избегнали. Не издържал, спрял Нина и я попитал не се ли радва, а тя отговорила: „За какво да се радвам? Трябва да сменя работата. Не мога да преживея само със заплатата.“ А на Катя, която била по-хубавата, предложил да отидат още веднъж на кино, но чул в отговор: „Не, не мога така, свикнала съм да ходя честно с даден мъж!“
С тази загадка се върнал от командировката, а и сега продължавал да мисли върху нея. Неблагодарността на момичетата го наранила дълбоко. Знаеше, че животът е много по-сложен, отколкото го разбираше праволинейният му баща, но бе се оказал още по-сложен. Какво бе длъжен да направи Юра? Да не ги щади? Или да не обръща внимание на тези употребени за втори път марки? Но тогава какъв смисъл би имала цялата му работа?
Баща му повече не го питаше и Юра доволен също мълчеше.
А Павел Николаевич, запознат с още една историйка, недоведена докрай заради неумение, окончателно заключи, че ако човек още в детството си не си изгради устойчив характер, никога после няма да го има. Трудно беше да се сърди народния си син, но го съжаляваше.
Изглежда, се бяха заседели доста, защото Павел Николаевич започна да зъзне, а и много му се искаше да полегне. Поднесе бузата си, за да я целуне сина му, сбогува се с него и се запъти към стаята си.
А в нея вече се водеше оживен разговор. Главният оратор бе останал почти без глас: бе онзи същият философ доцент, представителен като министър, преди време посещаващ стаята им, а после претърпял операция на гърлото и преместен от хирургичното в лъчевото отделение на втория етаж. Отпред, в основата на шията му, имаше някакво метално кръгче, напомнящо на онези, с които се стяга пионерската връзка. Този доцент бе възпитан и предразполагащ човек и Павел Николаевич се стараеше да не го обиди и да не покаже колко много го угнетява токата, пулсираща на шията му. За да говори съвсем тихо, философът трябваше всеки път да слага върху нея пръста си; но обичаше да говори и тъй като бе свикнал с приспособлението, искаше да се възползва от възвърнатата му от операцията възможност да чува гласа си отново.
Сега стоеше в средата на стаята и глухо, но по-високо от шепота, разказваше за натрупаните в дома гарнитури, статуи, вази, огледала от някакъв бивш, голям интендант, отначало докарващ всичко това от Европа, а после купуващ го от различни оказионни магазини, за една от продавачките на които се и оженил.
— И на четиридесет и две години пенсионер! А здравеняк! Ръката си пъхне в полата на шинела и се разхожда като фелдмаршал. А да кажеш, че е доволен от живота си, не е: измъчва го непрекъснато фактът, че неговият бивш командващ армия има къща в Кисловодск от десет стаи, за постоянната температура на която се грижи огняр, и две леки коли.
На Павел Николаевич този разказ му се видя неуместен.
И Шулубин не се засмя. Гледаше другите така, сякаш му пречеха да спи.
— Че е смешно, смешно е — намеси се Костоглотов, — а как…
— А преди няколко дни имаше в областния вестник — спомни си някой от стаята — фейлетон за някакъв, който си построил вила с държавни средства и бил разобличен. И какво? Признал
— Другари! — намеси се Русанов. — След като се е разкаял, осъзнал какво е направил, а и предал вилата си за детски дом, защо непременно трябва да се прибягва до крайна мярка?
— Че е смешно, смешно е — повтори Костоглотов, — а как вие ще обясните всичко това от философска гледна точка?
Доцентът протегна едната си ръка, а другата сложи на гърлото си.
— Като остатъци от буржоазното съзнание.
— А защо буржоазното? — не мирясваше Костоглотов.
— А на кое друго? — намеси се и Вадим. Точно днес имаше настроение да чете, а в стаята се очертаваше свада.
Костоглотов се повдигна от странната си поза, сложи главата си на възглавницата, за да вижда и Вадим, и останалите.
— Защото това е резултат от човешката ненаситност, а не от буржоазното съзнание. И
Русанов още не бе легнал. Леко надвесен над Костоглотов, той наставнически каза:
— Ако човек се поразрови в такива случаи, винаги ще се изясни буржоазен произход.
Костоглотов направи жест с главата си, сякаш искаше да се изплюе.
— Глупост е всичко това — социален произход!
— Как така глупост? — хвана се за шията Павел Николаевич, защото усети болка. Такова нагло нападение той не очакваше дори от Хищника.
— Как така глупост? — вдигна поглед от книгата си учуденият Вадим.
— А така — измърмори Костоглотов и се опита да седне на леглото си. — Набили са ви го в главата.
— Набили ли? Вие отговаряте ли за думите си? — пронизително извика Русанов.
— Кого имате предвид? — Вадим изправи гърба си, но продължаваше да държи книгата на коленете си. — Ние не сме роботи. Нищо не приемаме на доверие.
— Кои сте вие? — озъби се Костоглотов.
— Ние! Нашето поколение!
— И чий произход сте приели? Та това не е марксизъм, а жив расизъм.
— Как така?! — почти изрева Русанов.
— Просто
— Чуйте! Чуйте! — Русанов почти залитна и с разтворени ръце сякаш призоваваше всички да разберат какво всъщност става. — Бъдете свидетели! Моля ви! Това е идеологическа диверсия!
Тогава Костоглотов стъпи на пода, изправи се и като сви двете си ръце, показа на Русанов един от най- неприличните жестове, а и изрече псувня, написана на всички огради:
— … майка, а не идеологическа диверсия! Свикнали са, майка им… щом човек не е съгласен с тях, веднага да го обявяват за проводник на идеологическа диверсия!
Оскърбен до дъното на душата си от тази бандитска наглост, мерзък жест и псувня, Русанов се задъха и с треперещи пръсти се опита да оправи готовите да паднат очила. А Костоглотов продължаваше да крещи толкова силно, че за миг в стаята надникна Зоя:
— Защо като папагал повтаряте „соцпроизход, соцпроизход“? През двадесетте години знаете ли как говореха?
— Аз работих, работих! — възкликна Русанов, но лошо виждаше обидилия го, защото не можеше да сложи очилата си.
— Вярвам! — отвратително мучеше Костоглотов. — Вие на един съботник дори сте вдигнали до половината някаква греда, но после сте се отказали! А аз може би съм търговски син от трета гилдия, а цял живот бъхтя! Ето ги моите мазоли! Гледайте! И какво буржоазно има в мен? От баща ми други еритроцити или левкоцити съм наследил? Затова ви и казвам — вашият подход не е класов, а расов! Вие сте расист!
Несправедливо обиденият Русанов се опитваше да каже нещо с тънък глас, Вадим говореше нещо бързо и възмутено, без да става от леглото си, а философът клатеше голямата си глава, но кой би могъл да чуе болния му глас!
Но успя да се приближи до Костоглотов и докато онзи си поемаше дъх, прошепна:
— А вие знаете ли такъв израз „потомствен пролетарий“?
— Ако ще до девето коляно прадедите ти да са били пролетарии, не работиш ли, не си никакъв пролетарий! — развика се отново Костоглотов. — Търтей е той, а не пролетарий! Единствено го вълнува дали ще получи персонална пенсия! — Но забелязал, че Русанов се опитва да каже нещо, той се обърна към него: — Обичате не родината си, а пенсията! И ако може по-рано — на четиридесет и пет! А аз съм раняван при Воронеж, нищо нямам освен едни закърпени ботуши, а обичам родината си! По болничния лист за тези три месеца няма да ми платят и копейка, но въпреки всичко родината си обичам!
