от известен комфорт и постоянство.
Въобще оставаше в неизвестност по отношение на собствения си живот. Не знаеше дали трябва да направи някакъв героичен скок или да продължи да се носи по течението на навика. Не така и не тук бе започнала сериозната му работа. През една година дори бе на крачка от сталинска премия. И изведнъж целият институт рухна от напрежението и привързаността и тогава се оказа, че не е успял да защити дори кандидатската си дисертация. Отчасти за това бе виновен същият Коряков, който съветваше. „Вие работете! Да напишете, винаги ще успеете!“ А кога „ще успеете“, не казваше.
Или наистина бе по-добре да изпрати по дяволите всякакво писане?
С лице, което не изразяваше неодобрение на чутото от главния лекар, Лев Леонидович намръщен сякаш слушаше внимателно, още повече че ставаше дума за него — предлагаха му следващия месец да направи първата операция на гръден кош.
Но всичко свършва — свърши и петминутката. Като излизаха бавно един след друг от стаята за заседания, хирурзите се събраха в горния вестибюл. И все така продължавайки да държи палците си пъхнати зад коланчето на халата, Лев Леонидович като мрачен разсеян пълководец поведе след себе си на голяма визитация слабата, с посивели коси Евгения Устиновна, къдравия Халмухамедов, пълната Пантьохина, русата Анжелина и още две сестри.
Имаше визитации, провеждани на бегом, защото предстоеше много работа. И днес трябваше да се бърза, но денят по разписание бе забавен от всеобщ преглед. Не биваше да се пропусне нито едно легло на опериран или на пациент, комуто предстои операция. Цялата група от седем човека бавно влизаше във всяка стая, потопявайки се във въздуха, пропит от тежката миризма на лекарства (стаите много рядко се проветряваха); болните се отдръпваха в тесните пътечки между леглата, за да направят място един на друг, а след това да надникнат зад рамото на съседа си. Лекарският екип, събрал се в кръг около всяко легло, бе длъжен за една, три или пет минути да навлезе в състоянието на поредния болен, както бе влязъл в спарения въздух: в неговите болки, чувства, в неговата анамнеза, в историята на болестта и в хода на лечението, за да решат всичко онова, което теорията и практиката ги съветваше да направят по- нататък.
И ако бяха по-малко; и ако всеки от тях бе най-добрият в специалността си; и ако не се падаха на един лекуващ лекар по тридесет пациенти; и ако не им се налагаше да си блъскат главата какво и как по-удобно да напишат в този своеобразен прокурорски документ — историята на болестта; и ако те не бяха хора, тоест изтъкани от кожа, кости и нерви, същества със собствена памет и намерения, изпитвайки облекчение от осъзнатия факт, че самите те не са подложени на тези болки; тогава, разбира се, не би и могло да се измисли нещо по-добро от подобна визитация.
Но такива условия не съществуваха, а визитацията не можеше да се отмени. И затова Лев Леонидович водеше всички със себе си по навик и примижал с едното око, покорно изслушваше лекуващия лекар за всеки болен (и не наизуст, а от папката му): откъде е, кога е постъпил (за по-старите пациенти отдавна бе известно всичко), по какъв повод е постъпил, какво лечение му е предписано, в какви дози, каква е групата на кръвта му, определен ли е за операция, какво пречи или защо въпросът все още не е решен. Той изслушваше рапортите, често сядаше на леглата на болните, някои молеше да покажат раната си, оглеждаше я, опипваше я, сам загръщаше пациента с одеялото или предлагаше и на другите лекари да опипат подутината.
Истински трудните случаи не можеха да бъдат решени по време на визитацията — за това бе нужно да извикат човека и да се занимават с него отделно; бе невъзможно за това време и да кажат направо как стоят нещата в действителност, и да се разберат един друг; тук дори бе невъзможно да се каже, че състоянието се е влошило, а само: „Процесът се е задълбочил.“ Бе прието да се говори с полунамеци, със синоними (дори вторични) или съвсем обратното на това, което бе в действителност. Никой нито веднъж не изрече думата „рак“ или „саркома“, но вече и полупонятните „канцерогенен“, „СК“, „СА“ също не се произнасяха; вместо тях се изричаха съвсем безобидни думи: „язва“, „гастрит“, „възпаление“, „полипи“, а това кой какво бе разбрал, се изясняваше след визитацията. Но все пак, за да се разбират едни друг, разрешаваше се да говорят неща от типа на: „разширена сянка от…“, „тимпанит“, „не е изключен летален изход“ (което означаваше: дано не умре по време на операция). Когато все пак не се намираха изрази, Лев Леонидович казваше:
— Засега оставете историята на болестта.
И преминаваха към следващия пациент.
Колкото по-малко успяваха да разберат за развитието на болестта, за да определят начина на лекуване, толкова повече Лев Леонидович се опитваше да ободри болните; дори в това бе започнал да вижда главната цел на визитацията.
— Status idem — казваха му. (Означаваше: всичко си е както преди.)
— Така ли? — радостно питаше той. И веднага се мъчеше да успокои болната: — Вече сте по-добре, нали?
— Така ли? — удивено възкликваше болната. Самата тя не бе забелязала подобно нещо, но след като лекарите го бяха забелязали, сигурно бе така.
— Ето, виждате ли! Така постепенно ще се оправите.
Друга болна настръхваше.
— Слушайте, защо ме боли толкова силно гръбнакът? Може би и там се е появила подутина?
— Това е вторично отражение.
(Лев Леонидович казваше самата истина: метастазата бе наистина вторично явление.)
Застанали над мъртвешко бледия старец, който едва движеше устните си, му докладваха:
— Болният получава общо укрепващи и притъпяващи болката лекарства.
Тоест: карай, късно е за лечение, не може да му се помогне, просто трябва да се намери начин да се облекчат последните болки.
Тогава, повдигнал дебелите си вежди, сякаш разрешил трудния въпрос, Лев Леонидович казваше:
— Да говорим откровено, татенце! Всичко, което изпитвате, е реакция против предишното лечение. Но не ни карайте да бързаме, лежете си спокойно и ние ще ви излекуваме. Лежете така, сякаш нищо не се е случило, но знайте, че вашият организъм с наша помощ ще успее да се защити.
Обреченият кимваше с глава. Откровеността се бе оказала не толкова убийствена; тя бе родила надеждата!
— В областта под белите дробове има туморно образование от този тип — докладваха на Лев Леонидович и му показваха рентгенова снимка.
Той гледаше черната, прозрачна рентгенова лента, обърнал я към светлината, и одобрително кимаше.
— Много обнадеждаваща снимка! Много! Операция засега не е нужна.
И болната се радваше: значи състоянието й не е просто добро, а много добро.
А рентгеновата снимка бе добра, защото не се налагаше да правят втора; тя безспорно доказваше размерите и границите на злокачествения тумор. И че операцията вече е невъзможна, защото е пропуснат подходящият момент.
Така, в продължение на половин час — толкова, колкото продължаваше визитацията, завеждащият хирургическото отделение говореше съвсем не онова, което мислеше; следеше само тонът му да не изразява чувствата му и заедно с това — съпровождащите го лекуващи лекари да правят правилни отметки в историята на болестта; в онези картонени бланки, изписани с ръкописен почерк, нечетливи, заради които след това при най-малка грешка можеха да ги съдят. Нито веднъж той не обърна рязко главата си, нито веднъж не погледна тревожно и по неговия доброжелателно-скучен вид болните виждаха колко прости всъщност са техните болести, отдавна известни на лекарите.
След половинчасовата актьорска игра, придружена с деловит израз, Лев Леонидович се уморяваше и повдигаше вежди, за да не забележат състоянието му.
Но един старец се оплака, че отдавна не са го преглеждали, и Лев Леонидович, почуквайки по немощната му гръд, го преслуша.
А старецът обяви пред всички:
— Така… А аз сега ще ви разкажа накратко!…
И започна объркано да обяснява как самият той разбира възникването и хода на болестта си. Лев
