го отписали: славата, която вече пречи да лекува, като прекалено пищна дреха въобще не позволява на човек да се движи. „Заслужилият деятел“ върви със свита — лишен е от правото си да греши, от правото си нещо да не знае, дори от правото си да се замисли; той може само да бъде преситен, муден или изостанал, а всички чакат от него непременно чудеса.
Ето какво не искаше за себе си Орещенков; единствено желаеше на вратата си онази медна плочка и звънец, достъпни за всеки.
Но всичко се разреши щастливо: веднъж Орещенков спаси вече умиращия син на един голям тукашен ръководител, след това и кадър от същия мащаб, само че друг, както и членовете на важни семейства; всичко това стана тук, в този град, тъй като той никъде не замина; така славата на доктор Орещенков се разнесе сред влиятелните кръгове и съвсем естествено около него се създаде някакъв невидим, но сигурен защитен ореол. Може би в чисто руски град не би му помогнало и това, но в този, с повече източни нрави, умееха да не забелязват или да се правят, че не виждат как и кога Орещенков отново закачи металната плочка на вратата си и започна да приема болни. След войната не бе никъде на постоянна работа, но даваше консултации в няколко клиники и посещаваше заседанията на научните дружества. Така, след като навърши шестдесет и пет години, Орещенков започна да води живот без забрани, който се смяташе за единствено правилен за даден лекар.
— И така, Дормидонт Тихонович, дойдох, за да ви попитам дали не можете да дойдете в клиниката, за да прегледате на рентгена стомаха ми!… В който ден ви бъде удобно, него ще приема…
Видът й не бе добър, а и гласът прозвуча колебливо. Орещенков я гледаше със спокоен поглед.
— Без съмнение ще изберем ден… Но все пак искам от вас да чуя подозренията ви. Какво мислите самата вие?
— Ще ви кажа симптомите, а какво мисля аз?… Знаете, че се старая да не
Дали защото креслото бе доста голямо, или наистина бе отслабнала, но сега Донцова не изглеждаше като внушителна жена.
— За разбиране може би и разбирам, Люда, но не съм съгласен с вас. Защо веднага заговорихте за операция?
— Човек трябва на всичко…
— А защо тогава не дойдохте по-рано? Поне вие знаете…
— Как да ви обясня, Дормидонт Тихонович! — въздъхна Донцова. — Животът е такъв, грабва те и… Разбира се, че трябваше по-рано… Но не мислете, че толкова съм се запуснала! — Тя възвръщаше способността си да говори бързо и делово. — Но защо ме сполетя такава несправедливост? Защо именно мен, онколога, трябваше да ме сполети онкологична болест, а нали аз зная всичките й видове и мога да си представя ясно всички последствия и усложнения?
— Тук няма никаква несправедливост — започна да я убеждава с басов глас Орещенков. — Напротив — това е справедливо във висша степен. Това е най-вярното изпитание за лекаря — да заболее от болест, която е негова специалност.
(Каква справедливост? Какво вярно изпитание? Разсъждава така, защото самият той не е заболял.)
— Помните ли Паня Фьодоровна, сестрата? Тя казваше: „Ох, колко коравосърдечна съм станала с болните… Време е отново да полежа в болницата…“
— Никога не съм мислила, че толкова много ще преживявам! — изпука пръстите на ръцете си отчаяната Донцова.
И все пак сега се измъчваше по-малко, отколкото в последните дни.
— И какъв е резултатът от вашите наблюдения?
Донцова започна да разказва в общи линии, но той настоя за повече подробности.
— Но аз съвсем нямам намерение да ви отнемам цялата съботна вечер, Дормидонт Тихонович! След като така и така ще дойдете да ме видите на рентгена…
— А вие знаете ли какъв еретик съм? Че преди да се докосна до рентген, съм работил двадесет години? И само какви диагнози определяхме! Много просто — не бива да се пренебрегва и най-невинният на пръв поглед симптом! Трябва да видиш всички в съвкупност, по реда на появяването им. Търсиш такава диагноза, която не пропуска нито един симптом! Именно тя, гълъбче, е най-вярната! А с рентгена човек се чувства като с фотоекспонометър или часовник, защото, когато са ти подръка, ти губиш способността да разчиташ само на себе си, да чувстваш времето. А когато ги няма, се стягаш. Знам, на лекарите ще им бъде по- трудно, но на болните — по-лесно, а и изследванията ще бъдат по-малко.
Донцова започна да разказва, като диференцираше и групираше симптомите, стараеше се да не изпусне онези подробности, които биха могли да очертаят тежка диагноза (макар неволно да й се искаше да ги пропусне, за да чуе: „Това са бели кахъри, Люда, и нищо повече!“). Каза и за състава на кръвта, доста лош, и за повишението на РУЕ. Той я слушаше внимателно, задаваше въпроси, понякога кимаше, сякаш искаше да й каже, че това се среща при всеки човек, но за „белите кахъри“ въобще не споменаваше. Донцова за миг си помисли, че всъщност той вече навярно е съставил диагнозата и може открито да го попита, без да чака деня, когато ще я види на рентгена. Но така веднага да попита, за да разбере, й бе страшно. Трябваше непременно да отложи, да смекчи присъдата му с няколко дни на очакване!
А колко приятелски разговаряха, когато се срещаха на научните заседания! Но ето че бе дошла, признавайки си, че е болна, сякаш ставаше дума за престъпление, и веднага равенството между тях изчезна! Но не равенството я занимаваше, защото то никога не може да съществува между учител и ученик, а нещо по-ужасно — с признанието си тя сякаш изключваше себе си от благородното съсловие на лекарите, за да се окаже в зависимото съсловие на болните. Наистина Орещенков сега не пожела да попипа болното място, а все така разговаряше с нея като с гостенка. Изглежда, мълком й предлагаше засега да остане и в двете съсловия, но тя вече не можеше да се държи както преди.
— Макар и Верчето Хангард да е такъв диагностик, на когото бих се доверила — със същия бърз маниер, изработен през натоварените работни дни, изстрелваше фразите Донцова, — но тъй като вас ви има, Дормидонт Тихонович, реших…
Орещенков не откъсваше погледа си от нея. Сега на Донцова не й направи впечатление, по преди две години би успяла да открие във втренчения му изучаващ поглед постоянния проблясък на обреченост, който се бе появил след смъртта на жена му.
— Значи, ако все пак се наложи… болничен лист, имате зад себе си Верчето?
(Бе избрал най-меката дума! Значи няма
— Да, тя напълно е узряла, за да бъде завеждащ отделението.
Орещенков кимна с глава и отново поглади козята си брадичка.
— Че е узряла, узряла е, а за омъжването?
Донцова поклати глава.
— И е моята внучка е същото. — Орещенков изведнъж заговори шепнешком. — Не може да си намери… Не е лесна работа.
По повдигнатите ъгълчета на веждите Донцова разбра, че докторът е разтревожен.
Той също се съгласи, че не бива да се отлага; разбраха се да я прегледа в понеделник.
(Защо бърза толкова?…)
Настъпи онази пауза, в която бе най-удобно да стане, да му благодари и да се сбогува. И Донцова се изправи. Но Орещенков я спря с думите, че е длъжна да изпие поне чаша чай.
— Но аз не искам! — уверяваше го тя.
— Затова пък аз искам! Тъкмо ми е време за чая!
Все още искаше да я изтегли от кръга на престъпно болните, за да я прехвърли в кръга на безнадеждно здравите!
— А младите вкъщи ли са?
„Младите“ бяха на толкова години, колкото и Людмила Афанасиевна.
— Не. Внучката не е при мен. Сам съм.
— Значи вие на всичко отгоре искате и да ме гощавате? За нищо на света!
