— Не ми представлява никаква трудност. Термосът е пълен. А всички тези кексове и чинийки самата ще вземете от бюфета.
Минаха в столовата и започнаха да пият чай, седнали точно на ъгъла на квадратната маса, на която спокойно би се побрал и слон, но едва ли би могъл да излезе през вратата. Стенният часовник, неизвестно на колко години, показваше, че още не е късно.
Дормидонт Тихонович започна да разказва за внучката си, неговата любимка. Тя наскоро завършила консерваторията, свирела прекрасно, правело й чест, че не се движи непрекъснато сред музиканти, и била привлекателна. Показа на Донцова дори нейна снимка, но не бе многословен, защото не искаше да обсеби цялото внимание на Людмила Афанасиевна с темата за внучката. Но работата бе там, че тя дори и да искаше, не можеше да съсредоточи
Имаше повод и тя да сподели, но не за разведената си дъщеря, за която все още страдаше, а за сина си. Бе вече в осми клас, когато заяви, че повече не вижда никакъв смисъл да продължава да учи! И нито тя, нито баща му можеха да намерят някакви заслужаващи вниманието му аргументи против неговото решение. („Трябва да бъдеш културен човек!“ — втълпяваха му. „А защо?“ — питаше. „Културата е най-важното!“ Той: „Най-важното е да живееш весело.“ „Но без образование няма да имаш хубава специалност!“ Отговаряше: „Не ми трябва.“ Опитваха се да го уязвят: „Значи искаш да си останеш обикновен работник?“ Синът: „Не, нямам намерение да тегля като катър…“ „А с какво ще живееш?“ Усмихваше се: „Винаги ще намеря с какво… Човек трябва да умее…“) Синът се бе свързал с подозрителна компания и Людмила Афанасиевна много се тревожеше.
Върху лицето на Орещенков имаше такова изражение, сякаш бе запознат с тази история и без разказа на Донцова.
— А между другото ние загубихме един важен наставник на младежта — семейния лекар! С момичетата, които са на четиринадесет, и с шестнадесетгодишните момчета трябва задължително да разговаря доктор, но не в класната стая и пред четиридесет човека и в училищния лекарски кабинет, извиквайки точно след три минути следващия. Непременно в тази роля трябва да бъде онзи чичко доктор, на когото те още в детството са започнали да показват гърлото си и който е пиел чай в дома им. Ако сега този безпристрастен чичко доктор, добър и строг, когото не можеш да трогнеш с капризите си както родителите, изведнъж се затвори с момичето или момчето в кабинета и завърже постепенно и непринудено странен разговор, от който се и срамуваш, и ти е много интересно, а докторът и без да пита се досеща и за най-главното и ти отговори изчерпателно, а може би ще те покани и за втори разговор, така той не само ще ги предпази от грешки, измамни пориви, от осакатяване на тялото, но ще им разкрие и цялата картина на предстоящия живот. Щом само те бъдат разбрани в тяхната главна тревога и в най-важното търсене, вече няма да им се струва, че остават безнадеждно неразбрани и в другите отношения.
Орещенков говореше с ясен глас, гледаше с трезв поглед, с който винаги искаше да доубеди събеседника си, но Донцова забеляза, че постепенно я напуска успокоението, което я бе обзело в креслото в кабинета на лекаря, и в гърдите й се надига усещането за нещо изгубено, нещо, което губи в същия момент, докато слуша разумната реч, а трябва да стане, да побърза да си отиде, макар и неизвестно защо и къде.
— Вие сте прав — съгласи се Донцова. — Половото възпитание у нас е занемарено.
От вниманието на Орещенков не убягна изразът на смутено нетърпение, появил се върху лицето на Людмила Афанасиевна. Но за да застане в понеделник пред рентгена, тя, която не искаше да
— Въобще семейният лекар е най-нужният човек в живота… Търсенето на такъв доктор е толкова интимна работа, колкото и търсенето на партньор в живота. Но в наше време е по-леко да намериш добра жена, отколкото добър лекар.
Людмила Афанасиевна се намръщи.
— Така е. Но колко семейни лекари ще бъдат нужни? Това не се вписва в нашата система на всеобщо безплатно народно лечение.
— Всеобщо може би, но безплатно — не — държеше на своето Орещенков.
— Но безплатността е наше главно постижение.
— Всъщност такова ли е? Какво означава „безплатно?“ Плаща не пациентът, а държавата, но бюджетът се натрупва от същите тези пациенти. Това е не безплатно лечение, а обезличено. Сега е неизвестно колко струва сърдечността на лекаря, защото навсякъде — графици, норми, бройки, „да влезе следващият“! А и за какво идват в болницата? За болничен лист, за да бъдат освободени от армията, от работа, а лекарят трябва да ги разобличава. Болният и докторът са като врагове… Нима това е медицина?
А симптомите изпълваха мислите и се построяваха там в най-лошия от всички редове…
— Не говоря, че цялото лечение трябва да се направи платено. Но началния етап — непременно. А след като бъде решено, че пациентът трябва да бъде настанен в клиниката или да бъде подложен на определени сеанси, тогава е справедливо да бъде безплатно. А какво става във вашата клиника? Защо двама хирурзи оперират, а трима спокойно ги гледат? Просто защото заплатата си върви, защо да се безпокоят! А ако пациентите плащаха, никой дори не би приближил към тези трима. Тогава би се размърдал вашият Халмухамедов или Пантьохина! Така или иначе, Люда, лекарят трябва да зависи от впечатлението, което прави на болния. От своята популярност.
— Не дай Боже, да зависиш от всички! Ще се появи някой скандалджия…
— А защо да е по-добре да зависиш от главния лекар? Защо да е честно, когато получава от касиерката пари като чиновник?
— Но има такива, които ще те измъчат с теоретичните си въпроси! И трябва да отговаряш на всеки.
— Да, така е.
— Кога ще успея? — оживи се Донцова. Лесно му е да дава съвети, разхождайки се по чехли из стаята. — Представяте ли си какви са сега темповете в лечебните заведения? По ваше време не бяха такива.
Орещенков забеляза по умореното, нервно лице на Людмила Афанасиевна, че този разговор, започнат, за да прогони мрачните й мисли, не се оказа полезен. В този момент вратата, водеща към верандата, се отвори и при тях влезе сякаш не куче, а огромен, излъчващ топлина човек, кой знае защо тръгнал на четири крака. Людмила Афанасиевна за малко да се изплаши от него, но тъй като кучето я гледаше печално като разумен човек, веднага се успокои.
Кучето вървеше замислено, стъпвайки почти безшумно, убедено, че тук едва ли някой може да се учуди от влизането му. Само веднъж вдигна пищната бяла метла на опашката си, размаха я, после отново я свали. С изключение на черните увиснали уши останалата част на тялото му бе жълто-бяла. И тези два цвята се преплитаха странно: на гърба му сякаш бяха сложили бяла шапка, страните му бяха светложълти, а задната част — почти с портокалов цвят. Наистина кучето се приближи до Людмила Афанасиевна, подуши коленете й, но всичко това бе направено, без да се натрапва. Не седна близо до масата, както би се очаквало от всяко друго куче, не изрази никакъв интерес към сложената на покривката храна, разположена малко по- високо от главата му, а остана на четирите си крака, гледайки с големите си кафяви очи някъде над масата с трансцендентна обреченост.
— Каква е тази порода? — учуди се Людмила Афанасиевна, за първи път през тази вечер забравила за себе си и болката си.
— Санбернар — любовно погледна към кучето Орещенков. — Всичко е хубаво, само дето има прекалено дълги уши, които по време на ядене потопява в купичката.
Людмила Афанасиевна разглеждаше кучето. Неговото място не бе сред уличната суета, такова куче навярно не можеше да пътува и в никакъв транспорт, защото едва ли ще позволят. Така, както на снежния човек му бе съдено да остане само в Хималаите, така и на подобно куче не му оставаше нищо друго, освен да живее в едноетажен дом с градина.
Орещенков отряза парче от баницата и го предложи на кучето, но не го подхвърли, както другите стопани правят, а го подаде сложено в чиния, както се угощава равен, и кучето, също като равно със
