Раково отделение

тези на останалите. Аз например стигам до убеждението, че съм изживял рядко неудачен живот. Но откъде да зная дали той не би могъл да бъде още по-ужасен? Как мога да твърдя това, без да имам представа какво би било, ако…?

— И не твърдете, защото ще сгрешите — Шулубин все пак се обърна и го погледна с прекалено изразителните си, кръгли очи, леко зачервени. — Най-тежкият финал на живота съвсем не е на онези, които потъват в морето или търсят вода в пустинята; най-ужасния живот е на онези, които всеки ден, излизайки от дома си, си бият главите, без да намерят изход… Доколкото разбрах, вие сте воювали, а после сте лежали, така ли?

— Другото е, че не съм успял да завърша института, не съм получил офицерско звание, живея във вечно заточение — Олег замислено редеше без жал сполетелите го нещастия, — а отгоре на всичко и рак.

— Що се отнася до рака, сме квит. А за останалото, млади човече…

— Какъв млад човек съм аз, по дяволите! Или смятате, че главата на раменете ми е първата? Че кожата ми не е преобърната?…

— За останалото ще ви кажа следното: по-малко лъжете, разбирате ли? По-малко се огъвайте, ценете се! Вас са ви арестували, а нас на събранията ни гонеха да ви обработвам е! Вас са ви осъдили, а нас ни заставяха да ръкопляскаме на произнесената присъда! И не само да посрещаме с овации, а и да изискваме висшата мярка — да ви застрелят, да изискваме! Навярно помните какво пишеше по вестниците: „като един човек се изправи съветският народ, узнал за изключително подлите злодеяния…“ Това „като един човек“, надявам се, знаете каква цена има. Различни хора сме, а изведнъж — „като един човек“! Налагаше се да се ръкопляска така, че и останалите да забележат, а преди всичко — президиумът! А на кого не му се иска да живее? Кой се изправи, за да ви защити? Кой възрази? Къде са сега те? Ако някой се въздържеше — не, разбира се, че е бил против! — въздържи се, когато гласуват за разстрела на Промпартията, следват викове: „Нека обясни!“ Онзи става с пресъхнало гърло. „Мисля, че дванадесет години след революцията могат да се намерят други средства за пресичането…“ Ах, негодяй! Съучастник! Агент!… А на следващата сутрин — известие от ГПУ. И изчезваш завинаги.

Шулубин произнесе цялата си тирада със странно движение на шията и главата си. Дори на пейката седеше като голяма неспокойна птица на стобор.

Костоглотов се постара да не изглежда възхитен от чутото.

— Алексей Филипич, цялата работа се състои в това какъв номер ще изтеглиш. Вие на наше място щяхте да бъдете същите мъченици, а ние на вашето — същите приспособенци. Но ето какво: измъчвали са се такива като вас, които са разбирали. Които и по-рано са имали представа. А на онези, които са вярвали, им е било по-леко. Макар ръцете им да са били в кръв, те не са разбирали.

Шулубин го погледна с мрачен поглед.

— А кой е вярвал?

— Например аз. До Финската война…

— И колко време вярвахте? Колко време не разбирахте? Не можеш да зададеш този въпрос на някое момче с жълто покрай устата. Но да приема, че изведнъж целият ни народ е оглупял, не мога! Не става! Случвало се е: стопанинът от балкона ругае виновните, мужиците се подсмихват в брадите си; и богаташът вижда, и управителят на имението — също. Дойде време да се кланят и всички като „един човек“. Означава ли това, че мужиците вярват на господаря? Не, не може да бъде да вярват! — изведнъж започна да се дразни Шулубин. Цялото му лице се преобрази. — Ту всички професори, всички инженери стават вредители, ту най-добрите комдиви от гражданската война се превръщат в немско-японски шпиони, ту цялата ленинска гвардия се оказва съставена от прикрити врагове, а той пак продължава да вярва? Ту приятелите и познатите се обявяват за врагове на народа, ту милиони руски воини са изменници на родината, а той вярва? Унищожават цели народи, а той пак манифестира вярата си? Но извинете, кой е самият той — глупак?! Но нима целият народ се състои от глупаци? Народът е умен, а иска да живее. Големите народи имат такъв закон: всичко да се изтърпи в името на оцеляването! И когато за всеки от нас историята попита над гроба кой е бил той, остава изборът, както е у Пушкин:

… във мръсния ни век…
В стихията си е човек —
деспот, предател и затворник.

Олег трепна. Не знаеше тези стихове, но в тях дишаше онази потресаваща, несъмнено жива плът, животът на която е вдъхнат от автора и истината.

А Шулубин вдигна големия си пръст.

— За глупака място не се е намерило в стиха. Макар именно Пушкин да е знаел, че се срещат и глупаци. Не, на нас ни е разрешено да направим избора си сред тези три категории. И след като съм повече от сигурен, че не съм лежал в затвора, както и че не съм бил деспот, тогава… — усмихна се Шулубин, — тогава значи съм…

Закашля се толкова силно, че се заклати напред-назад.

— Мислите ли, че такъв живот е по-лек от вашия? Цял век бях в лапите на страха, а сега бих бил щастлив да сменя мястото си с вашето.

Също като него и Костоглотов, прегърбен и наведен напред, седеше на ниската пейка като качулата птица на стобора.

Пред тях на земята сенките им сякаш също се люлееха.

— Не, Алексей Филипич, това е прекалено прибързана присъда. Прекалено жестока. Смятам за предатели онези, които са писали доноси и са свидетелствали. Такива също са милиони. Ако приемем, че на двама или най-много трима се пада по един доносник, колко ще излязат? Милиони! Но да записваш всеки в числото им, е следствие на прекалено прибързано решение. Прибързал е и Пушкин. Ако бурята кърши дърветата, а тревата само се огъва, нима трябва нея да обвиним, че е предала дърветата? Всеки си има свой живот. Вие самият казахте: да се оцелее, е народен закон.

Лицето на Шулубин толкова се сгърчи, че очите му почти изчезнаха; изглеждаше като слепец без големите си очи.

После ги отвори и Костоглотов отново видя онази дъга с тютюнев цвят, заобиколена от зачервеното бяло, но сега очите му изглеждаха като измити.

— Значи облагородена стадност? Страхът да останеш сам? Извън колектива. Това не е нова теория. Още през шестнадесети век Френсис Бейкън е създал учение за идолите. Говорил е, че хората не са склонни да живеят, като се ръководят се от чистия си опит, че им е по-лесно да го засенчат с предразсъдъци. Именно тези предразсъдъци са идолите. Идолите на рода, както ги е наричал Бейкън. Идолите на пещерата…

Каза „идолите на пещерата“ и Олег ясно си представи голяма дупка с огън в средата, изпълнена с дим; диваците пекат месо, а в тъмния ъгъл, почти невидим, стои син идол.

— … Идолите на театъра…

Но къде е идолът? Във вестибюла? Зад завесата? Не, по-прилично би било да се намира на театралната сцена или в центъра на парка с езерцето.

— А какви са идолите на театъра?

— Те са изградени от авторитетните чужди мнения, до чиято помощ човек прибягва, когато не може да си обясни онова, което самият не е преживял.

— О, това толкова често се случва!

— А понякога, макар самият да го е преживял, на човек му е по-удобно да не си вярва.

— И такива съм виждал…

— А още идолите на театъра означават и неумереност в приемането на доводите на науката. С една дума, това са доброволно приеманите заблуждения на останалите.

— Добре казано! — оживи се Олег. — Доброволно приемани заблуждения на другите! Така е!

— И накрая са идолите на пазара.