намираше до възглавницата му.
Седна.
Седна, но не погледна към Дьомка, а към одеялото. Не се обръщаше към него, а и той не можеше да се извърне.
— Какво става с теб? — Налагаше се да се държи като по-голям. Най-после успя да обърне главата си. Устните й трепереха, а миглите пърхаха.
— Асенце! — успя да изрече Дьомка (ако не бе я съжалил, нямаше да се осмели да се обърне към нея така) и тя веднага падна на възглавницата. Косите й погъделичкаха ухото му.
— Какво има? — попита я отново и се опита да хване ръката й, но не можа да я намери.
А тя плачеше, заровила лице във възглавницата.
— Кажи какво има. Кажи!
И той вече се досети какво ще му каже.
— Ще я отрежат!
Раменете й се разтърсваха от ридания.
— Ой…
Дьомка никога досега не бе виждал такова отчаяние!
— А може би всичко ще се размине?
Но тя продължаваше да плаче. Дьомка усети, че възглавницата вече е мокра.
Най-после той намери ръката й и започна да я гали.
— А може би всичко ще се размине? — повтори безсмислено той.
— Неее… Операцията е определена за петък…
Така стенеше, сякаш искаше да изтръгне душата на Дьомка.
Той не виждаше лицето й, а само усещаше допира на косите й.
Търсеше какво да й каже за утеха, но не се получаваше. Стискаше само ръката й, за да престане да плаче. Беше му жал повече за нея, отколкото за себе си.
— Защо да живея? — хълцаше тя. — Защо?
На този въпрос можеше да намери какво да отговори, но сега не си спомняше думите. Но никой не би могъл да я утеши при състоянието, в което се намираше. Според нея единственото бе: повече няма за какво да се живее!
— На кого… сега… бих притрябвала… На кого?
Отново зарови лице във възглавницата и сълзите й опариха лицето на Дьомка.
— Но ти знаеш как се женят… — стискаше ръката й до болка. — Заради… възгледите… характерите…
— Кой глупак би обикнал заради характера!? — разсърдено издърпа ръката си Ася и едва сега Дьомка видя мокрото й, сърдито и жалко лице, цялото на петна. — На кого е нужна едногърда?! На кого?! На седемнадесет години! — крещеше в лицето му, сякаш Дьомка бе виновен за всичко.
И да я утеши навреме не можеше.
— Как ще отида на плаж?! — извика тя, осенена от нова мисъл. — На плаж!! Как ще се къпя??! — хвана с две ръце главата си.
Непоносимо бе на Ася да си представи банските костюми от всички моди — с презрамки и без презрамки, съединени и от две части; бански — оранжеви и сини, малинови и с цвета на морска вълна, едноцветни и на райета; неизпробвани пред огледалото; всички бански, които никога няма да бъдат купени от нея и никога няма да бъдат облечени! И именно тази страна от съществуването й — невъзможността някога да се появи на плажа, сега бе най-непоносимата и отвратителната! Именно заради това животът губеше всякакъв смисъл…
А Дьомка говореше нещо неразбрано и не на място:
— Чуй, ако никой не иска да те вземе… Разбира се, знам как сега… А иначе с най-голямо удоволствие бих се оженил за теб, да знаеш…
— Слушай, Дьомка! — ухапана от нова мисъл, Ася се обърна към него и го погледна право в очите. Слушай, ти си последният! Последният, който все още може да я види и да я целуне! Вече никой никога повече няма да я целуне! Дьомка! Поне ти я целуни! Поне ти!
Тя разтвори халата, който никога не се закопчаваше, и отново заплака, откопча блузката си и оттам се показа нейната обречена дясна гърда.
Блесна като слънце, появило се на прозореца! Засия цялата стаичка! И светлокафявото зърно, по- голямо, отколкото Дьомка си представяше, че може да бъде, изплува пред него и заслепи очите му.
Наведе гърдата си почти до лицето на Дьомка и изхлипа:
— Целувай! Целувай!
Вдъхвайки топлината на пазвата, подарената му топлина, той започна да я целува, благодарен и възхитен, с трескави устни; да целува цялата тази овална, налята повърхност, запазваща въпреки всичко формата си, по-плавна и по-красива от която нито можеше да се нарисува, нито да се извае.
— Ти ще запомниш, нали?… Ще запомниш, че я е имало и каква е била…
Асините сълзи падаха върху остриганата му глава.
Тя не прибираше гърдата си и той отново, и отново се връщаше към зърното, впиващ устни в нея както нейното бъдещо бебе никога не би докоснало тази гърда. Никой не влизаше и Дьомка продължаваше да целува това надвесено над него чудо.
Да, днес бе чудо, но утре нямаше да го има.
Глава 29
Сурова дума, дума ласкава
Веднага, щом се върна от командировката, Юра пристигна, за да се види с баща си. Преди това Павел Николаевич поръча по телефона синът му да донесе топли обувки, палто и шапка. Беше му омръзнала отвратителната болнична стая, таблите на леглата, глупавите разговори, а и вестибюлът — също и макар Павел Николаевич да се чувстваше все още слаб, искаше да излезе, за да подиша чист въздух.
Така и направиха. Прикриха подутината с шала. По алеите на болничния двор никой не би могъл да срещне Русанов, а и ако го срещнеше, не би го познал в полуцивилните дрехи и Павел Николаевич спокойно се разхождаше. Юра го поддържаше, хванал ръката му, и Павел Николаевич се опираше на него. Струваше му се странно, че върви по чистия сух асфалт, но главното бе усещането за скорошно завръщане — отначало за почивка в любимото жилище, а после и към любимата си работа. Павел Николаевич се бе измъчил не толкова от лечението, колкото от това тъпо болнично бездействие; от това, че бе престанал да бъде нужен и важен елемент в големия механизъм; именно това сякаш чувстваше като загуба на всякаква сила и значение. Искаше му се час по-скоро да се върне там, където го обичат и не могат без него.
Предишната седмица бе хладно и валеше, но от днес отново бе топло. В сянката на зданията бе още хладно и земята бе мокра, но на слънце бе толкова топло, че Павел Николаевич чувстваше тежко дори демисезонното си палто, и затова го разкопча.
Бе особено удобен случай да поговори разумно със сина си: днес, събота, бе последният ден от командировката му и той не бързаше да се върне на работа. Още по-малко бързаше Павел Николаевич. А нещата около сина му не бяха добре — чувстваше го бащиното сърце. И сега, едва пристигнал, Русанов усети, че съвестта на Юра не е чиста; гледаше настрани, избягваше погледа на баща си. Тази негова черта толкова дразнеше Павел Николаевич, че понякога той просто извикваше: „Дръж главата си високо!“
Днес обаче реши да се въздържа от резки думи; искаше да разговарят тихо и разбрано. Помоли Юра да разкаже по-подробно как се е представил като човек от републиканския прокурорски надзор в онези далечни градчета.
Юра започна да разказва за един, после за друг случай, но както и преди, гледаше някъде встрани.
— А ти разказвай, разказвай!
Седнаха на изсъхналата пейка, за да се погреят на слънце. Юра бе облечен в кожено яке, с топла вълнена шапка (така и не можаха да го накарат да обикне филцовите шапки); изглеждаше и сериозен, и мъжествен, но вътрешната слабост погубваше това усещане.
— Имаше още един случай с шофьор…
— Какъв?
