Олег се почеса по темето и примижа.
— Може би… Не е изключено. Наслушал съм се на такива слухове.
— Но сега всички убедено твърдят, че ще стане! — каза задъхано Мита, на която толкова много й се искаше да е вярно.
Олег прехапа горната си устна и се замисли. Разбира се, нещо се мътеше. Върховният съд се разтресе. Но след това в продължение на месец нищо не се случи и отново не можеше да повярва, че ще настъпи промяна. Прекалено бавно течеше историята в сравнение с нашия кратък живот.
— Дай Боже — каза той повече заради нея. — И какво тогава? Ще заминете?
— Не зная — почти шепнешком изрече Мита, сложила големите си ръце върху купчината от картони.
— Вие бяхте някъде от… Близо до Салск?
— Да.
— Нима там е по-хубаво?
— Свобода — прошепна тя.
А по-вярно бе да се каже, че Мита се надяваше все пак да се омъжи в родния си край.
Олег се запъти да търси Вера Корнилиевна. Не му се удаде да я намери веднага — ту бе в рентгеновия кабинет, ту при хирурзите. Накрая я видя в компанията на Лев Леонидович в коридора и побърза да ги настигне.
— Вера Корнилиевна, може ли за минутка?
Приятно му бе да се обръща към нея, да говори нещо специално; забелязваше, че дори гласът му се променя, когато разговаряше с Хангард.
Тя се обърна. В цялата й фигура се усещаше инерцията на заетостта, която непрекъснато я тласкаше напред.
— Да?
Не назова името му както обикновено.
— Вера Корнилиевна, имам голяма молба към вас… Не можете ли да кажете на Мита, че ме изписвате утре?
— А защо?
— Необходимо е… Виждате ли, трябва да замина утре вечерта, а за това…
— Лев, ти върви! Аз идвам след малко.
Леко прегърбен, както винаги, с пръсти, пъхнати зад коланчето, Лев Леонидович се отдалечи. А Вера Корнилиевна каза на Олег:
— Да отидем в моя кабинет.
Тръгна пред него. Заведе го в апаратната, където преди време дълго бе спорил с Донцова. Седна и му посочи стола, но той остана прав.
Бяха сами. Слънчевите лъчи се отразяваха от никелираните части на апарата.
— А ако не успея утре да ви изпиша? Знаете, че е необходимо да напиша епикриза.
Не можеше да разбере дали тя му говори служебно или шеговито.
— Какво? Ипи…
— Епикризата е извод от цялото лечение. Докато не е готова, не можем да изпишем никого.
Какъв товар бе легнал върху тези малки рамене! Навсякъде я чакаха, навсякъде я викаха, а той я откъсваше от работата й, за да пише някаква епикриза…
Но тя седеше и лицето й светеше.
— Значи искате веднага да заминете?
— Не, с удоволствие бих останал още малко, но няма къде да нощувам. Повече не ми се иска на гарата…
— Да, и в хотелите няма да ви пуснат — кимна тя и се намръщи. — Лошото е, че и онази жена, в чийто дом болните винаги можеха да пренощуват, сега я няма. Какво да измислим? — Вера Корнилиевна разсеяно рисуваше върху хартията някаква фигура. — Знаете ли… всъщност… бихте могли да останете… у дома.
Тя ли го каза? Или така му се бе сторило?
Бузите й видимо порозовяха. И все така избягваше да го погледне. А говореше със съвсем делничен тон, сякаш нямаше нищо по-просто от това болният да отиде да пренощува в дома на лекаря.
— Още повече че утрешният ден е малко необикновен за мен. Сутринта ще бъда в клиниката само два часа, после ще си бъда вкъщи, а следобед отново ще изляза… Ще ми бъде удобно да пренощувам при познатите ми…
Погледна го! Очите й бяха светли. Вярно ли бе разбрал? Достоен ли е за това, което му бе предложено?
Олег просто не разбираше. Как да го приеме, когато една жена ти говори така?… Това може да бъде и много, и малко. Но той бе неспособен да мисли, защото Вера Корнилиевна очакваше отговора му.
— Благодаря — едва изрече Олег. — Това… разбира се, е чудесно — бе забравил как преди сто години, още в детството му, го бяха учили да се държи галантно и да отговаря учтиво. — Това е чудесно… Но как бих могъл да ви лиша… Съвестно ми е.
— Вие не се безпокойте — усмихнато му отговори Вега. — Ако се наложи за още два-три дни, ще измислим нещо. Нали ви е жал да заминете от града?
— Разбира се… Да! При това положение ще се наложи документът за изписването да се подготви не утре, а вдругиден! Иначе комендатурата ще ме подгони — защо се мотая, защо не заминавам. А може и да ме арестуват!
— Добре, ще се наложи да прибегнем до измама. Значи да кажа на Мита за днес, да ви изпишем утре, а в документа да фигурира като дата по-следващият ден? Колко сложен човек сте…
Но очите й се усмихваха.
— Аз ли съм сложен, Вера Корнилиевна! Системата е такава! На мен са ми необходими два екземпляра от документа.
— Защо?
— Единия ще вземе комендатурата за оправдаване на пътуването ми, а вторият ще бъде за мен.
(Разбира се, на комендатурата може и да не даде — ще се дърпа и ще ги убеждава, че има само един екземпляр, защото трябва да има и резервен. Защо иначе бяха тези мъки заради документа?…)
— И още — трети за гарата. — Тя написа няколко думи на листчето. — Ето ви моя адрес. Да ви обясня ли как да стигнете?
— Ще го намеря, Вера Корнилиевна!
— И… — добави още няколко листчета към вече приготвените. — Това са онези рецепти, за които говореше Людмила Афанасиевна. Няколко еднакви, за да противодействат на другата доза.
Каза за тях така, сякаш ставаше дума за обикновени витамини. Просто така — допълнение към адреса! Бе се изхитрила, лекувайки го два месеца, нито веднъж да не говори след онзи разговор с него за
Това навярно се казваше такт!
Тя стана и се приближи към вратата.
Чакаше я работата… Чакаше я Лев…
И изведнъж през мрежата на слънчевите лъчи, украсила кабинета, той я видя сякаш за първи път — лека, бяла, престегната с коланчето, и разбра колко отзивчива и приятелски настроена е към него! Колко необходима му бе!
Стана му приятно и той я попита:
— Вера Корнилиевна, а за какво толкова дълго ми се сърдехте?
Тя се обърна и го погледна усмихната.
— А нима вие не се чувствате за нищо виновен?
— Не.
— За нищо?
— За нищо!
— Спомнете си добре.
