влака 75 се намираше от другата страна. Тогава, промъквайки се бързо, той започна да пита когото срещнеше, докато на пътя му се изпречи някакъв контрольор (Олег бе пъхнал билета между пръстите си).
— Седемдесет и пети? Вече композиран ли е? Сед… и пети?
Много се страхуваше да не закъснее и контрольорът, без да провери билета му, посочи перона и леко бутна с ръката си натежалата, преметната на гърба на Олег мешка.
На перона започна спокойно да се разхожда, после спря, свали мешката си и си спомни друг такъв смешен случай. Бе в Сталинград, пред тридесет и девета, когато течаха последните му дни на свобода; беше след договора с Рибентроп, но преди речта на Молотов и указа за мобилизацията на деветнадесетгодишните юноши. Тогава с един негов приятел се спускаха по Волга с лодка, която продадоха в Сталинград, и трябваше да се върнат с влака, за да не закъснеят за занятията. А мъкнеха достатъчно много неща — и на двамата бяха заети ръце им, а отгоре на това приятелят му купи в някакъв забутан селски магазин голям високоговорител, който по това време въобще не можеше да се намери в Ленинград; апаратът бе без калъф и приятелят му непрекъснато се страхуваше да не го счупят по време на качването на влака. Влязоха в сталинградската гара и веднага се озоваха на края на голямата широка опашка, минаваща през цялата зала, изпълнена с шперплатови и мукавени куфари, торби и сандъчета. Не можеха дори да мечтаят да си намерят места; щеше да се наложи да прекарат две денонощия прави. И тогава Олег го осени идея. Обърна се към приятеля си: „Все някак ще успееш, дори да си последен, да домъкнеш нещата до вагона“, грабна високоговорителя и е лека стъпка се отправи към служебния заключен вход. Вдигна апаратът и важно го показа на намиращата се отвъд стъклото дежурна, която веднага отключи. „Остана ми само това да оставя и съм готов“ — каза Олег. Жената разбиращо кимна, сякаш той цял ден се бе мотал със служебни високоговорители. Когато композираха влака, Олег пръв се качи и зае две багажни пейки.
Нищо не бе се променило по гарите за тези шестнадесет години.
