Раково отделение

и те изчезнаха.

— Затворихте ли я?

— Да.

— А защо?

— Отново ли искате всичко да знаете? — усмихна му се, но този път поощрително Вера Корнилиевна.

В превързочната бе много тихо. Можеше да се говори почти шепнешком, без никакви усилия. Така му се искаше и на Олег.

— Просто имам проклет характер. Винаги ми се иска да зная повече, отколкото е разрешено.

— Добре е, че все още искате… — забеляза тя. Устните й никога не оставаха равнодушни към онова, което изричаха; с повдигане или спускане на ъгълчетата те подсилваха смисъла на думите, сякаш за да го доизяснят. — След първите двадесет и пет кубика се полага значителна пауза, за да се разбере как се чувства болният — продължаваше да държи с ръката си иглата и леко усмихната, гледаше в очите на Олег, почти надвесена над него. — Как се чувствате?

— В дадения момент прекрасно.

— Не е ли силно казано?

— Не, действително е така. Много повече от „добре“.

— Не ви ли тресе? Не чувствате ли в устата си неприятен вкус?

— Не.

Преливането на кръв ги свързваше, сякаш двамата искаха да излекуват някой трети.

— А въобще как е?

— Въобще ли? — Чудесно бе, че можеха да се гледат дълго един друг в очите съвсем законно, че не бе нужно да отбягват погледа на другия. — А въобще — не много добре.

— Но в какво се крие причината? В какво?

Питаше го като приятел, но заслужаваше да получи удар. И Олег почувства, че сега ще го нанесе. Колкото и ласкав да бе светлокафявият й поглед, вече не можеше да избегне удара.

— Не е много добре в морално отношение. В осъзнаването, че заплащам за живота прекалено скъпа цена. И че дори вие способствате за това и ме мамите.

— Аз?!

Когато двама се гледат, без дори и да имат намерение да отместят погледа си, способността да разгадават се увеличава: виждаш онова, за което само се досещаш; надникнеш ли в дълбочината на очите на другия, сякаш те губят защитната си цветна обвивка и разкриват без думи истината, защото повече не могат да я крият.

— Как Можахте толкова горещо да ме убеждавате, че инжекциите са нужни, сигурна, че аз няма да разбера смисъла им? А и какво има да се разбира? Хормонотерапия…

Бе нечестно от негова страна: да изрече този упрек, без да откъсва погледа си от беззащитните й очи. Но само така можеше да й го каже истински. Погледът й бе безпомощно объркан.

И не доктор Хангард, а Вега отмести погледа си.

Така се оттеглят от полесражението остатъците на разбита от неприятеля рота.

Тя гледаше в бурканчето с кръв, но какво имаше да гледа, след като преливането временно бе спряло?

Отвори капачката. И балончетата отново се появиха. Почивката бе изтекла.

Тя прокара пръсти по гумената тръбичка, надвиснала от апарата, сякаш искаше да помогне на кръвта да стигне по-безпрепятствено до иглата. Подложи памук, за да не се огъва, после с парченце лейкопласт залепи иглата към ръката му; а самата гумена тръбичка сложи между пръстите на свободната му ръка, положена върху гърдите.

Сега вече Вега можеше съвсем да не я държи, да стои до него и да не гледа в очите му.

С мрачно лице тя регулира движението на балончетата и каза:

— Не мърдайте.

И си отиде.

Отиде си не от стаята, а само от кадъра на погледа му. Тъй като не трябваше да мърда, в полезрението му оставаше стойката с приборите, бурканчето с кафявата кръв, светлите балончета, горната част на слънчевите прозорци, отражението на ослепителните лъчи върху тавана.

А Вега не се виждаше.

Но въпросът отпадна като неловко предаден, неопазен предмет.

И тя не го улови.

Олег трябваше да се мъчи над него и по-нататък.

Гледайки в тавана, той започна бавно да мисли на глас:

— Но след като така и така животът е загубен, а споменът, че аз съм вечен арестант, вечен зек живее дори в костите ми; след като съдбата не ми обещава никаква промяна към по-добро и след като съзнателно иска да убие у мен дори и тази възможност, защо е необходимо въобще да се спасява такъв живот? Защо?

Вега чуваше всичко, но бе зад кадъра. Може би така и бе по-добре: бе по-леко да се говори.

— Първо ме лишиха от собствения ми живот. Сега ме лишават и от правото… да продължа себе си. На кого и защо бих могъл да бъда нужен?… Най-големият урод! Да разчитам на милост?… На милостиня?

Вега мълчеше.

А слънчевото петно на тавана сякаш понякога трепваше: контурът му се свиваше, сякаш там също бе скрит въпрос без отговор…

В стъклената тръбичка бълбукаха прозрачните весели балончета. Кръвта в ампулообразното бурканче намаляваше: четвърт от нея вече бе прелята. Женска кръв. Кръвта на Ирина Ярославцева. Девойка? Старица? Студентка?

— Милостиня…

И изведнъж Вега, оставайки невидима, не просто възрази някъде там, зад кадъра, а избухна:

— Но това не е истина!… Нима вие мислите така? Няма да повярвам, че това го мислите в и е?… Проверете себе си! Това е дочуто, това не са собствените ви разсъждения!

Говореше с енергия, която той никога не бе забелязвал у нея по време на разговор; говореше с обидчивост, която Олег не очакваше. Внезапно млъкна.

— А как трябва да мисля? — опита се внимателно да я накара да продължи Олег.

Каква тишина! Дори леките балончета в тръбичката сякаш жужаха.

Бе й трудно да говори! Едва произнесе:

— Длъжен е някой да мисли и другояче! Поне мъничко… А ако всички мислят така, сред кого ще живеем тогава? Защо? И ще бъде ли възможно?

Последния си въпрос тя произнесе отчаяно. И сякаш го тласна със своя вик, за да стигне, събрал всичките си сили, там, където би било възможно спасението.

И като камък от нетърпелива детска прашка — слънчогледово стебло, удължило ръката, дори като снаряд от оръдие с дълга цев от последната фронтова година, снаряд, изсвистял във въздуха — Олег се издигна възбог по немислимата парабола над пустинята на своя живот, после над втората пустиня, за да се пренесе в забравената приказна страна.

В страната на детството! Не можа да я познае веднага. Но след това, когато тя се разкри пред мигащите му, още недолавящи целия й кръгозор очи, той засрамено откри, че и като дете е мислил така, а сега не той на нея, а тя на него бе длъжна да каже и да му разкрие истината.

И още нещо изпълзяваше от килията на паметта му, за да се появи тук заради този случай, и трябваше колкото се може по-бързо да си спомни. И той си спомни.

Спомни си бързо, но заговори бавно:

— През двадесетте години у нас шумен успех имаше книгата на някой си Фридланд, венеролог. Тогава се смяташе за много полезно да се отворят очите на младежта, а и въобще на