И така, ще ви бъда много благодарен, ако ми изпратите сума от сто и петдесет (не повече!) рубли. Вашата поръчка — да потърся манган, сода, канела — приех. Помислете и ми напишете какво още. Може би все пак и ютия? Ще се постарая, не се стеснявайте.
От вашето, Николай Иванович, метеорологично сведение разбирам, че при вас все още е доста студено и че снегът не се е стопил. А тук е такава пролет, че ми е някак си непривично да я приема.
Добре, че стана дума за метеорологията. Ако видите Ина Щрьом, предайте й от мое име поздрави. Кажете, че аз често тук за нея…
А може би не трябва…
Обзет съм от някакви неясни чувства и самият не зная какво искам. А и какво право имам да искам?
Но когато си спомня за нашата утешителка, великата поговорка: „Би могло да бъде и по-зле!“, веднага се ободрявам. Всеки друг може, но не и ние, просто да се остави да падне главата му! Ще се постараем още да я запазим на раменете си!
Елена Александровна споменава, че за две вечери е написала десет писма. И аз си помислих: кой сега помни така познатите и в тяхно име загубва вечер след вечер? Затова ми е приятно да ви пиша дълги писма: зная, че вие ще ги прочетете на глас, а после още веднъж и отново ще разтълкувате всичко дума по дума и ще ми отговорите.
Глава 23
Защо да се живее лошо?
Пети март се оказа мрачен ден. Валеше студен ситен дъжд. Към хирургическото отделение слизаше Дьомка, който преди малко бе подписал, че е съгласен да го оперират, и в стаята постъпиха нови пациенти.
Първият зае именно леглото на Дьомка до вратата. Това бе висок, но доста прегърбен човек, с набръчкано старо лице. Очите му бяха толкова подпухнали, а долните клепачи толкова отпуснати, че овалът им се бе превърнал в кръг; бялото на очите му бе покрито с нездрава червенина, а ретината с цвят на тютюн изглеждаше по-голяма от обикновено именно заради долните клепачи. С големите си кръгли очи старецът разглеждаше всички с неприятно постоянно внимание.
През последната седмица Дьомка не приличаше на себе си. Болката в крака непрекъснато се засилваше и той не можеше нито да спи, нито да се занимава с каквото и да било; едва се сдържаше да не стене, за да не досажда на съседите си. И до такава степен се измъчи, че кракът бе престанал да му бъде толкова скъпоценен; приемаше го като непоносимо бреме, от което бе по-леко да се отърве. И операцията, която преди месец му се струваше като край на живота, сега му изглеждаше като единственото спасение.
Но макар да бе се посъветвал вече с всички в стаята, преди да постави подписа, Дьомка и днес, събирайки нещата си и сбогувайки се, се държеше така, че отново трябваше да го успокояват и убеждават. Наложи се и Вадим още веднъж да го ободри с познатата фраза: че Дьомка е щастливец, след като може толкова леко да се отърве, и че Вадим с удоволствие би сменил мястото си с неговото.
А Дьомка намираше какво да възрази:
— Но костта я режат с трион. Като дърво. Казват, че дори наркозата да е най-силната, пак се чува.
Но Вадим не обичаше дълго да утешава.
— Но ти нито си първият, нито си последният. Другите изтърпяват и ти ще изтърпиш.
Както и във всичко, и в това той бе справедлив и верен на себе си: не искаше да го утешават, защото във всяка утеха виждаше нещо гнило и религиозно.
Вадим продължаваше, както и в първите дни, да бъде все така стегнат, горд и вежлив; само мургавият цвят на лицето му бе леко пожълтял, а и малко по-често устните му трепваха от болката и челото му се набръчкваше. Докато говореше, че му е съдено да преживее само още осем месеца, а мислено продължаваше да язди, да лети до Москва, за да се срещне с Черегородцев, той вярваше, че ще успее да прескочи трапа. Но ето че лежеше цял месец тук — месец от онези осем, а може би и не първият, а третият или четвъртият от осемте. И с всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да ходи и почти му бе невъзможно да мечтае отново да яхне коня и да се понесе по полето. Вече го болеше и в слабините. Три от донесените шест книги успя да прочете, но все повече се разколебаваше увереността му, че ще успее да намери руда по своя метод; единствено към това се стремеше и заради отслабналата вяра не четеше толкова внимателно и неизменните въпросителни и възклицателни знаци по полетата видимо намаляха. Вадим винаги бе смятал, че най-добрата характеристика за даден живот е, когато денят не стига, за да се свърши замисленото. Но ето че денят вече му се струваше голям, дори му оставаше и свободно време, а животът не му стигаше. Бе загубил огромния си апетит да се занимава непрекъснато. Почти не се будеше толкова рано, за да успее да се позанимава на тишина, а понякога просто лежеше, завил се през глава, и му минаваше мисълта дали не е по-добре да свърши, отколкото да продължава да се бори. Ставаше му зле от тукашното нищожно обкръжение, от глупавите разговори и разкъсвайки обвивката на привичната си издръжливост, му се искаше като звяр да извие към капана: „Стига шеги, пусни крака ми!“
Майката на Вадим обиколи четири приемни на високопоставени лица, но не успя да изпроси злополучното колоидно злато. Тя донесе от Русия онази брезова гъба, разбра се със санитарката да носи на сина й бурканчето с отвара през ден, а после отново отлетя за Москва, за да протрие прага на други приемни за проклетото злато. Тя не можеше да се примири с факта, че някъде съществува радиоактивно злато, а метастазите на сина й ще се разпространят по слабините му.
Дьомка се приближи до Костоглотов, за да каже последната си дума или за да я чуе. Костоглотов лежеше по диагонал на леглото, сложил краката си върху таблата, а главата си провесил над пространството между неговото и съседното легло. И така, изглеждащ преобърнат и виждайки в същата поза и самия Дьомка, той му протегна ръка и започна тихо (вече му бе трудно да говори високо) да го напътства:
— Не се плаши, Дьомка. Лев Леонидович дойде, видях го. Той бързо ще го отреже.
— Наистина ли го видя? — оживи се Дьомка.
— Да.
— Колко е добре, че го дочаках!
Да, щом само се появеше по коридорите на клиниката този дангалак хирург с прекалено дълги увиснали ръце, надеждата на болните веднага озаряваше лицата им, разбирайки, че именно този дългуч им е липсвал цял месец. Ако позволяваха на болните да избират сами хирурга си, навярно всички биха се записали при Лев Леонидович. И вървеше той из клиниката разсеян, но и това се тълкуваше като факт, че днес не е ден за операции.
Макар Дьомка да не слагаше по-ниско от Лев Леонидович като хирург Евгения Устиновна, слабичката Евгения Устиновна, но все пак друго си беше да види над себе си в операционната косматите като на маймуна ръце. Кой знае защо Дьомка бе убеден, че каквото и да се случи — дали ще го спаси или не, бе изключено Лев Леонидович да допусне грешка.
За кратко време болният се сродява с хирурга, но се сродява повече, отколкото с родния си баща.
— Толкова добър хирург ли е? — глухо попита от бившето легло на Дьомка новопостъпилият в стаята старец с подпухнали очи. Имаше изненадан, смутен вид. Трепереше и дори в стаята не сваляше наметнатия върху пижамата бархетен халат, разтворен, без колан; озърташе се, сякаш бе събуден от неочаквано нощно почукване в самотен дом и слязъл от леглото, не знае откъде ще дойде бедата.
— Хм! — измуча доволно Дьомка със светнало лице, сякаш бе изтърпял половината операция. — Мъж на място! И малко отгоре! Вас също ли ще оперират? Какво ви е?
