Леонидович внимателно го слушаше, като от време на време кимаше с глава.
— Сега искам да чуя вас! — свърши с изповедта си старецът.
Хирургът се усмихна.
— Какво ми остава да кажа? Нашите интереси съвпадат. Вие искате да бъдете здрав, аз също. Хайде и по-нататък да продължим да действаме заедно.
С узбеките бе далеч по-лесно, защото знаеше няколко техни думи. А жената с очилата, която изглеждаше много интелигентна, той не прегледа пред останалите, защото му бе неловко да я види легнала на леглото. На момчето, до което седеше майка му, сериозно подаде ръка; на другото докосна корема и двамата се разсмяха.
Единствено на учителката, която настояваше пред него да извика за консултация невропатолог, отговори не съвсем вежливо.
Това бе последната стая. Излезе уморен, както след добре направена операция, и обяви:
— Пет минути за по цигара.
С Евгения Устиновна така дълбоко всмукнаха от дима, че сякаш само и това бяха чакали (но на болните строго казваха, че тютюнът им е абсолютно противопоказен, защото е канцерогенен!)
След това всички влязоха в малка стая и се разположиха около масата. И фамилиите, споменавани по време на визитацията, отново преминаваха от уста на уста, но картината на всеобщо подобрение, която можеше да си състави страничен наблюдател, вече изглеждаше съвсем различна. При „status idem“ случаят бе иноперабилен и рентгенотерапията имаше симптоматичен характер, тоест имаше за цел да отстрани непосредствените болки, защото нямаше надежда за излекуване. Момчето, на което Лев Леонидович подаде ръка, бе инкурабелен случай с генерализиран процес и само заради настояванията на родителите трябваше да го оставят за още известно време в болницата и да го подлагат на псевдосеанси, защото не пускаха ток в тръбата. За старицата, която бе настояла да прегледат и нея, Лев Леонидович каза:
— Тя е на шестдесет и осем. Ако продължим да я облъчваме, може би ще изкара до седемдесет, а ако я оперираме, дори година няма да изкара. Какво ще кажете, Евгения Устиновна?
Но след като такъв поклонник на скалпела се отказваше от него, Евгения Устиновна не можеше да не се съгласи.
По-точно бе да се каже, че е скептик. Той знаеше, че никакви прибори и апарати няма да ти помогнат да видиш по-добре, отколкото с просто око, и с нищо друго освен със скалпела не може да се отстрани ненужното.
За болния, който не искаше сам да реши дали да го оперират, а молеше да се посъветват с роднините му, Лев Леонидович сега каза:
— Неговите роднини живеят на края на света. Докато се свържем, докато пристигнат, а неизвестно какво ще кажат тогава, той ще умре. Трябва да го убедим да се съгласи да легне на операционната маса, но не утре, разбира се, а последващия път. Рискът е голям. Ще проверим и ще го зашием.
— А ако умре на масата? — важно попита Халмухамедов, сякаш самият той рискуваше.
Лев Леонидович се намръщи.
— Това е още „ако“, а без нас сигурно… Имаме не лоши показатели за смъртността и можем да рискуваме.
Всеки път питаше:
— Друго мнение?
Но него го интересуваше само мнението на Евгения Устиновна. И независимо от опита, възрастта и подхода, мненията им почти винаги съвпадаха; това показваше, че на разумните хора им е по-леко да се разбират.
— А на този, жълтокосия — попита Лев Леонидович, — наистина ли с нищо не можем да помогнем, Евгения Устиновна? Непременно ли трябва да режем?
— Непременно — стисна начервените си устни Евгения Устиновна. — А след това ще бъде нужно дълго време да бъде подложен на рентгенотерапия.
— Жалко! — изведнъж въздъхна Лев Леонидович и наведе глава, сякаш за да разгледа ноктите си. — Ръката ми не се вдига, когато трябва да лишаваме от някой орган такива млади хора. Имаш усещането, че действаш против природата.
После вдигна глава.
— Да, другари… А вие разбрахте ли в какво се състои работата с Шулубин?
— Це-ер ректи? — каза Пантьохина.
— Да, но как е открито това? Ето колко струва нашата онкологична пропаганда в онкопунктовете. Много точно го каза Орещенков на конференцията: онзи лекар, който се гнуси да слага пръста си в ануса на болния, не е никакъв лекар! Колко занемарена е работата ни! Шулубин се е мъкнал по разни амбулатории и се е оплаквал от често ходене по нужда, от появилата се кръв в урината, след това от болки, вземали са проби за анализ, а са забравили най-просто — да опипат с пръсти! От дизентерия го лекували, от хемороиди и всичко напразно. И ето че веднъж той прочел в една амбулатория онкологичните стенматериали и като грамотен човек се досетил! И с пръстите си
— Дълбоко ли е?
— Около седем сантиметра, точно след сфинктера. Напълно е било възможно да се запази двигателният мускул и човекът би си останал човек! А сега вече е поразен сфинктерът, ретроградна ампутация… значи ще последва безконтролно отделяне на изпражнения… значи трябва да се изведе анусът встрани… Какъв живот?… А дядката е добър…
Започнаха да правят списък за утрешните операции. Отбелязваха кого от болните трябва да потенцират и с какво; кого да водят в банята и кого не…
— Чали може да не бъде потенциран — каза Лев Леонидович. — Има канцер на стомаха, а е в такова бодро настроение!
(Само ако знаеше, че Чали се готви утре сам да се потенцира с половинката!)
Разпределяха кой на кого да асистира. Отново се получаваше така, че на Лев Леонидович трябваше да асистира Анжелина. Значи утре тя пак щеше да стои срещу него, а отстрани ще снове операционната сестра и вместо самата предварително да се сеща какъв инструмент е нужен, щеше да се сърди на Анжелина, която пък ще се чуди какво общо има с операционната сестра. А онази, нервната, която не бива дори да докоснеш, току-виж вземе нестерилна марля или нещо друго и цялата операция ще отиде по дяволите! Проклети жени! И не знаят простото мъжко правило: там, където си изкарваш хляба, не си…
Несъобразителните родители бяха сложили на дъщеря си името Анжелина, без да имат представа какъв демон ще израсте от нея. Лев Леонидович навъсено поглеждаше нейната наперена, макар и лисича физиономия и му се искаше да произнесе примирено:
„Чуйте, Анжелина, или ако ви харесва, Анжела! Вие не сте лишена от способности. Ако ги бяхте насочили не за да се омъжите, а в хирургията, вече бихте работили добре. Чуйте, не бива да се карате, нали всички стоим около една операционна маса…“
Но тя би разбрала думите му като факт, че се е уморил от компанията й и се е предал.
Искаше му се също подробно да разкаже за вчерашния другарски съд. На Евгения Устиновна бе започнал да разказва по време на пушенето. Но след като помисли, реши, че сега няма дори желание да започне да разказва на колегите си.
Веднага щом свърши петминутката, Лев Леонидович стана, запали цигара и бързо излезе в коридора, за да отиде в кабинета по физиотерапия. Искаше му се да сподели всичко именно с Вера Хангард. Тя беше заедно с Донцова, заети и двете с работа.
— Време е за обедната почивка! — обяви той. — Дайте ми стол.
Седна с желанието приятелски да си поговори, но двете красноречиво мълчаха.
— Защо сте такива неласкави към мен днес?
Донцова се усмихна, като въртеше в ръцете си големите рогови очила.
— Напротив, не знам как да ви харесаме. Мен ще оперирате ли?
— Вас? Никога!
— Защо?
— Защото, ако ви разрежа, ще кажат, че е от завист. Вашето отделение превъзхожда по успехи
