— Да! — потвърди онзи.
И изведнъж настръхна, прегърби се и с неловки птичи движения закуца към леглото си.
— Тогава защо работите като библиотекар? — възтържествува Русанов.
Но онзи замълча като пън.
Павел Николаевич не уважаваше такива хора, които в живота си не се издигат, а падат все по- ниско.
Глава 28
Никакъв късмет
Още когато видя за първи път Лев Леонидович, Костоглотов го определи като делови мъж. От нямане какво да прави Олег следеше всяка негова дума и жест по време на визитациите. Всичко предразполагаше към него: и тази шапка, сложена просто защото така изисква правилникът; и прекалено дългите ръце, понякога пъхнати зад коланчето на престилката; и свитите ъгълчета на устните, сякаш се готвеше всеки момент да свирне; и този независимо от състоянието му постоянен маниер да разговаря, като се шегува с болните. Именно затова на Костоглотов му се искаше да побъбри с Лев Леонидович и да му зададе няколко въпроса, на които никой от тукашните лекари не искаше или не можеше да отговори.
Но нямаше кога да ги зададе: по време на визитациите Лев Леонидович не забелязваше никого освен оперираните и онези, на които предстоеше операция; покрай облъчваните минаваше така, сякаш не съществуваха. В коридорите или по стълбището отговаряше съвсем кратко на поздравилите го, но лицето му винаги бе загрижено и той все бързаше.
А веднъж за някакъв болен, който от начало нещо отричал, а после си признал, Лев Леонидович се разсмя и каза: „Все пак се
В последно време Костоглотов малко ходеше из клиниката и все по-рядко му се удаваше да засече главния хирург. Но веднъж видя, че Лев Леонидович отключи стаичката, която се намираше в съседство с операционната, и влезе. Костоглотов бе убеден, че вътре хирургът е сам, и след като почука по замазаното с бяла боя стъкло на вратата, я отвори.
Лев Леонидович вече бе успял да седне на табуретката до единствената масичка. В цялата му напрегната поза, макар да пишеше нещо, се долавяше, че е влязъл за малко.
— Да? — Той вдигна главата си. Не изглеждаше учуден, но бе ясно, че продължава да обмисля какво да напише по-нататък.
Винаги никой няма време! Цяла съдба трябва да разрешат само за една минута.
— Извинете, Лев Леонидович. — Костоглотов се стараеше тонът му по възможност да изглежда по- вежлив. — Зная, че нямате време… Но друг освен вас… Ще ми отделите ли две минутки?
Хирургът кимна. Продължаваше да мисли върху написаното.
— Назначиха ми курс по хормонотерапия по повод… Инжектиране на синестрол мускулно в доза… — Костоглотов изпитваше гордост, че умее да разговаря с лекарите на техния език, убеден, че и с него ще говорят откровено. — Интересува ме дали действието на хормонотерапията ще доведе до странични последствия или не.
По-нататък не от него зависеха секундите и Костоглотов зачака мълчаливо, като гледаше отгоре седящия.
Лев Леонидович се намръщи.
— Не, не би трябвало — отговори той, но думите му не прозвучаха убедително.
— А аз, кой знае защо, мисля, че да — Костоглотов го каза с такъв тон, сякаш му се искаше да бъде така или сякаш и на Лев Леонидович вече много-много не вярваше.
— Не би трябвало — повтори хирургът отново не толкова категорично, може би защото това не бе от неговата област или защото просто не бе успял да се откъсне от мислите си.
— За мен е много важно да знам. — Костоглотов гледаше и говореше така, сякаш заплашваше някого. — Да знам дали след този курс съвсем ще загубя възможност… относно жените… Или само за определен период? Ще изчезнат ли от тялото ми тези инжектирани хормони, или завинаги ще останат там?… Или може би след определен срок хормонотерапията може да бъде отстранена с помощта на други инжекции?
— Не, това не ви съветвам. Не трябва! — Лев Леонидович разглеждаше белега на този чернокос мъж. Представяше си как е изглеждал току-що разрязан и какво би направил, за да го зашие най-добре. — А за какво ви е да знаете? Не разбирам.
— Как не разбирате? — Костоглотов се чудеше какво има за неразбиране. Или просто верен на принципите на лекарското съсловие, и този много видял и знаещ човек също иска да го призове да се смири. — Не разбирате ли?
Двете минути вече бяха свършили, но Лев Леонидович без никакво високомерие — черта, която Костоглотов веднага бе забелязал у него, внезапно му каза като на стар приятел:
— Чуйте, нима целият смисъл на живота е в жените?… Всичко това ужасно пречи… Само пречи да се изпълни нещо сериозно.
Каза го напълно искрено, дори уморено. Спомни си, че в най-важната минута на живота не му стигна воля може би именно заради тази отвличаща го да губи напразно време сила.
Но Костоглотов не можеше да го разбере! Олег не можеше да си представи, че трябва да приеме това положение. Поклащаше главата си и гледаше изумен.
— А в моя живот не остана по-сериозно нещо.
Не, не бе запланиран този разговор в дневния ред на онкологичната клиника! Не се полагаше на болния консултация-размисъл върху смисъла на живота, още повече от лекар от друго отделение!
Отвори и веднага влезе, без да пита, онази ниска, слаба жена, също хирург, обула обувки с висок ток, с грациозна походка. Тя се приближи до Лев Леонидович, постави пред него амбулаторен картон, облегна се на масата и без да се обърне по име, направо заяви:
— Вижте, левкоцитите на Овдиенко са десет хиляди.
Разпилените й коси почти докосваха лицето на Лев Леонидович.
— И какво от това? — сви рамене той. — Това не говори за добра левкоцитоза. Просто има възпалителен процес и трябва да се отстрани с помощта на рентгенотерапията.
Тя продължи да говори. Листът, върху който Лев Леонидович бе започнал да пише, стоеше самотен встрани, а той въртеше в ръката си бездействащата писалка.
Очевидно Олег трябваше да излезе точно на най-интересното място от разговора, който толкова дълго бе чакал.
Анжелина се обърна, учудена защо Костоглотов е тук. Лев Леонидович също го погледна с шеговит блясък в очите. Имаше нещо в този поглед, което не можеше да се определи, но което накара Костоглотов да продължи:
— Лев Леонидович, исках още да ви попитам дали сте чували за брезовата гъба, за прахана?
— Да — отговори охотно лекарят.
— И какво мислите?
— Допускам, че някои видове буци са чувствителни към нея. Стомашните например. В Москва сега всички са превъртели на тази тема. Казват, че в радиус от двеста километра са обрали всички гъби.
Анжелина се отмести от масата, взе картона и с израз на презрение, със същата полюляваща се (приятно!) походка си отиде.
Отиде си, но разговорът вече бе прекъснат, а да се върне отново към въпроса какво внасят в живота ни жените, бе неуместно.
Обаче веселите пламъчета в очите на Лев Леонидович и начинът му на държане накараха Костоглотов да зададе и третия, приготвен предварително въпрос, също много важен:
— Лев Леонидович, простете моята нескромност, но ако греша, ще забравим моя въпрос. Вие — той също сниши глас и притвори едното си око — били ли сте или не там…
Лев Леонидович се оживи:
— Бях.
