населението. Бе нещо подобно на профилактична пропаганда по различните въпроси, за които не се говореше гласно. И наистина бе по-добре, отколкото лицемерно да се мълчи. Имаше книга „Зад затворената врата“, а и още една — „За страданията в любовта“. Не ви ли се е налагало… да ги четете? Поне като лекар?
Балончетата продължаваха да бълбукат в стъклената тръбичка. А може би чуваше и дишане, долитащо иззад кадъра.
— Трябва да си призная, че ги прочетох много рано — сигурно съм бил на дванадесет години. Разбира се, тайно от възрастните. Това, което научих, ме опустоши. Имах усещането, че… не ми се иска да живея…
— Чела съм ги — достигна до ушите му като ехо.
— Наистина ли? И вие? — зарадва се Олег. — Такъв последователен, логичен, неотразим материализъм, че… защо да се живее всъщност? Тези точни изчисления в проценти, колко жени изпитват и колко не удовлетворение… Историите за това как жените… търсейки себе си, преминават от една категория в друга… Тази безсърдечна увереност, че всяка психология в семейния живот е вторично и как авторът единствено с помощта на физиологията обяснява всяко „несходство в характерите“… Но вие навярно всичко помните? Кога сте ги чели?
Не отговори.
Не трябваше да разпитва. И въобще навярно прекалено грубо и направо бе се изказал. Но нямаше никакъв опит да разговаря с жени.
Странното бледо слънчево петно на тавана изведнъж се премрежи пред очите му и там заблестяха ярки сребърни точки. По това развълнувано движение, напомнящо кръговете на вода, в която е хвърлен камък, разбра накрая Олег, че загадъчното светло петно на тавана бе просто отблясък на неизсъхнала отвън, под прозореца локва. Отблясък от обикновена локва, в която някой бе стъпил. Усети и лекия полъх на вятър.
Вега мълчеше.
— Простете ми, моля ви! — извини се Олег. Бе му приятно да се извинява пред нея. — Не го казах както исках… — Опитваше се да обърне главата си към Вега, но все едно не успя да я види. — Но нали това унищожава всичко на земята… Нали ако се поддадем на това, ако го приемем…
Сега с радост се връщаше към предишната си вяра и я убеждаваше — нея!
И Вега се върна! Влезе в кадъра и върху лицето й нямаше нищо от отчаянието и резкостта, с които, както му се стори, му бе говорила, а се бе появила привичната за устните й усмивка.
— А аз исках вие да не приемете това. И бях уверена, че няма да го приемете.
Лицето й дори сияеше.
Но това бе момичето от неговото детство, училищната приятелка, как можа да не я познае!
Искаше му се да й каже нещо просто и сърдечно от типа на: „Дай ръка!“ И да стисне пръстите й: колко е добре, че се разговорихме.
Но дясната му ръка бе под иглата.
Да я назове направо: „Вега“ или „Вера“!
Но бе невъзможно.
А през това време кръвта в бурканчето бе останала до половината. Само преди няколко дни тази кръв бе текла в чуждо тяло, със свой характер и мисли, а ето че сега се вливаше в неговото, дарявайки го със здраве, а може би се лъжеше?
Олег следеше движенията на ръцете на Вега: как оправи възглавничката под лакътя му, как прокара пръстите си по гумената тръбичка и леко придвижи връхната подвижна част на апарата.
Искаше му се не просто да стисне тази ръка, а да я целуне.
Глава 25
Вега
Тя излезе от клиниката в празнично настроение и тихо си тананикаше със затворена уста. В светлото си демисезонно палто, вече без боти, защото улиците бяха сухи, тя се чувстваше удобно — струваше й се, че върви така, сякаш е ефирна; можеше да пресече целия град, без да почувства умора.
Вечерта оставяше радостно усещане като слънчевия ден; макар леко да захладня, вече миришеше на пролет. Самата мисъл, че трябва да се качи в претъпкания автобус, бе ужасяваща. Времето предразполагаше към ходене пеша.
И тя се отказа от автобуса.
Най-красивото нещо в техния град бяха кайсиевите дървета по време на цъфтежа. Изведнъж страшно й се прииска непременно да види поне една цъфнала кайсия — просто така, за да си пожелае щастие; там, някъде — зад нечия ограда, макар и отдалеч; този въздушен розов облак не можеше да се сбърка с нищо.
Но бе твърде рано за кайсиите. Дърветата едва бяха започнали да зеленеят: бе онзи момент, когато зеления цвят вече го има, но и сивото по клоните е още доста. Наблизо имаше късче земя, отвоювано от камънака, разкопана с права лопата.
Бе рано.
Винаги забързана, Вера се качваше в автобуса, настаняваше се върху разпокъсаните, със стърчащи пружини седалки или протегнала ръка, се хващаше за дръжката и мислеше: нищо не й се иска да прави; свободната вечер е пред нея, а нищо не й се иска да прави. И противно на всеки разум, часовете на вечерта трябва да се убият по някакъв безинтересен начин, а на сутринта отново, качила се в същия автобус, да бърза за работа.
А днес вървеше бавно и й се искаше да прави много неща наведнъж! Чакаше я много работа вкъщи, трябваше да обиколи магазините, да отиде в библиотеката, да дошие започнатото и още други приятни занимания, които съвсем не й бяха забранени, а кой знае защо досега ги избягваше. Сега й се искаше да се заеме с всичко наведнъж! Но тя продължаваше да върви все така бавно, без да бърза да се захване поне с едно от тях; вървеше, изпитвайки удоволствие от всяка своя стъпка по сухия асфалт.
Минаваше покрай все още отворените магазини, но не влезе в нито един, за да купи онова, което й бе нужно; минаваше покрай афишите, но не прочете нито един от тях, макар да й се искаше сега точно тях да прочете.
Просто вървеше и в това се изразяваше цялото й удоволствие.
И от време на време се усмихваше.
Вчера бе празник, но тя се чувстваше потисната; днес бе обикновен делничен работен ден, а настроението й бе толкова хубаво.
Същността на празника се състои в това да го откриеш в душата си. Твоите затаени и натрапчиви доводи, осмени и непризнати — твоята нишка, на която все още висиш сама, изведнъж се оказва стоманено въже, след като надеждността му се признава и от препатилия, недоверчив и неподатлив човек, увиснал сам той на него.
И като във вагонче на въжена линия, надвиснала над пропастта на човешкото неразбиране, те плавно се плъзгат, повярвали един на друг.
Това просто я възхити! Малко е да знаеш, че си нормална; друго е, когато го чуеш от друг и не от кой и да е, а от него! Искаше й се да му благодари, че го каза така, че се бе запазил такъв след всички опасни рифове, осеяли морето на живота.
Да, трябваше да му благодари, но първо се наложи да се оправдава пред него за хормонотерапията. Отхвърляше Фридланд, но и хормонотерапията. Тук имаше противоречие, но логиката се търси не у болния, а у лекаря.
Както и да е, но трябваше да го убеди да приеме това лечение! Невъзможно бе да остави този човек в числото на обречените болни! Все повече ставаше подвластна на хазарта: да убеди, да се пребори с ината и да излекува именно този болен! Но за да го убеди, бе нужно преди всичко да повярва на самата себе си. А тя, когато чу упрека му, изведнъж разбра, че хормонотерапията е въведена в клиниката по единната съюзна инструкция за широк кръг подутини и с доста обща мотивировка. Сега тя не помнеше дали има специална отделна научна статия (а може би съществуваха няколко не само наши, а и чуждестранни), която да оправдава прилагането на хормонотерапията в борбата именно със семиномата. А за да разбере, трябваше
