Така обикна и Вера Хангард. Съвсем младо момиче, когато седеше още на ученическия чин.
А него го убиха на фронта.
По-нататък тази война можеше да бъде всякаква — и справедлива, и героична, и отечествена, и свещена, но за Вера Хангард си остана
Толкова й се искаше тогава и нея да убият! Искаше веднага, напускайки института, да отиде на фронта, но тъй като бе немкиня, не я взеха.
През първите два-три месеца на военното лято на 41-ва все още бяха заедно. Беше ясно, че ще го вземат всеки момент в армията. И днес, след едно поколение време, пак й беше невъзможно да обясни на когото и да било защо тогава не са се оженили. Как можаха да пропуснат тези месеци — последните, единствените? Нима имаха надежда, че ще прекрачат и в бъдещето, след като наоколо всичко се рушеше?
Да, имаха.
А сега това не може да ти послужи за оправдание. Дори пред самата себе си.
„Вега! Моя Вега! — крещеше той от фронта. — Не мога да умра, без да съм се оженил за теб. Сега ми се струва, че само ако мога да се измъкна оттук за три дни — в отпуск или за да вляза в болница — веднага ще се оженим. Нали? Нали?“
„Нека това не те разстройва. Аз никога няма да бъда ничия. Твоя…“
Така уверено му пишеше. Но докато бе жив!
А него не го раниха; не постъпи в никаква болница, нито пък получи отпуск. Веднага го убиха.
Той умря, а звездата му продължаваше да свети. Да свети…
Но нейната светлина бе ненужна и напразно трептеше…
Не беше онази звезда, която излъчва топлина, след като самата тя е угаснала, а онази, която свети все още с цялата си светлина, но никой не я вижда и никому не е нужна.
Нея не я взеха, за да бъде също убита. И се наложи да живее. Да учи в института. Дори бе отговорник на групата. Беше винаги първа — и по време на прибиране на реколтата, и на съботниците. А какво й оставаше да прави?
Завърши института с отличие и доктор Орешченков, при когото изкара практиката, бе много доволен от нея (той я препоръча на Донцова). Оставаше й единственото — да лекува. В това бе нейното спасение.
Разбира се, според Фридланд бе измама, аномалия, лудост да се помни някакъв мъртъв и да не се търси живия; според него това бе немислимо, защото са непреодолими законите на тъканите, законите на хормоните, законите на възрастта.
Да, но Вега знаеше, че те не важат за нея!
Не че считаше себе си завинаги обвързана с обещанието: „Винаги твоя!“, макар и това да съществуваше: много близкият ни човек не може да умре напълно в нас, а това означава, че по малко чува и вижда, че присъства, че го има; и ще види, че ти безславно и безмълвно го мамиш.
За какви закони на клетките и реакциите й може да става дума! Какво общо имат те, когато
А просто ние с годините само затъпяваме. Уморяваме се. Нямаме истински талант нито за мъката, нито за верността! С времето ги предаваме. А да поглъщаме всеки ден храна и да облизваме пръстите си — за това сме неотстъпчиви. Само два дни стигат, да не бъдем нахранени, и ние сме готови да лазим.
Далеч сме отишли, човечество!
Вега не се измени, но се сломи. Почина майка й, с която живееха само двете. Умря, защото също бе сломена: сина й, по-големия брат на Вера, инженер, го прибраха през четиридесета. Няколко години им писа, а те му изпращаха колети някъде в Бурятия, някъде в Монголия. Но веднъж пристигна неразбрано известие по пощата и получиха обратно своя колет с няколко печата, със задрасквания по адреса. Майка й върна колета вкъщи, сякаш носеше малък ковчег; синът й като дете можеше да се побере в този пакет…
Това сломи майка й, а последния удар получи, когато разбра, че годеницата на сина й се е омъжила; не можеше да го приеме, защото разбираше единствено Вера.
И остана Вера сама.
Не единствената, разбира се, а сама сред милионите.
Имаше толкова много самотни жени в страната, че дори можеше само по познатите да се разбере, че те са повече от омъжените. А всички тези самотни жени бяха връстнички — на нея, и на онези, които паднаха по фронтовете.
Войната се оказа милосърдна към мъжете, а жените остави да се доизмъчат.
А и онзи, който все пак бе успял да се измъкне изпод руините на войната и да се върне неженен, не избираше сред връстничките си, а сред по-младите. А момичето, по-младо само с няколко години, всъщност бе по-младо с цяло поколение; бе дете, през което не бе минала войната.
И така, никога незачислявани в дивизии, живееха милиони жени, появили се на белия свят за нищо. Недоглеждане на историята.
Не бяха обречени все още онези от жените, които приемаха живота auf die leichte Schulter53.
Минаваха дългите години на обикновения мирен живот, а Вега живееше и ходеше сякаш с противогаз, стегнал главата й с ненавистната гумена обвивка, но бе принудена да го свали, защото въздухът не й стигаше.
Този неин жест просто показваше, че тя бе започнала да живее човешки: разрешаваше си да изглежда добре, обличаше се елегантно, не отбягваше срещите с хората.
Има висша наслада във верността. Може би най-висшата. И дори никой да не знае за твоята вярност. И дори никой да не я оцени.
Но само да раздвижва нещо!
А ако не раздвижва нищо? И не е нужна на никого?
Колкото и големи да са кръглите очи на противогаза, през тях се вижда лошо и малко. Без противогазовите стъкла Вега можеше да разгледа по-добре света.
Но не го разгледа. Тъй като нямаше опит, се нарани тежко. Вървейки невнимателно, стъпи накриво. Тази кратка недостойна близост не само че не я облекчи и не стопли живота й, а го унизи и наруши целостта му.
А сега бе невъзможно да забрави. И да го изтрие от паметта си.
Не, нейната участ не се състоеше в това да приема живота с лекота. Колкото повече човек е раним, толкова повече — десетки, стотици — обстоятелства са нужни, за да може да се сближи с подобен на себе си. Всяко ново съвпадение скъсява съвсем мъничко разстоянието между двама, а затова пък едно- единствено разминаване може веднага всичко да развали; и това разминаване винаги настъпва рано. Нямаше никой, от когото би могла да получи отговор: как да бъде, как да се живее?
Колкото хора, толкова пътища.
Много я съветваха да вземе дете, за да го възпита. Дълго и подробно тя обсъждаше това с различни жени и вече почти бяха успели да я склонят, вече се запали, започна да ходи по детдомовете.
И все пак отстъпи. Не можеше да обикне дете веднага просто така — само защото бе решила, само защото търсеше изход. А по-опасното бе, че по-късно би могла да го разлюби, а още по-опасно — би могло да израсте като съвсем чужд човек за нея.
Съвсем друго би било, ако имаше своя истинска дъщеря! (Кой знае защо си мислеше, че с дъщеря ще й бъде много по-лесно, отколкото с момче.)
Но да измине още веднъж тресавището на близостта с чужд човек също не можеше.
Остана в креслото до полунощ, без да свърши нещо от онова, което бе замислила привечер. Дори не запали лампата. Светлината от скалата на приемника й бе напълно достатъчна; още повече, че като гледаше в зелените линии и цифри, можеше по-добре да мисли и разсъждава.
Изслуша много плочи. И маршове, които звучаха в ушите й като неин триумф; сякаш някъде долу, в тъмното, имаше тържествен парад, а тя, разположила се в старото кресло с високата облегалка, седнала върху сгънатите под себе си крака, го приемаше като победителка.
