самите ще ви прегледат. Мненията ще се увеличат. А ако се наложи да ви оперират, там ще го направят. Въобще там всичко е на много по-високо ниво, нали?
(Той каза „ако се наложи“. Искаше да й намекне, че може би не… Или не, защото е много по-зле?…)
— Тоест — съобрази Донцова — операцията е толкова сложна, че вие не се решавате да я направите сами?
— О, не! — намръщи се Орещенков. — Не търсете в думите ми скрит смисъл. Просто ние ви устройваме… как се казваше? Ах, да, по втория начин. А след като не вярвате — той кимна към масата, — вземете снимката и вижте сама.
Да, това бе толкова просто! Само да протегне ръката си и веднага ще анализира.
— Не — опъна се Донцова, — не искам.
Но после се съгласи с аргументите на Дормидонт Тихонович. Поговориха с главния лекар, Людмила Афанасиевна отиде до републиканския отдел на здравеопазването и там, кой знае защо, веднага й разрешиха и й дадоха удостоверение. И изведнъж се оказа, че всъщност никой повече не я задържа в града, където бе работила двадесет и пет години.
Правилно бе постъпила Донцова, когато реши да скрие от всички болката си, защото при такива случаи е достатъчно само един да чуе оплакването й, за да се преобърне всичко с главата надолу, а тогава вече нищо не може да зависи от теб. Всичките постоянни житейски връзки, толкова здрави и вечни, се късаха не за дни, а за часове. Такава, каквато беше — незаменима в диспансера и дома си, изведнъж се оказа заменима и на двете места.
Макар и да си мислим, че твърдо сме стъпили на земята, един ден откриваме, че дори не можем да пазим равновесие!…
Имаше ли смисъл повече да изчаква? В онази сряда тя участваше в последната си визитация заедно с доктор Хангард, на която предаваше поста си на завеждащ лъчевото отделение.
Тази визитация започна сутринта, а продължи почти до обяд. Макар Донцова да възлагаше големи надежди на Вера, която като нея познаваше всичките стационарни подробности, когато започна да минава от легло на легло със съзнанието, че едва ли ще се върне при пациентите след месец, а може би и съвсем няма да се върне, Людмила Афанасиевна за първи път през тези дни почувства, че у нея се възвръщат интересът и способността да съобразява и мисли. Неусетно се изпари желанието й час по-скоро да предаде задълженията си на Хангард и да си отиде у дома, за да се приготви за пътуването до Москва. Дотолкова бе привикнала сама властно да се разпорежда, че и днес не можеше да се отдалечи от нито един болен, преди да си състави ясна картина поне за месец напред: как ще протече болестта за това време, какви нови средства ще са необходими в лечението, от приложението на какви неочаквани мерки може евентуално да възникне нужда; тя почти, почти както преди влизаше в стаите и това бяха първите спокойни часове след водовъртежа от тревожни мисли през последните дни.
Бе свикнала с нещастието.
Но не я напускаше и чувството, че участва във визитацията като лишена от лекарски права, като дисквалифицирана заради някаква непростима постъпка, за щастие все още неизвестна на болните. Тя изслушваше, определяше, даваше указания, гледаше с фалшиво прозорлив поглед поредната болна, а самата усещаше хлад по гърба си при мисълта, че вече не може да определя кому е съдено да живее и кому — не, че само след няколко дни ще изглежда също така безпомощна и оглупяла ще лежи на болничното легло, не обръщайки внимание на външността си, и ще чака да чуе какво ще кажат по- възрастните и по-опитните от нея. И ще се страхува от болките. И може би ще съжалява, че е постъпила именно в тази клиника. И може би ще се съмнява, че я лекуват не така, както трябва. И като за най-висше щастие ще мечтае за делничното си право да бъде свободна, да съблече болничната си бяла лекарска престилка и вечерта да се прибере у дома.
Всичко това минаваше през главата й и именно то й пречеше да възприема нещата около себе си с изработения от опита определен начин на действие.
А Вера Корнилиевна без радост приемаше бремето, което съвсем не искаше да получи на такава цена.
Думата „майка“ за нея не бе празна дума. От тримата Вера определи най-тежката диагноза за Людмила Афанасиевна. Хангард предвиждаше мъчителна операция, която Донцова, разяждана от хроническата лъчева болест, можеше и да не издържи. Вера Корнилиевна вървеше с Людмила Афанасиевна и си мислеше, че може би върви за последен път с колежката си, че тя самата ще минава между тези болнични легла още дълги години и всеки път болезнено ще си спомня за онази, която я направи истински лекар.
И тайно избърса набъбналата в очите й сълза.
А в същото време Вера трябваше днес, както никога преди, всичко да предвиди и да не пропусне нито един важен въпрос, защото от утре за първи път ще носи пълната отговорност за живота на тези петдесет човека, а нямаше да има с кого да се посъветва.
Така, тревожно и разсеяно, визитацията се проточи до обяд. Първо минаха през женските стаи, после обиколиха всички, чиито легла бяха разположени във вестибюла и в коридорите. По-дълго се задържаха, разбира се, при Сибгатов.
Какъв стоицизъм притежаваше този тих татарин! А бяха спечелени само няколко месеца отсрочка, и то какви! Няколко месеца на жалко битие в неосветения и непроветрен ъгъл на вестибюла. Сибгатов вече не можеше да изправи гръбнака си; само със силните си ръце, положени отзад, и с волята си държеше прав гърба си; цялата разходка за него се състоеше в това да отиде в съседната стая, за да послуша за какво си говорят; целият въздух, който можеше да диша, влизаше през далечната форточка; цялото небе за него бе таванът.
Но дори и за този мизерен живот, в който нямаше нищо друго освен лечебни процедури, санитарки, ядене и игра на домино, в неговия поглед се появяваше благодарност, когато посрещаше лекари.
Донцова си помисли, че ако сравни своя живот с този на Сибгатов, би трябвало да бъде все още щастлива.
А той вече бе дочул, че за Людмила Афанасиевна днес е последният работен ден.
Те мълчаливо се гледаха като претърпели поражение, но останали верни съюзници, преди камшикът на победителя да ги разгони на различни страни.
„Виждаш, Шараф — говореха очите на Донцова, — направих каквото можах, но съм ранена и също падам.“
„Зная, майко — отговаряха очите на татарина. — И тази, която ме е родила, не е направила толкова! А аз не мога да те спася.“
Нещата с Ахмаджан се бяха развили чудесно. Бе дошъл навреме, всичко бе направено както трябва и резултатите оправдаха очакванията. Направиха справка колко пъти е облъчван и Людмила Афанасиевна заяви:
— Изписваме те!
Трябваше да му бъде съобщено сутринта, за да бъде предупредена старшата сестра да донесе дрехите му от склада, но и сега Ахмаджан, вече захвърлил патерицата, стана радостен и се приготви да отиде при Митя, защото сега и една нощ не би издържал тук; именно тази вечер неговите приятели го чакаха в стария град.
Вадим също знаеше, че Донцова предава отделението на Хангард и заминава за Москва. Вчера вечерта пристигнаха две телеграми от майка му, адресирани до него и до Людмила Афанасиевна, в които пишеше, че вече са изпратили колоидното злато за нуждите на техния диспансер. Вадим тогава веднага слезе долу. Донцова бе излязла, но Вера Корнилиевна, която вече бе запозната със съдържанието на телеграмата, адресирана до Людмила Афанасиевна, го поздрави и го запозна с Ела Рафаиловна, радиолога, която трябваше да проведе неговия курс на лечение веднага щом пристигне златото. По-късно се върна и уморената, разтревожена Донцова, прочете телеграмата и въпреки че бе доста разстроена, бодро кимна на Вадим.
Вечерта той толкова много се радваше, че не можа да заспи, но днес сутринта се размисли: а кога ли това злато ще пристигне тук? Ако го бяха дали лично на майка му, днес вече щеше да бъде в клиниката. След колко ли време ще пристигне — след три дни или след седмица? С този въпрос Вадим посрещна приближилите се към него лекари.
