да прочете всичко, написано на тази тема. А тя не винаги успяваше да чете…
Но сега ще успее! Сега непременно ще прочете.
Костоглотов веднъж й подхвърли, че не вижда с какво онзи знахар с корените стои по-ниско от докторите, че не вижда и в медицината математически сметки. Вера тогава почти се обиди. Но после си помисли, че отчасти е вярно. Нима като разрушават клетките с рентгена, те знаят поне приблизително колко процента са унищожените здрави и колко болни клетки? И доколко тяхната доза е по-вярна от онази на знахаря, който борави без кантарче, а определя с шепата си колко е нужно… А кой е обяснил действието на старите прости синапени хартийки? Или друго: всички започнаха да лекуват с пеницилин, но кой в медицината със сигурност е обяснил в какво се състои същността на въздействието на пеницилина? Нима това не е пълен мрак? Трябваше да се чете непрекъснато, пак да се следят списанията и да се чете и мисли!
Но сега тя ще успее!
Съвсем незабелязано — но толкова бързо! — тя се озова в техния двор. Изкачила се по няколкото стъпала на общата голяма веранда с перила, върху които бяха провесени нечии килимчета и подови пътеки, минавайки по неравния циментов под, тя отключи голямата входна врата с прокъсана на места кожена тапицерия и влезе в тъмния коридор, където не можеше да се запали нито една лампа, защото почти всяка от тях се палеше от различно място.
С втория английски ключ тя отвори вратата на стаята си, която този път не й се стори като килия с решетки на прозорците заради крадците, както впрочем и всички прозорци на първия етаж на къщите в града; вътре бе сумрачно, защото само сутрин слънцето надникваше в стаята. Вера се спря на прага и без да сваля палтото си, гледаше удивена собствената си стая, сякаш й бе съвсем непозната. Та тук можеше много весело и добре да се живее! Стига да се сменеше покривката, да се избърши тук-там или да се окачи картината с Петропавловската крепост по време на белите нощи и черните кипариси на Алупка52.
Но след като свали палтото и облече престилка, тя първо влезе в общата кухня. Смътно си спомняше, че трябва да започне да прави нещо. Да! Трябваше да запали газовата печка и да приготви някаква вечеря. Но синът на съседите, як младеж, бе преградил кухнята с мотоциклета си и свирейки с уста, го разглобяваше, слагаше частите на пода и ги гресираше. Ако искаше, можеше да приготви нещо за ядене, но изведнъж желанието й се изпари; искаше й се да остане сама в стаята си.
А и вече съвсем не й се ядеше!
Върна се в стаята и с удоволствие превъртя ключа в английската ключалка. Нямаше никакъв смисъл да излиза от стаята. В подноса имаше шоколадови бонбони, които щяха да й бъдат напълно достатъчни.
Вера коленичи пред скрина, останал от майка й, издърпа тежкото чекмедже, в което имаше друга покривка.
Не, първо трябваше да избърше праха!
А преди това да се преоблече в домашните дрехи!
И мислите, които прехвърляше в главата си, й доставяха удоволствие.
А може би най-напред трябваше да закачи картините с крепостта и черните кипариси? Не, за това бяха необходими гвоздеи и чукче, а и самата работа бе повече за мъж. Нека си останат на предишните места.
Взе парцала и тананикайки си, започна да бърше.
Но почти веднага видя получената вчера в голямата ваза цветна картичка. На лицевата страна имаше червени рози, зелени ленти и голяма синя осмица. А на обратната страна с черен машинописен текст местният комитет я поздравяваше с международния женски празник.
Всеки общ празник е тежък за самотния човек. Но за самотната жена, чиито години отминават, най- непоносим бе именно женският празник! Обикновено се събират овдовели и неомъжвани жени, за да изпият по чаша вино и да попеят, сякаш наистина им е весело. Подобна компания се бе събрала в техния двор и вчера. Имаше и някакъв мъж сред тях, когото след това пияните жени целуваха по ред.
Месткомът й пожелаваше без всякаква ирония големи успехи в труда и щастие в личния живот.
Личен живот!… Като спуснато перде. Като личинка, паднала мъртва.
Разкъса картичката на четири и я хвърли в кошчето.
Продължи да бърше: флаконите, вазите, стъклената пирамидка с изглед от Крим, кутията с грамофонните плочи, после и самия грамофон.
Точно сега би могла да слуша която и да е плоча, без да усеща болка. Би могла да сложи дори и най- непоносимата:
Но потърси друга, сложи я, включи грамофона, а самата се настани в дълбокото, любимо на майка й кресло, сядайки върху подгънатите си крака.
Прашният сив парцал така си и остана в стиснатата й провесена ръка, стигаща почти до пода.
В стаята вече бе полутъмно и отчетливо се виждаше светещата зелена скала на приемника.
Бе сюитата от „Спящата красавица“. Започваше с адажиото, а след това следваше „Появяването на феите“.
Вега слушаше, представяйки си как би слушал сюитата от балкона на оперния театър измокреният от дъжда, разкъсваният от нетърпимата болка, обреченият да умре и никога неизпитал щастието човек.
После отново пусна плочата.
И пак.
Започна да разговаря мислено с него. Представяше си, че седи тук, от другата страна на кръглата маса, леко осветен от отблясъка на зелената скала на приемника. Говореше онова, което искаше да му каже, слушаше думите му; долавяше с някакво шесто чувство какво би могъл да отговори, макар да бе много трудно да предвиди как би реагирал, но й се струваше, че вече бе свикнала с него.
Тя продължаваше днешния разговор — онова, което при техните взаимоотношения бе немислимо да се каже, сега можеше. Развиваше собствената си теория за мъжете и жените. Свръхмъжете на Хемингуей са същества, неуспели да се извисят до човека. (Олег непременно ще отговори, че никакъв Хемингуей не е чел: не е виждал никакви негови книги нито в армията, а още по-малко в лагера.) Съвсем не това е нужно на жените; на тях са им по-скъпи нежността и усещането за безопасност, когато са с тях.
Именно с Олег, безправния, лишения от всякакви граждански права, изпитваше Вега подобно чувство за сигурност.
А представите за жената бяха още по-объркани. За олицетворение на женствеността бяха обявили Кармен, жената, която активно търси наслаждения. Но това е лъжежена, това е преоблечен мъж.
Тук бяха нужни още доста обяснения. Но не е готов за тази мисъл, той, изглежда, е изненадан. Обмисля.
А тя отново поставя същата плоча.
Вече бе съвсем тъмно, а Вега бе забравила, че има още доста неща за бърсане. Скалата на приемника все по-ярко осветяваше стаята в зелено.
Никак не й се искаше да пали лампата, а трябваше непременно да погледне.
С уверена ръка намери в полумрака това, което търсеше на стената, свали го и го поднесе по-близо до скалата. Ако тя сега бе дори угаснала, Вера би успяла да различи на фотографията всичко: момчешкото честно лице, уязвимата светлост на още невиделите много неща очи, първата в живота вратовръзка върху бялата риза, първия в живота костюм и строгата значка на ревера: бял кръг с тъмен профил в него; снимката е шест на девет, а значката е съвсем малка, но въпреки това на дневна светлина можеше да се види, че това е профилът на Ленин.
„На мен други ордени не ми трябват“ — усмихваше се момчето.
Именно то бе измислило името й — Вега.
Агавата цъфти веднъж и скоро след това умира.
