годишнина! Всичко си бе както преди — огромен портрет, огромно заглавие — „Великият Продължител“. Нали?
Дори не онази опасност, която грозеше останалите живи, а по-скоро неблагодарността — да, именно неблагодарността! — огорчаваше най-много Павел Николаевич, сякаш бяха плюли на неговите собствени заслуги и безупречност. След като Славата, гърмяща във Вековете, вече бе започнала да дразни някого едва две години След…; след като Най-любимия, Най-мъдрия, онзи, на когото се подчиняваха твоите преки ръководители и ръководителите на всички ръководители, се опитаха да свалят след двадесет и четири месеца, какво остава? Къде е опората? И как може да оздравее сега?
— Знаете ли — много тихо каза Вадим, — че формално наскоро излезе постановление да не се отбелязват годишнините от смъртта, а само от раждането! Но, разбира се, съдейки по статията…
Той мрачно поклати глава.
Също се чувстваше обиден. Преди всичко заради покойния си баща. Помнеше колко много обичаше баща му Сталин! Разбира се, повече от себе си (баща му никога не търсеше облаги за себе си). И повече, отколкото Ленин. И навярно повече, отколкото жена си и синовете си. За семейството си можеше да говори и сериозно, и шегувайки се, но за Сталин — никога! Един портрет на Сталин висеше в кабинета му, друг — в столовата, а трети — в детската. Момчетата от най-малки виждаха над себе си онези гъсти вежди и мустаци, непоколебимото лице, неподвластно на страха и на лекомислените радости, чиито чувства бяха скрити зад блясъка на черните, меки като кадифе очи. Прочитайки първо за себе си всяка реч на Сталин, баща им след това им четеше определени откъси и им обясняваше колко дълбока е мисълта и колко точно е казано, и на какъв прекрасен руски език. След смъртта на бащата Вадим, вече пораснал, започна, да открива, че нито езикът на онези речи е толкова блестящ, нито мислите са толкова ясни, но на глас никога не го каза; мислеше така, но се чувстваше по-добре, когато се възхищаваше — чувство, заложено в него още в детството.
В паметта му още бе ярък денят на Смъртта. Плачеха стари и млади. Девойките бяха с подпухнали очи, а юношите мълком избърсваха сълзите си. Сред морето от сълзи им се струваше, че е умрял не човек, а че се е преобърнал светът; струваше им се, че ако човечеството преживее този ден, то това ще бъде за кратко.
И ето на втората годишнина вече се скъпяха да изразходват черно печатарско мастило дори за траурна рамка. Никой не намери за правилно да каже поне няколко човешки думи: „Преди две години почина…“ За онзи, с чието име на уста като с последна земна дума падаха войниците във великата война.
И не само за това, че бяха възпитавали така Вадим — би могъл и да отхвърли подобен навик, но и защото всички разумни съображения подсказваха, че Великият Покойник трябва да бъде почитан. Той бе ясността и увереността, че утрешният ден няма да излезе от релсите на предишния; той бе извисил науката и учените, освобождавайки ги от нищожните мисли за заплатата и квартирата. А и самата наука търсеше неговата устойчивост и постоянство, за да бъде убедена, че и утре няма да се случат никакви сътресения, че няма да принудят учените да се разсейват, отвличайки ги от висшето им призвание в името на уточняване на това как да бъде устроено обществото, в името на възпитанието на недоразвитите и глупаците.
Вадим едва успя да стигне с болния си крак до леглото.
Тогава се върна Чали много доволен, с пълна чанта.
Прехвърляйки продуктите в шкафчето си, което се намираше не от страната на Русанов, а от другата, той скромно се усмихна:
— Трябва да се хапне през последните дни! А след това с орязания стомах е неизвестно накъде ще ме завее вятърът!
Русанов не можеше да се нарадва на присъствието на Чали. Това се казва оптимист!
— Мариновани доматчета… — продължаваше да вади от чантата си Чали. Направо с пръсти взе от буркана един домат, пъхна го в устата си и примижа от удоволствие: — Чудо! Телешко… Добре опечено… — отхапа и отново примижа. — Златни женски ръце!
Мълчаливо, с гръб към стаята, макар Русанов да успя да види, той пъхна в шкафчето половинка водка и му намигна.
— Значи вие сте тукашен? — попита Павел Николаевич.
— Неее… Идвам по време на командировки.
— Но жена ви е тук?
Но Чали не го чу, защото вече крачеше към вратата с празната чанта.
Когато се върна, отново отвори шкафчето, примижа, хапна още един домат, затвори буркана и го върна обратно.
— Та на какво се бяхме спрели? Да продължим.
Ахмаджан по време на отсъствието на Чали бе успял да намери четвърти — един млад казах, и разгорещено му обясняваше на леглото си на руски и с жестове как нашите, руснаците, били турците (вчера вечерта бе ходил в другото здание на болницата и бе гледал филма „Превземането на Плевен“). Сега и двамата се приближиха до дъската между леглата и Чали, още по-весел, с бързи, ловки движения на ръцете си разбъркваше картите, показвайки им какво трябва да запомнят.
— Бяхме стигнали до фула, така ли? Това става, когато имаш тройка аса и двойка попове. Разбра ли, чечмен49?
— Бях такъв преди постъпването ми в армията — отговори, без да се обижда, Ахмаджан.
— Добре. Следващата е кульорът. Когато имаш пет карти от една боя. По-нататък — каре, когато имаш четири еднакви, а петата е от друга боя. Малък покер има при кент от девет до поп от една боя. Ето така или така… А голям покер…
Всичко не стана ясно, но Максим Петрович обеща, че по време на играта ще дообясни. И най-главното бе, че говореше с такъв задушевен тон, който стопли дори Павел Николаевич. Въобще не бе се надявал, че може да срещне тук такъв симпатичен, такъв предразполагащ човек! Седяха като сплотен колектив; можеха да седят така с часове и всеки ден; а току-виж не останало време да мисли за болестта. А и защо да мисли и за другите неприятности? Колко прав бе Максим Петрович!
Тъкмо Русанов се канеше да каже, че докато не усвоят както трябва играта, не бива да играят на пари, когато отново някой попита от вратата:
— Кой е Чали?
— Аз.
— Имате посещение. Жена ви.
— Тю, курва! — беззлобно подхвърли Максим Петрович. — Казах й да не идва в събота, а в неделя. Не може да изчака!… Извинявайте, братлета.
И отново играта се развали. Максим Петрович излезе, а Ахмаджан и казахът взеха картите, за да се поупражняват.
И отново си спомни Павел Николаевич за подутината и за пети март; и отново почувства неодобрителния поглед на Бухала, а когато се обърна, видя и отворените очи на Хищника.
Костоглотов въобще не бе спал през това време и когато Русанов и Вадим прелистваха вестника и си шепнеха, той чуваше всяка дума и нарочно не отваряше очи. Беше му интересно какво ще си кажат и какво ще отговори Вадим. Сега не бе нужно да разлиства вестника, защото всичко му бе станало ясно.
Сърцето му биеше. Удряше се сърцето му в чугунена врата, която никога не биваше да се отвори, но въпреки това се чуваше скриптене! И падаха първите струпеи от ръждата на ключалката.
На Костоглотов му бе невъзможно да си представи чутото от волнонаемните тогава, когато на този ден преди две години плачеха и стари, и млади и светът изглеждаше непоправимо осиротял; бе му невъзможно да си представи, защото помнеше какво се случи тогава при тях: не ги изведоха на работа, не отвориха вратите на бараките, а ги оставиха вътре заключени. Бяха изключили дори и високоговорителите, намиращи се извън зоната. Всичко, взето заедно, ясно им подсказваше, че началството е разстроено; че се е случило нещо непоправимо. А бедата за началството означаваше радост за арестантите! На работа не трябва да ходиш, лежи си на нара, яж си дажбата! Отначало си доспаха, после се учудиха, после подрънчаха на китарите и бандурите50, ходеха от една група при друга, за да разберат какво става. В каквито и дупки да се намират арестантите, все едно истината достига до ушите им, винаги! — независимо дали от кухнята или от други канали. И се разнесе! Отначало боязливо, но все по- високо: „Момчета! Изглежда, Людоеда е изпружил нозете…“ „Не говори! Никога няма да повярвам!“
