— Не мога… Намекнете ми поне!
— Трябва да вървя…
Държеше в ръката си ключа. Трябваше да заключи кабинета.
А колко хубаво му бе с нея. Можеше денонощия да прекара тук…
Тя се отдалечаваше, а Олег гледаше след нея.
Отново отиде да се разхожда. Не можеше да се надиша на пролетния въздух. В продължение на два часа разсеяно вървеше. Вече му бе жал да напусне и този малък парк, където доскоро бе пленник. Съжаляваше, че няма да види как ще разцъфнат японските акации и как ще се раззелени дъбът.
Странно, но днес не усещаше никаква слабост. Дори изпитваше желание да покопае земята. Нещо му се искаше, но не знаеше точно какво. Забеляза, че ръката му несъзнателно търси в джоба папиросите. Не, вече ги бе отказал, край!
След като му омръзна да се разхожда, се запъти към Мита. Браво на нея! Вече бе взела чантата на Олег и бе я заключила в банята; ключът щеше да бъде у възрастната санитарка, която дежуреше тази нощ. А към края на работния ден се налагаше да отиде в амбулаторията, за да получи всички необходими документи.
Постепенно нещата, свързани с изписването му, ставаха необратими.
Може би за предпоследен път се изкачваше по стълбището. На горния етаж срещна Зоя.
— Как са работите, Олег? — попита непринудено тя.
Удивително бързо бе усвоила този прост начин на общуване, сякаш между двамата никога нищо не бе се случило: нито ласкавите думи, нито целувките, нито танцът от „Бродяга“, нито кислородната възглавница.
И може би бе права. Имаше ли смисъл през цялото време да напомня, да се сърди?
След онова нощно дежурство той повече не отиде при нея. Тя също идваше след това при него със спринцовката, сякаш нищо не бе се случило, а той, извърнал глава, й протягаше ръката си. И онова, което бе започнало да нараства между тях като кислородната възглавница, която някога бяха носили двамата, тихо започна да спада. И се превърна в едно нищо, и остана само приятелското: „Как са работите, Олег?“
Той се опря с двете си ръце на дежурната маса и наведе глава.
— Левкоцитите са две хиляди и осемстотин. Втори ден не ме облъчват. Утре ме изписват.
— Утре? — затрептяха златистите й мигли. — Е, поздравявам ви!
— Има ли с какво?
— Вие сте неблагодарник! — поклати глава Зоя. — Спомнете си вашия пръв ден тук, на стълбищната площадка! Мислехте ли тогава, че ще изкарате седмица?
Също бе истина.
Не, тя е чудесно момиче: весело, работно, искрено; каквото мисли, това и говори. Ако премахнат това неудобство между двамата, породена сякаш от взаимна измама, ако започнат на чисто, какво би им попречило да станат приятели?
— Значи така — усмихна се тя.
— Така — усмихна се и той.
За коприната повече не напомни.
Да… Четири пъти седмично Зоя щеше да дежури тук, ще зубри учебниците, понякога ще плете, а там, в града, ще стои с някого в сянката след танците.
Не можеш да й се сърдиш само затова, че е на двадесет и три и че е удивително здрава.
— Е, всичко добро! — каза й без никаква обида Олег.
Тръгна, но изведнъж чу гласа й.
— Альо, Олег!
Той се обърна.
— Може би няма къде да пренощувате? Запишете си адреса ми.
(Как? И тя ли?)
Олег гледаше изумен. Бе над възможностите му да разбере всичко това.
— Живея на удобно място, до самата спирка на трамвая. С бабчето, но имаме две стаички.
— Много благодаря — развълнуван взе листчето Олег. — Но едва ли… Зависи…
— Може да се наложи, нали? — усмихна му се тя.
Въобще сред тайгата можеше да се оправи по-добре, отколкото сред жените.
След няколко крачки видя Сибгатов, който тъжно лежеше по гръб на твърдия матрак в ъгъла на вестибюла. Дори и през днешния яркослънчев ден там бе полутъмно.
Сибгатов гледаше в тавана.
Изглеждаше доста по-зле след двата месеца, прекарани в болницата.
Костоглотов приседна при него.
— Шараф! Говори се, че ще пуснат всички заточени! И
Шараф не обърна главата си, а само очите си. Сякаш нищо не бе достигнало до слуха му.
— Чуваш ли? И
А Сибгатов не разбираше.
— Не вярваш ли?… Че ще си отидеш у дома?
Но онзи отново заби погледа си в тавана и прошепна:
— Трябвало е да дойда по-рано.
Олег сложи ръката си върху неговата, която бе положена върху гърдите му като на мъртвец.
Покрай тях мина бодро Нела и отвори вратата на съседната стая.
— Да са останали чинийки при вас? — После се обърна и видя Олег. — А ти защо не обядваш? Покана ли чакаш?
Да! Костоглотов бе пропуснал, без да забележи, обяда. Само едно не можа да разбере.
— А ти какво искаш?
— Как какво? От днес аз раздавам храната! — обяви гордо Нела. — Виждаш ли колко чиста е престилката ми?
Олег се изправи и тръгна да изяде последния си обяд тук. Невидимите, беззвучни лъчи на рентгена сигурно щяха да прогонят у него всякакъв апетит. Но по арестантския кодекс не трябваше да остави нищо в алуминиевата чиния.
— Давай по-бързо! — изкомандва Нела.
Не само престилката, но и прическата й бе друга.
— Я виж ти каква си сега! — учуди се Костоглотов.
— А как иначе! Само глупачка може да лази с парцал по пода за триста и петдесет! А и не можеш да се изхраниш…
Глава 34
Малко по-тежко
Както навярно старецът, който, надживял връстниците си и усещащ празнотата, си повтаря „време ми е и на мен“, така и Костоглотов тази вечер не можеше да си намери място, макар всичките легла в стаята да бяха заети и отново да отекваха като нови едни и същи въпроси: рак ли е или не, ще го излекуват ли, какви други средства помагат?
В края на деня последен излезе Вадим: най-после златото бе пристигнало и затова го преместваха в друга стая.
На Олег единствено му оставаше да оглежда леглата, за да си спомни кой бе настанен на тях от самото начало и колко вече не са живи; излизаше, че не са умрели много.
Толкова задушно бе вътре, а и навън бе топло, че Костоглотов, преди да легне, леко открехна прозореца. Долиташе шумът на пролетно оживление от малките дворове на старите къщи, разположени почти плътно до стената на болницата; заради тази стена не можеше да се види какво става оттатък, но сега добре се чуваше ту хлопане на врати, ту викове, ту караници, ту пиянски брътвежи, ту отвратителна
