изострянето на борбата против парижките съглашения; и колко либерално съдят в Западна Германия онези, които са били причастни към концентрационните лагери. Понякога Русанов черпеше Федерау с излишъка от продуктите си или му отстъпваше част от болничния си обяд.
Но колкото и тихо да беседваха, все пак ги смущаваше подозрението, че думите им достигат до ушите на Шулубин — тази кукумявка, неподвижно и мълчаливо намираща се през едно легло от техните. От мига, когато този човек се появи в стаята, никога не трябваше да се забравя, че го има, че гледа с тежкия си опулен поглед и очевидно всичко чува и когато дори само мига, може би не одобрява чутото. Неговото присъствие постоянно тегнеше над Павел Николаевич, който се опитваше да завърже разговор с кукумявката, за да разбере що за душа има или поне да чуе от какво е болен, но Шулубин изричаше няколко мрачни думи, а за своята подутина не споделяше нищо.
Дори когато седеше, изглеждаше в някакво напрегнато състояние, сякаш продължаваше невидима за другите своя работа. Понякога се уморяваше да седи и ставаше, но тъй като дори ходенето му причиняваше болка, куцаше и затова, направил само няколко крачки, спираше и стоеше така по половин, а понякога и по цял час; това също бе необичайно и угнетяващо. Тъй като не можеше да стои до своето легло, защото пречеше да се отваря вратата, и пътечката между леглата не бе най-удобното място, той стоеше между прозореца до Костоглотов и прозореца до Зацирко; там и оставаше като враждебно настроен часови, отговарящ за всичко, което Павел Николаевич прави.
И днес след визитацията стоеше там, където се пресичаха погледите на Олег и Вадим.
Леглата на Олег и Вадим се намираха едно срещу друго и те двамата често разменяха погледи, но им бе трудно да разговарят помежду си — първо, защото не се чувстваха добре и не им бе до излишни разговори, и, второ, защото Вадим отдавна бе заявил:
— Другари, за да се нагрее една чаша с вода с говорене, трябва да се говори тихо две хиляди години, а високо — седемдесет и пет. И то при положение, че топлината няма да излиза от чашата. Направете си сами сметката каква е ползата от брътвежите.
А и трябваше да се има предвид, че всеки от двамата бе казал нещо досадно на другия, макар и може би не нарочно. Вадим бе казал на Олег: „Трябваше да се бориш! Не разбирам защо вие там не сте се борили“. (Той бе прав. Но Олег още не смееше да разкаже, че все пак се бяха опитвали да се борят.) Олег пък каза на Вадим: „И за кого пазят това злато? Баща ти е отдал живота си за родината, а на теб защо не ти дават?“
И това също бе правилно. Вадим често си мислеше и си задаваше същия въпрос. Но да го чуе от друг, му бе обидно. Само преди месец приемаше главоболията на майка си за излишни, а позоваването на името на баща си за неловко. Но сега, когато се бе озовал с единия крак в безжалостен капан, той се мяташе; очаквайки радостна телеграма от майка си, мечтаеше: дано да успее! Да се спаси, като използва името на баща си, не изглеждаше справедливо — трикратно по-справедливо бе да се спаси в името на собствения си талант, за който обаче не знаеха отговарящите за разпределението на златото. Да носиш в себе си талант, още неполучил лаври, е мъка и дълг, но да умреш с него, без да е оценен, е много по-трагично за надарения, отколкото за простия, обикновения човек, отколкото за всеки друг човек тук, в тази болнична стая.
И самотата на Вадим се бе заселила в душата му не защото до него не са майка му или Галя и никой не го навестява, а защото нито окръжаващите го, нито лекарите знаеха колко важно е да оживее за разлика от всички останали!
Мяташе се между надеждата и отчаянието и вече не можеше да вникне в смисъла на онова, което четеше. Прелистваше страниците, но бързо се стряскаше, разбрал, че до съзнанието му не достига нищо от прочетеното, че вече не може да разшифрова чуждите мисли, скачайки по тях като козел по скалите. Тогава разсеяно гледаше редовете и отстрани човек би си помислил, че чете, но в действителност не бе така.
Кракът му се намираше в капана, а целият му живот зависеше от това дали ще успее да го освободи.
Вадим продължаваше да седи, а до него стоеше Шулубин, както винаги сам с болката си. Костоглотов мълчаливо лежеше в познатата поза.
Така те, като трите чапли от приказката, можеха дълго да мълчат.
И странно бе, че именно Шулубин, най-упоритият мълчаливец, изведнъж попита Вадим:
— А вие уверен ли сте, че не се уморявате? Че всичко това ви е нужно? Именно това?
Вадим вдигна глава. Огледа стареца така, сякаш не чувстваше, че той е задал толкова дълъг въпрос, а може би бе учуден и от самия въпрос.
Но нищо не говореше, че някой друг го е задал. Старецът разглеждаше Вадим с явно любопитство.
Вадим знаеше как да отговори, но кой знае защо, не изпитваше у себе си привичната готовност. Направи го машинално, тихо, но смислено.
— Това е интересно. Не знам нищо по-интересно на света.
Колкото и вътрешно да се мяташе, колкото и да го болеше кракът, колкото и да бяха го омаломощили тези осем месеца, Вадим винаги усещаше удоволствие да се държи така, сякаш никаква мъка не бе надвиснала над когото и да било, сякаш се намира в санаториум, а не в раково отделение.
Шулубин бе забил погледа си в пода. След това, без да промени неподвижността на тялото си, направи странно движение с шията си, сякаш искаше да освободи главата си, а не можеше. После каза: — Това не е аргумент. Какво значи „интересно“? Търговията също е интересна. Да правиш пари, да ги броиш, да натрупваш имущество, да строиш, да се обзавеждаш е също интересно. При подобно обяснение науката не може да се извиси над дългия ред от егоистични и съвършено безнравствени занимания.
Странна гледна точка. Вадим повдигна рамене.
— Но ако това действително е интересно? И няма нищо по-интересно?
Шулубин опъна пръстите на едната си ръка и те сами изпукаха.
— С такава постановка вие никога няма да създадете нищо нравствено.
Това вече бе напълно чудаческо възражение.
— А науката не е длъжна да създава нравствени ценности — обясни Вадим. — Тя създава материални ценности. А вие кои наричате нравствени?
Шулубин мигна няколко пъти и отговори:
— Тези, които са насочени към осветяването на човешките души.
— Но и науката ги осветява — усмихна се Вадим.
— Не и душите! — вдигна пръст Шулубин. — След като казвате „интересно“… На вас никога ли не ви се е налагало да влезете за пет минути в колхозен пилчарник?
— Не.
— Представете си: дълга ниска барака. Тъмна, защото прозорчетата са като процепи, с мрежа, за да не излетят кокошките. На една работеща там се падат по две хиляди и петстотин пилета, които през цялото време ровят в земята, и във въздуха се вдига такъв прах, че за да влезе, на човек му е нужен противогаз. А същата жена през цялото време запарва в открит котел рибни смески — страшна воня! Няма кой да я смени. Работният ден през лятото е от три сутринта, та чак до вечерта. На тридесет години жената изглежда така, сякаш е на петдесет. Как мислите, на нея
Вадим се учуди.
— А защо аз трябва да си задавам този въпрос?
Шулубин отново вдигна пръста си.
— Ето така разсъждава и търговецът.
— Тя страда именно от недоразвитата наука — намери силен довод Вадим. — Когато науката се развие, всички пилчарници ще бъдат както трябва.
— А дотогава — Шулубин затвори едното си око — вие не бихте ли искали да отидете да поработите в пилчарник?
— На тях не им е
Такава самоувереност в разсъжденията на Шулубин за селското стопанство Русанов бе забелязал и преди този разговор. Павел Николаевич бе разяснявал нещо по повод на житните култури, а Шулубин бе се намесил, за да го поправи. Сега Русанов не пропусна случая да го жегне.
— Вие да не би да сте завършили Тимирязевската академия?
