— Онзи
—
— А Вадим?
— Неговите работи са зле. Златото не доставиха. Боят се от метастази.
Дьомка се замисли за Вадим като за по-малък брат.
— Бедният.
— Така че, Дьомка, прекръсти се, че на теб навреме ти направиха операцията.
— Метастази може да има и сега.
— Едва ли.
Наистина кой би могъл — дори и лекарите — да види дали тези смъртоносни самотни клетки, тези десантни лодки в мрака са се прехвърлили или не и къде са акостирали?
— Облъчват ли те?
— Откарват ме до рентгена с леглото на колела.
— За теб сега, приятелю, пътят е ясен — оздравявай и свиквай с патерицата.
— Не една, а две ще бъдат нужни.
Всичко бе обмислил сиротият. И преди това изглеждаше по-възрастен, а сега — още повече.
— Къде ще ги правят? Тук ли?
— В ортопедичното.
— Поне безплатно ли?
— Написах молба. Няма с какво да ги платя.
Въздъхнаха като хора, които от години нищо добро не са виждали.
— Как ще завършиш догодина десети клас?
— Ще се разкъсам, но ще го завърша.
— А с какво ще живееш? Не можеш да се изправиш пред струга.
— Обещават ми инвалидна. Не зная втора ли, трета ли група.
— А третата каква е? — Костоглотов нямаше понятие за всички тези инвалидности, както и за всички граждански закони.
— Онази, която стига за хляба, а за захарта — не.
Всичко бе обмислил. Подутината бе съсипала живота му, но той го насочваше в желаната от него посока.
— А университетът?
— Трябва да се постарая да вляза в него.
— В литературния?
— Аха.
— Чуй ме, Дьомка, сериозно ти казвам — така ще се погубиш. Заеми се с радиоприемниците и си живей спокойно. И добри пари ще изкарваш…
— Да вървят по дяволите — мигна Дьомка. — Аз обичам истината.
— Ще поправяш приемниците и ще говориш истината!
Не можаха да се разберат. Поговориха и за работите на Олег. Дьомка имаше още една черта, която не бе присъща на младите: да се интересува от другите. Младостта се занимава само със себе си. Олег му разказа като на възрастен за положението си.
— Да, нерадостно — въздъхна Дьомка.
— Не би се съгласил да разменим съдбите си, а?
— Един Господ знае…
Излизаше така, че на Дьомка му се налагаше да се мотае в клиниката още месец и половина заради рентгена и патериците, че ще го изпишат някъде през май.
— И къде ще отидеш първо?
— В зоологическата! — Дьомка се развесели. Толкова пъти вече бе говорил на Олег за зоологическата градина. Когато стояха на малкото балконче на клиниката, Дьомка уверено му показваше къде точно зад дърветата се намира зоологическата. Толкова години бе чел за разни зверове и толкова пъти бе чувал за тях по радиото, а никога не бе виждал със собствените си очи нито лисица, нито мечка, а още повече тигър или слон. Бе живял на такива места, където не само зоологическа градина нямаше, но и цирк, и гора. Неговата заветна мечта бе да отиде и да се запознае със зверовете; тази мечта с годините ставаше все по-натрапчива. Очакваше от това запознанство нещо особено. В деня, когато бе пристигнал с нещастния си крак, за да легне в болницата, първо отиде в зоологическата градина, но се оказа, че е попаднал на почивния й ден. — Знаеш ли какво, Олег? Навярно скоро ще те изпишат, нали?
Олег седеше прегърбен.
— Сигурно. Чуждата кръв не помага…
— Нима няма да отидеш в зоологическата? — Дьомка не можеше да допусне това, би се разочаровал от Олег, ако не отидеше.
— Навярно ще отида.
— Непременно иди! Моля те, иди! А после, знаеш ли какво? Изпрати ми картичка. Нищо не ти струва, а за мен такава радост ще бъде! Ще ми напишеш кой е най-интересният звяр. Предварително ще зная! Ще отидеш ли? Ще ми напишеш ли? Казват там имало и крокодили, и лъвове!
Олег обеща.
Отиде си, а Дьомка, останал сам в стаичката, още дълго не посегна към книжката; гледаше в тавана и прозореца и мислеше. Прозорецът бе с гъста решетка и гледаше към стена. Осветлението бе като леко затулено от облаци слънце. Бе от онези дни, нито топъл, нито ярък, когато безшумно, но упорито пролетта върши работата си.
Дьомка лежеше неподвижно и си мислеше за хубави неща: как постепенно ще престане да чувства отрязания си крак; какъв ще бъде денят преди първи май — сигурно щеше да бъде съвсем летен и Дьомка от сутринта, та чак до вечерния влак ще ходи из зоологическата градина; как вече ще разполага с много време; как бързо и добре ще завърши средното училище и ще прочете още много избягнали от вниманието му книги. Вече окончателно ще се раздели с онези изгубени вечери, когато момчетата и момичетата отиват на танци, а ти се измъчваш дали да ги последваш, защото не умееш да танцуваш. Ще запалва лампата и ще се занимава.
Точно тогава някой почука на вратата.
— Влезте! — каза Дьомка. (Произнасяше тази дума с удоволствие. Никога преди това не му се бе случвало някой да чука на вратата му, за да влезе.)
Вратата се отвори и се появи Ася.
Бе запъхтяна, сякаш някой я гонеше; застана на прага, хванала с едната си ръка дръжката, а другата бе сложила на ревера на халата.
Съвсем не приличаше на онази Ася, която бе дошла „само за три дни за изследване“ и която очакваха да се върне на зимния стадион. Бе посърнала и дори жълтеникавите й коси, които не биха могли толкова бързо да се променят, изглеждаха печално.
Облечена бе в същия отвратителен халат без копчета, носен от неизвестно колко хора преди нея и изваряван в кой знае какви котли. Сега той бе подобен на самата нея.
Ася гледаше Дьомка така, сякаш не можеше да разбере дали би трябвало да влезе тук, или да продължи по-нататък.
Но такава, каквато бе сега — ученичка от по-горен клас, Ася бе лика-прилика на Дьомка. Той се зарадва:
— Ася! Сядай!… Какво има?…
За това време бяха разговаряли много пъти и бяха обсъждали как да постъпи Дьомка (Ася бе категорична, че не трябва да се съгласява да му отрежат крака.) След операцията бе идвала два пъти при него и му бе донасяла ябълки и бисквити. Постепенно се сприятелиха. И не веднага, но и тя му разказа откровено каква е болестта й: болеше я дясната гърда, имаше съсирена кръв, лекуваха я с рентгена и й даваха таблетки, които трябваше да държи под езика си.
— Сядай, Ася! Сядай!
Тя пусна дръжката на вратата и опирайки се на стената, пристъпи към шкафчето на Дьомка, което се
