Бе минала през четиринадесет пустини и успя да стигне. Изживя в самота четиринадесетте години и се оказа права!
Именно днес нейната дълголетна вярност придобиваше новия си завършен смисъл.
Почти вярност! Може да се приеме като вярност. Но главното бе именно вярност.
Едва сега тя почувства загиналия като момче, не като днешен връстник, не като мъж; приемаше го без тази мъжка тежест, в която жената търсеше само пристанище. Загиналият не бе видял цялата война, нито тежките следвоенни години; бе си останал юноша с незащитени честни очи.
Легна, но не заспа веднага. Дори не се разтревожи, че й остава съвсем малко време за сън. А когато накрая успя да заспи, често се будеше; видя много сънища, прекалено много за една нощ. Някои от тях нямаха никаква връзка с нея, а други се опита или да продължи, или да запомни.
На сутринта се събуди усмихната.
В автобуса я блъскаха, настъпваха я по краката, но тя без обида търпеше всичко.
Облякла халата и тръгнала за петминутната оперативка, тя с удоволствие съзря още отдалеч в отсрещния долен коридор силната, малко смешна, горилоподобна фигура на Лев Леонидович, когото не бе виждала, откакто се бе върнал от Москва. Прекалено тежките му, големи ръце, на пръв поглед приемани като главната причина раменете да бъдат увиснали, изглеждаха като недостатък на фигурата му, а в действителност я украсяваха. Върху неговата голяма глава с леко изтеглено назад теме имаше бяла шапка, малко сплескана отгоре, приличаща на войнишко кепе, както винаги сложена небрежно, с развързани уши, поклащащи се отзад. Гърдите му, стегнати от завързаната се отзад престилка, изглеждаха като броня на танк, боядисана с вар. Вървеше, както винаги, леко примижал, с изключително строго лице, но Вера знаеше, че съвсем малко трябваше да се раздвижат чертите му, за да се появи присмехулно изражение.
Точно така и стана, когато Вера и Лев Леонидович в един и същи миг излязоха от двата коридора и се оказаха един срещу друг на стълбището.
— Много се радвам, че си се върнал! Просто ни липсваше! — първа го заговори тя.
Лев Леонидович се усмихна и с отпуснатата си, някъде долу ръка я хвана за лакътя, за да продължат заедно.
— Защо си толкова весела? Ще ме зарадваш ли’?
— Няма с какво. Как пътува? Лев Леонидович въздъхна.
— И добре, и не съвсем. Москва ме разстройва.
— Е, ще разкажеш по-подробно.
— Донесох ти плочи. Три.
— Така ли? Какви?
— Ти знаеш по-добре, аз винаги бъркам тези Сен Санс… Сега в ГУМ са открили щанд за дългосвирещи плочи. Показах твоя списък и те ми завиха три. Утре ще ти ги донеса. Слушай, Верче, да отидем днес на делото.
— Какво дело?
— Нищо ли не знаеш? Ще съдят един хирург от трета болница.
— Съдът какъв е?
— Засега другарски. Но следствието е продължило осем месеца.
— И за какво?
Сестра Зоя, предала нощното си дежурство, слизаше по стълбището и поздрави и двамата.
— След операция умряло бебе… Докато съм в московското си настроение, ще отида и непременно ще вдигна шум, защото поживееш ли седмица у дома си, подвиваш опашка. Ще отидем ли?
Но Вера не успя нито да отговори, нито да реши: вече трябваше да влязат в стаята за „петминутките“, в която креслата бяха изпоцапани, а масата застлана с яркосиня покривка.
Вера много ценеше отношенията си с Лев. След Людмила Афанасиевна той бе най-близкият й човек тук. Техните отношения бяха от онези, които толкова рядко се случват между неженен мъж и неомъжена жена: Лев нито веднъж не бе я погледнал особено, не бе й намекнал, не бе се пазарил, а още повече тя. Отношенията им бяха безопасно приятелски, без никакво напрежение: и двамата избягваха винаги темата за любовта и женитбата, както и всичко, свързано с тях, сякаш тя въобще не съществуваше. Навярно Лев Леонидович се досещаше, че Вера се нуждае именно от такива отношения. Самият той някога бе женен, после разведен, а по-късно „приятел“; женската част на диспансера (с една дума, целият диспансер!) обичаше да го обсъжда, а сега, изглежда, го подозираха, че има връзка със сестра от операционния му екип. Това го подхвърли една млада лекарка, Анжелина, хирург, но и нея самата я подозираха, че иска да запази Лев за себе си.
Людмила Афанасиевна през цялото време на оперативката чертаеше някакви фигури по листа и дори го бе прокъсала на няколко места. А Вера днес седеше спокойна както никога досега. Чувстваше в себе си странна уравновесеност.
Когато заседанието свърши, тя започна визитация в голямата женска стая. Там имаше много нейни пациентки и Вера Корнилиевна винаги се задържаше дълго при тях. Сядаше на леглото на всяка, преглеждаше я или тихо разговаряше с нея, като не изискваше останалите през това време да мълчат, защото би било неудобно, а и невъзможно жените да бъдат принудени да мълчат. (В женските стаи трябваше да бъде далеч по-тактична и внимателна, отколкото в мъжките. Тук нейният авторитет като лекарка не бе така безусловен. Достатъчно бе да се появи в хубаво настроение или да прекали с бодрите уверения, че всичко ще свърши добре — така както психотерапията изискваше да се държи, и вече усещаше върху себе си красноречив поглед или косвен намек за завист: „На теб какво ти е? Ти си здрава. Не можеш да разбереш.“ Ръководейки се от принципите на същата тази психотерапия, тя внушаваше на пациентките си да не се отпускат, а да се грижат за външния си вид и в болницата — да поддържат прическите си, да се гримират леко, но знаеше, че биха я посрещнали на нож, ако и тя самата последваше подобни съвети.)
Затова и днес тя се местеше от едно легло на друго, стараейки се да се държи колкото се може по- непринудено и по навик да не обръща внимание на общите разговори, а да слуша само своята пациентка. Изведнъж отстрани долетя някакъв особено безцеремонен глас:
— Какви болни има тук! Разгонили се, здраве му кажи! Онзи, рошавият дявол, опасаният с колана, всяка нощ, щом Зоя, медсестрата, дежури, така я сграбчва, че сякаш иска да я удуши!
— Какво?… Как?… — попита Хангард. — Повтори още веднъж, моля.
Онази повтори.
(А нали Зоя бе дежурна тази нощ! В нощта, когато светеше зелената скала на приемника…)
— Извинете ме, но ви моля отново да повторите всичко от самото начало и по възможност по- подробно!
Глава 26
Добро начинание
Кога се вълнува хирургът, който не е новак? Става дума не за самата операция, защото тогава се върши всепоглъщаща вниманието работа; известно е какво трябва да се направи и е нужно само старание при изрязването на всичко излишно, за да не се появи след това съжаление за недовършена работа. Е, понякога настъпват внезапни усложнения, бликва кръв и си спомняш, че Резерфорд е умрял при операция на херния. Истинските вълнения на хирурга започват
Ето защо Лев Леонидович имаше навика преди петминутките да се отбива при своите оперирани пациенти, за да види как се чувстват.
В навечерието на операционния ден предстоеше дълга обща визитация, но Лев Леонидович не можеше да изтърпи още час и половина, без да знае какво е станало с пациента с оперирания стомах и с Дьомка. Той надзърна при оперирания, който изглеждаше нормално; каза на сестрата какви лекарства да му дава и в какви дози. После влезе в съседната малка стая, в която имаше само двама пациенти, за да види Дьомка.
