Но вече почувствал, че съпротивителните му сили отслабват, наслаждавайки се на факта, че лежи и никой не е в състояние да го накара да слезе, Олег отговори:
— Аз? Не, аз вече се набунтувах… Къде бяхте? Повече от седмица…
Бавно, сякаш диктуваше на несхватливо дете непривични за него слова, тя обясни, почти надвесена над Олег:
— Пътувах, за да основа онкологични пунктове. Водих противоракова пропаганда.
— Някъде на края на света?
— Да.
— И повече няма да ходите?
— Засега не. А вие зле ли се чувствате?
Имаше нещо в очите й: може би това бе внимание, първа непроверена тревога… Очи на лекар.
Очите й бяха светлокафяви — цвят, който се получава, когато в чаша кафе налееш два пръста мляко. Впрочем Олег отдавна не бе пил кафе и бе забравил точно какъв цвят има, но това не му пречеше да приеме, че погледът на Вега е повече от приятелски!
— Нищо особено. Навярно стоях повече, отколкото е необходимо, на слънце… Седях, седях, едва не заспах.
— Но на вас слънцето ви е противопоказно! Нима не разбрахте тук, че подутините не бива да се излагат на слънчевите лъчи?
— Мислех, че това се отнася само за грейките.
— Още повече — за слънцето.
— Значи черноморският плаж за мен е мираж?
Тя кимна.
— Живот!… Все едно да замениш заточението с Норилск51.
Вега повдигна рамене. Това вече бе свръх силите й, но и по-високо от представите й.
Тъкмо сега бе моментът да я попита: а защо излъгахте, че сте омъжена?…
Нима това, че не си омъжена, е такова унижение?
Попита:
— А защо ме измамихте?
— За какво?
— Имам предвид нашата уговорка. Обещахте, че самата вие ще ми преливате кръв и няма да ме предадете в ръцете на никакъв практикант.
— Тя не е практикант, а специалист. Когато такива като нея идват, ние нямаме право да… Но тя вече замина.
— Как така замина?
— Извикаха я.
О, въртележка! В нея само можеше да намери спасение от самата въртележка!…
— Значи вие?…
— Аз. А коя кръв ви се е сторила стара?
Той показа.
— Тя не е стара. А и не е предназначена за вас. Ще ви прелеем двеста и петдесет. Ето — Вера Корнилиевна донесе шише от другата масичка и му го показа: — Проверете.
— Ех, Вера Корнилиевна, просто животът ми е толкова окаян, че не мога да вярвам в нещо, без да съм го проверил. Мислите ли, че не се радвам, когато не се налага да проверявам?
Толкова уморено изрече думите, сякаш бе на смъртно легло. Но не можа да се откаже от проверката. Успя за миг да прочете: „Група I. Ярославцева, И.Л. 5 март.“
— О! Пети март — напълно ме устройва! — оживи се Олег. — Това дори ни е полезно.
— Накрая разбрахте, че е полезно. А колко спорихте!
Не бе разбрала нищо. Е, добре.
Той нави ръкава си над лакътя и свободно положи дясната ръка до тялото си.
Наистина в това се състоеше единственият недостатък на вечно подозрителното му внимание: след споровете да се довери безрезервно. Сега знаеше, че тази ласкава жена, сестра на въздуха, с тихи движения няма да направи никаква грешка.
Лежеше, сякаш си почиваше.
Върху тавана продължаваше да свети голямото слънчево петно. Неизвестно от кой предмет отразено, сега то също му се струваше ласкаво, защото правеше кабинета още по-уютен.
А Вера Корнилиевна коварно издърпа от вената му с голямата игла на спринцовката толкова кръв… После завъртя центрофугата и сложи върху подноса четири конусообразни шишенца.
— А защо четири? — попита само защото бе свикнал навсякъде да пита, макар сега дори да го мързеше да разбере защо.
— Едното е за проверка на съвместимостта, а трите — за проверка на групите.
— Но след като групите съвпадат, защо е необходима съвместимостта?
— За да узнаем дали не намалява серумът на болния от кръвта на донора. Рядко, но се случва.
— Ето какво било! А защо въртите?
— За да отстраним еритроцитите. Всичко трябва да знаете!…
Можеше и да не знае. Олег гледаше слънчевото петно на тавана. Невъзможно е да разбереш всичко. Все едно, ще си умреш глупак.
Сестрата с бялата касинка постави на стойката обърнатото надолу с гърлото голямо ампулообразно бурканче от пети март, след това под лакътя му сложи възглавничка. С червено маркуче пристегна ръката му над лакътя и започна да го надува, следейки с японския си поглед налягането.
Странно, че бе видял в това момиче някаква загадка: бе момиче като хиляди други.
Приближи се Хангард със спринцовка в ръка. Спринцовката бе обикновена, напълнена с прозрачна гъста течност, а иглата бе много странна — тръбичка, а не игла, с триъгълен край; едва ли би уплашила някого при положение, че не се налага да ти я вкарват под кожата.
— Вашата вена се вижда добре — опита се да го успокои Вера Корнилиевна, но веждата й потрепваше, докато търсеше най-подходящото място. И с усилие, с много силно натискане тя вкара чудовищната игла под кожата му. — Готово.
Олег не можа да разбере и други неща: защо бе необходимо да го стягат толкова силно над лакътя, защо в спринцовката имаше течност, която, изглежда, не бе нищо друго освен вода? Можеше да попита, а можеше и сам да се опита да намери отговора; сигурно здравата превръзка на ръката се налагаше, за да не влезе въздух във вената, а кръвта — за да не бликне изведнъж.
А през това време иглата продължаваше да бъде във вената, отслабиха маркучето на ръката му, после го махнаха, самата спринцовка ловко откачиха от иглата тръбичка, изтръсквайки няколкото капчици кръв в легенчето, и после Хангард прикрепи към иглата вместо спринцовката ампулообразното бурканче с чуждата кръв и леко отвъртя капачката.
В стъклената тръбичка на апарата започнаха бавно — едно след друго, да се появяват малки балончета през прозрачната течност.
Заедно с тях се появяваха и въпросите: защо иглата е толкова широка, защо изтръскаха капчиците кръв, откъде се появиха тези балончета? Един глупак може да зададе толкова въпроси, че сто умни да не могат да се справят с тях.
Ако се наложеше да пита, би предпочел да зададе въпрос, отнасящ се до съвсем други неща.
В стаята всичко изглеждаше както преди, светло и празнично.
Нивото на кръвта в бурканчето не спадаше.
— Нужна ли съм ви още, Вера Корнилиевна? — боязливо попита сестрата.
— Не, не сте ми нужна — тихо отговори Хангард.
— Ще прескоча за малко… Може ли за половин час?
— Не сте ми нужна.
Сестрата почти тичешком излезе от стаята.
Останаха двамата.
Балончетата продължаваха бавно да се появяват, но Вера Корнилиевна отново завъртя леко капачката
