друг теб, дългокракия жерав? Един си ни такъв.
Костоглотов въздъхна, опъна краката си и опирайки се с ръце, лъхтейки, започна да се изправя.
Сестрата го гледаше неодобрително.
— Все се разхожда, силите си не пести. А трябваше да лежи.
— Ух, сестричке — въздъхна Костоглотов.
Тръгна по пътечката. Бе забравил войнишкия си колан. От военната стойка не бе останало нищо; вървеше прегърбен, с увиснали рамене.
Вървеше към превързочната, очаквайки нова неприятност, готов да се отбранява, макар и самият да не знаеше от какво.
В превързочната го очакваше не Ела Рафаиловна, която вече десет дни заместваше Вера Корнилиевна, а млада пълна жена с приятно румени бузи, които говореха за дама, пращяща от здраве. Виждаше я за пръв път.
— Вашата фамилия? — посрещна го още на прага тя.
Макар вече слънцето да не блестеше в очите му, Костоглотов я гледаше недоволно примижал. Опитваше се да разбере какво го очаква и не бързаше да отговори. Понякога бе добре да скрие фамилията си, а понякога дори и да излъже; но сега не знаеше как да постъпи.
— Фамилията ви, питам? — повтори въпроса си лекарката, разголила до лактите налетите си ръце.
— Костоглотов — отговори неохотно той.
— Къде се губите? Бързо се събличайте! Елате тук! Легнете!
Едва сега Костоглотов си спомни и разбра веднага, че ще му преливат кръв! Бе забравил, че и това правят в тази превързочна. Но първо той нямаше намерение да нарушава принципа си: чужда кръв не искам, моята не давам! Второ, това нахакано женище, сякаш самото се бе напила с донорска кръв, не му вдъхваше никакво доверие. А Вега бе заминала. Отново нов лекар, нови навици, нови грешки! И кой дявол върти нещата?! Никакво постоянство!
Той потиснат свали халата си, потърси къде да го закачи; сестрата му показа, а той през цялото време не преставаше да мисли по какъв начин да се отърве. Свали и горнището на пижамата и също го закачи. Сложи в ъгъла ботушите си (тук, на първия етаж, и пред кабинетите имаше сандъче за обувките). Запъти се бос по покрития с линолеум под към високото меко легло. Все още не бе намерил нужния повод, но бе убеден, че след миг ще го измисли.
На блестящ стоманен статив над леглото, което повече приличаше на зъболекарски стол, се намираше апаратът за преливане на кръв: гумени маркучета, стъклени тръбички, в една от които имаше вода; на същата стойка имаше и няколко кръгли поставки за ампули с различна големина: от половин литър, от четвърт и по-малки. Бе запушена ампулата от сто и двадесет и пет грама; бе пълна с кръв, а върху стъклото бе залепен етикет с групата на кръвта, фамилията на донора и датата, когато е дал кръв.
По стар навик да зяпа където не е позволено, докато лягаше на високото легло, Костоглотов прочете етикета и преди да положи главата си на твърдото възглаве, веднага обяви:
— Ха! Двадесет и осми февруари! Кръвта е стара. Не бива да се прелива.
— Що за разсъждения! — възмути се лекарката. — Какво разбирате от консервация? Кръвта може да се съхрани и повече от месец!
Дори сърдитото й лице си оставаше румено. Оголените до лактите ръце бяха пълни и изглеждаха с настръхнали косъмчета, но явно това не бе от студа. Именно те, кой знае защо, убедиха Костоглотов да не се примирява.
— Навийте ръкава и сложете спокойно ръката си! — изкомандва лекарката.
Тя втора година се занимаваше с преливане на кръв и досега не помнеше болен, който да не е подозрителен: всеки се държеше така, сякаш имаше кралска кръв, и се страхуваше да я подмени с друга; винаги чуваше мънкане: цветът не е същият, групата е друга, датата е с изтекъл срок, прекалено студена е кръвта; а имаше и такива, които направо питаха: „От тази лоша кръв ли преливате?“ „А защо лоша?“ „На етикета е написано «да не се пипа».“ „Но това е, защото е била определена за някого, но след това преливането не се е осъществило.“ Болният позволява да му сложат системата, но продължава да мънка: „Значи се е оказала некачествена.“ Единствено нейната решителност й помагаше да разсейва тези глупави подозрения. А и винаги бързаше, защото нормата й, свързана с преливането на кръв на различни пациенти, бе доста голяма.
Но и самият Костоглотов се бе нагледал тук, в клиниката, и на кървави подутини, и на пуквания на вени след преливане на кръв и затова никак не искаше да се доверява на тези розови пухкави ръце. Беше му по- скъпа от всички останали неговата кръв, измъчена от рентгена. А когато човек има лоша кръв, се отказват да го лекуват и толкова по-добре!
— Не! — мрачно отказа той и не нави ръкава си. — Вашата кръв е стара, а и днес не се чувствам добре.
Знаеше, че никога не бива да изтъква две причини, а винаги една, но този път се получи от само себе си.
— Сега ще проверим кръвното — не се смути лекарката, а сестрата й подаде апарата.
Лекарката бе съвсем нова в клиниката, а сестрата бе срещал, макар и да не му се бе налагало да контактува с нея. Бе млада жена, но висока на ръст, мургава и с японски разрез на очите. Прическата й бе толкова сложна, че нито шапка, нито триъгълна забрадка можеше да сложи върху нея, и затова всеки кичур бе завързан с парченце бинт; това означаваше, че идваше петнадесет минути по-рано, за да приготви причудливата си прическа.
Олег с интерес разглеждаше нейната бяла корона, опитвайки се да си представи прическата на момичето без тези бинтове. Главното лице, с което трябваше да се бори, бе лекарката; затова бе нужно, без да се отвлича, да възразява и да се дърпа, а той губеше златно време, зает с разглеждането на момичето с японските очи. Както всяко младо момиче, именно защото е младо, сестрата бе цяла загадка; самата тя го осъзнаваше при всяко обръщане на главата си.
През това време стегнаха ръката на Костоглотов с маркучето, което приличаше на черна змия, и определиха, че кръвното налягане е нормално.
Тъкмо се канеше да изстреля следващия си аргумент против преливането на кръв, когато вратата се отвори и съобщиха на лекарката, че я търсят по телефона.
Тя излезе, сестрата заприбира апарата за кръвното, а Олег продължаваше да лежи по гръб.
— Откъде е докторката? — попита той.
Всяка мелодия на гласа също напомняше за вътрешната тайна на момичето и сестрата го почувства; отговори, заслушана в собствения си глас:
— От пункта за преливане на кръв.
— А защо донасят стара кръв? — реши да провери за всеки случай подозренията си Олег.
— Тази не е стара — плавно поклати глава сестрата и се отдалечи.
Тя бе напълно убедена, че всичко, което е необходимо да знае, го знае.
А може би и наистина бе така.
Слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата на двата прозореца, а част от тавана бе заета от голямо слънчево петно, което видимо се бе образувало от отразени от някой от лъскавите предмети лъчи. В кабинета бе особено светло, чисто и тихо.
Вратата, която се намираше зад гърба на Олег, се отвори, но влезе не лекарката, а някой друг.
Влезе почти безшумно, без да разкрива с почукването на токчетата своето „аз“.
И Олег се досети.
Никой друг не ходеше така. Само тя липсваше в тази стая.
Вега!
Да, беше тя. Убеди се, когато попадна в полезрението му. Влезе така, сякаш съвсем случайно.
— Къде бяхте досега, Вера Корнилиевна? — усмихна се Олег.
Попита тихо, с почти щастлив глас. И не седна на високото легло, макар да не бе привързан към него.
В кабинета стана още по-светло, по-чисто и по-тихо.
Вега също имаше приготвен въпрос, който зададе също усмихвайки се:
— А вие отново ли се бунтувате?
