Глава 30
Старият доктор
Доктор Орещенков не бе спечелил кой знае колко за седемдесет и петте си години и половинвековното лекуване, но все пак бе успял да си купи едноетажна дървена къща с дворче още през двадесетте години. Оттогава живееше в нея. Къщата му се намираше на една от тихите улици с широки тротоари, отделящи оградата от улицата с около петнадесет метра. На тези тротоари още през миналия век бяха засадени дървета с огромни стволове, чиито преплетени корони лятно време изглеждаха като зелен покрив; около дънерите на всяко дърво имаше желязна решетка. Когато бе много горещо, хората се спасяваха под прохладните им сенки, под които течеше и вода в чистите канавки. Тази улица заобикаляше най-красивата част на града, а и самата тя бе една от неговите забележителности. (Впрочем в градския съвет непрекъснато се жалваха, че едноетажните домове са разположени доста далеч един от друг, че пътищата трябва да бъдат по-комуникативни и че е време да съборят дървените къщи и да построят пететажни блокове.)
Автобусът спираше доста далеч от дома на Орещенков и Людмила Афанасиевна вървеше пеша. Бе много топла, суха вечер; още не бе се стъмнило напълно и се виждаше как току-що разцъфналите дървета се готвят за нощта, а високите тополи още не са покрити със зеленина. Но Донцова гледаше в краката си, а не в дърветата. Не бе весела тази пролет и никак не бе ясно какво ще стане с Людмила Афанасиевна докато всички дървета се раззеленят, пожълтеят, а после да завали листопадът. И преди това тя винаги бе толкова заета, че нямаше време да вдигне глава и да се огледа.
Пред дома на Орещенков имаше портичка, а вляво от нея и параден вход с медна ръчка на вратата, обрамчена с перваз, както в миналото. В такива домове обикновено се влизаше през портичката. Но тук двете каменни стъпала не бяха обрасли с трева и мъх и както преди блестеше медната плочка, върху която бе написано с леко полегат калиграфски почерк: „Доктор Д.Т. Орещенков“; копчето на електрическия звънец също блестеше.
Людмила Афанасиевна го натисна. Чуха се стъпки и вратата отвори самият Орещенков, облечен в износен, някога доста хубав кафяв костюм, с разкопчана яка на ризата.
— О, Людмила! — Той леко повдигна ъглите на устните си, но човек, който го познаваше добре, веднага можеше да разбере, че това е неговата възможно най-широка усмивка. — Чаках ви. Влизайте. Много се радвам. Макар поводът да не е радостен… Иначе не бихте посетили стареца.
Тя му бе позвънила по телефона с молба да й разреши да го посети. Можеше да му каже още тогава за повода, но не би било вежливо от нейна страна. Сега, чувствайки определена вина, го убеждаваше, че би го навестила и без това, а той не й разреши да свали палтото си сама.
— Позволете ми, аз още не съм развалина!
Закачи дрехата й на дългата полирана тъмна закачалка, направена вероятно за много посетители, и я поведе по гладкия боядисан дървен под. Преминаха през най-хубавата светла стая на дома, където имаше разтворен пюпитър с весела нотна тетрадка на него — тук живееше по-голямата внучка на Орещенков; после през столовата, прозорците на която, обвити сега от сухите клони на асмата, гледаха към двора — тук имаше голяма и скъпа радиола; и така стигнаха до овалния кабинет, чиито стени бяха покрити с огромни етажерки със стотици книги — в средата имаше старинно тежко писалище, стар диван и удобни кресла.
— Струва ми се, Дормидонт Тихонович — Донцова огледа стените, леко присвила очи, — че книгите ви са станали повече.
— Не — леко поклати голямата си красива глава Орещенков. — Макар наистина да купих двадесетина наскоро… И знаете ли от кого? — усмихна се отново скъпернически докторът. — От Азначеев. Той излезе в пенсия, оказва се, че ударил шестдесетака. И именно тогава си изяснил, че не е никакъв рентгенолог, че не иска да се занимава нито ден повече с никаква медицина, че е роден пчелар и отсега нататък ще си живее само с пчели. Но как може така? Ако си чувствал в себе си дарба за пчелар, защо си загубил най-хубавите си години заради друго?… Така… Вие къде ще седнете, Люда? — попита той и веднага реши вместо нея: — В това кресло ще ви бъде най-удобно.
— Нямам намерение да се заседявам, Дормидонт Тихонович. Аз само за минутка… — опита се да възрази Донцова, но се отпусна в дълбокото кресло и веднага почувства, че се успокоява, и дори бе убедена, че само тук и сега може да бъде взето най-доброто решение. Бремето на постоянната отговорност и бремето на избора, който тя трябваше да направи в живота си, изведнъж падна от раменете й, щом потъна в удобното и меко кресло. Тя въздъхна облекчено, плъзна поглед по познатия й кабинет и с умиление видя стария мраморен умивалник в ъгъла.
После премести погледа си върху Орещенков, радостна, че той е жив, че го има и че ще й помогне да преодолее тревогата. Той още не бе седнал, а стоеше изправен, с почти офицерска стойка, както преди. Винаги изглеждаше толкова бодър, сякаш лекувайки болни, самият той бе неподвластен на никакви болести. Носеше малка, подстригвана винаги акуратно сребриста брадичка. Не бе плешив, дори и не съвсем посивял — косите му изглеждаха леко прошарени както и преди няколко години. Лицето му бе от онези, чиито черти не се раздвижват от преживяваните чувства. Единствено по почти незабележимото повдигане на веждите му, с леко извити краища, можеше да се разбере, че той се вълнува от нещо.
— Извинете ме, Люда, но аз ще седна зад писалището. Не го приемайте като официален прием. Просто съм свикнал с мястото.
Как нямаше да свикне! Някога често, а сега по-рядко в този кабинет за преглед при доктор Орещенков идваха много болни, които понякога се заседаваха заради мъчителния разговор, определящ цялото им бъдеще. Кой знае защо, по време на такива разговори човек запомняше навеки зеленото сукно на писалището, странния дървен нож за разрязване на страниците, никелираната медицинска лъжичка (за оглеждане на гърлото), мастилницата с медно капаче или цветът „бордо“ на силния изстинал чай в чашата. Докторът седеше зад писалището, а ставаше и отиваше до умивалника или до етажерката само когато трябваше да даде възможност на болния да си отдъхне от неговия поглед и да размисли. Въобще доктор Орещенков никога без наложителна причина не отместваше погледа си встрани, защото не искаше да изгуби излишна минута, която би могъл да използва, за да огледа пациента или събеседника. Очите му бяха главният помощник, чрез който доктор Орещенков приемаше болните и учениците си и им предаваше своето решение или желание.
Между многото преследвания, на които бе подложен Дормидонт Тихонович през живота си — за революционерството му през 1902-ра (тогава прекара две седмици в затвора заедно с други студенти), после за това, че неговият покоен баща бе свещеник, и още за това, че по време на Първата империалистическа война като бригаден лекар в царската армия, както бе установено от свидетелите, в момент на паническото отстъпление на руската армия бе скочил на коня и насочил полка обратно в империалистическата касапница против немските работници, но най-разобличаващото го бе за това, че Орещенков упорито държеше на правото си да продължава частната си лекарска практика, макар тя все по-жестоко да се забраняваше като източник за забогатяване, като нетрудова дейност, всекидневно раждаща буржоазни настроения. И за известни периоди той бе длъжен да сваля от вратата на дома си металната визитка с приемните часове и още от прага да връща всички болни, колкото и зле да бяха те и да го молеха да ги приеме, защото в съседната квартира бяха настанени доброволни и платени агенти на финансовия отдел, а и самите болни не можеха да се удържат да не разкажат за посещението си при доктора; всичко това заплашваше Орещенков с най-неприятното — загубата на всякаква работа, а и изселване от жилището.
А между другото той държеше в своята дейност най-много именно на правото си на частна практика. Без тази гравирана метална плочка на вратата си Орещенков живееше сякаш нелегално, под чуждо име. Именно заради принципа не защити нито кандидатска, нито докторска дисертация, говорейки, че дисертациите въобще не могат да бъдат показател за успехи в ежедневната лекарска дейност, че болният дори се стеснява, когато докторът е професор, и че би било много по-полезно времето, изгубено за получаване на престижната титла, да бъде използвано за обогатяване на знанията в определена медицинска насока. Само в тукашния мединститут, в който бе прекарал тридесет години, Орещенков бе работил и в терапевтичното отделение, и в детското, и в хирургичното, и в инфекциозното, и в урологичното, и дори в очното, а едва след това стана рентгенолог и онколог. С едва доловимо презрително повдигане на крайчеца на устните си той изказваше своето мнение за „заслужилите деятели на науката“; с това подчертаваше, че ако са нарекли някого приживе деятел, още повече заслужил, това означава, че са
