грамофонна плоча, а по-късно се чу и силен женски глас, толкова провлечен, че не можеше да се разбере дали непознатата тъгува, или се радва:
Всички пееха и мислеха само за това, а на Олег му се искаше да мисли за друго.
Точно в тази нощ, когато трябваше да се наспи и да стане по-рано, не мигна. През мислите му преминаваха неща, които заслужаваха и не заслужаваха да си спомни или представи: недовършеният спор с Русанов; нечутият до края разказ на Шулубин; аргументите на Вадим; главата на убития Жук; оживените лица на Кадмини, осветени от газовата лампа, очакващи да чуят неговите впечатления, а той от тях — новините от аула; разсеяно-надменното лице на осемнадесетгодишната Ина Щорм, към която сега Олег не би посмял и да се приближи; и накрая двете женски покани да остане да нощува в домовете им — не знаеше как би трябвало да ги разбира…
В онзи леден свят, който бе оформил и щамповал душата на Олег, не съществуваше понятието „непресметната доброта“, а и той самият бе забравил, че някъде тя съществува. И затова сега му бе по-леко да си обясни поканите само не и като жест на обикновена доброта.
Нямаше представа какво са имали предвид и как трябва да постъпи.
Не можеше да си намери удобна поза, а пръстите му продължаваха да търсят невидимата папироса…
Олег стана и излезе във вестибюла.
В полумрака, почти до вратата, Сибгатов бе клекнал над легенчето, поддържащ кръста си с ръка, но не както преди с надежда, а с отчайващо примирен вид.
А над дежурната маса за сестрите, с гръб към Сибгатов, се бе надвесила ниска жена с тесни рамене. Но не, това не бе никоя от сестрите — този път дежуреше Тургун, който вероятно сега спеше в стаята за заседания, а неговото място бе заела онази възпитана санитарка с очила — Елизавета Анатолиевна. Вече бе успяла да свърши работата си и сега седеше и четеше.
За двата месеца, които Олег прекара тук, тази старателна санитарка с умно лице често бе пълзяла под леглата на болните от неговата стая, за да мие пода, бе премествала неговите миризливи ботуши, но нито веднъж не бе му направила забележка; освен това бе лъскала плювалниците до блясък, разнасяла бурканите със секретите на болните; с една дума бе вършила всичко, до което ръцете на сестрите не трябваше да се докосват.
И колкото по-безропотно работеше, толкова по-малко я забелязваха в отделението. Преди почти две хиляди години е казано, че дори да имаш очи, все още не означава, че виждаш.
Но тежкият живот засилва способността да забелязваш. В отделението имаше и такива, които веднага се опознаваха един друг, макар да не се отличаваха от останалите — нямаха нито пагони, нито униформа, нито дори лента на ръката: сякаш по някакъв светещ знак на челото или по разположението на пръстите. (Всъщност имаше хиляди белези: една дума; тонът, с който е изречена; положението на устните; усмивка, когато другите са сериозни; сериозност, когато се смеят.) Както жителите на Узбекистан и Каракалпакия без труд различаваха сънародниците си в болницата, така и онези, върху които поне веднъж е паднала сянката на бодливата мрежа, разпознаваха „своите“.
Костоглотов и Елизавета Анатолиевна отдавна от пръв поглед бяха разбрали кой какъв е и разбиращо се поздравяваха, но досега не бе им се удало да се разговорят.
Олег се приближи към нея, шумно влачейки чехлите си, за да не я изплаши.
— Добър вечер, Елизавета Анатолиевна!
Тя четеше този път без очила. Обърна главата си — този жест сега се отличаваше с нещо, което не можеше да се определи с думи, от нейната готовност винаги да се отзове, ако я повикат по служба.
— Добър вечер — усмихна се тя с цялото достойнство на вече не млада дама, която посреща под своя надежден покрив добър гост.
Доброжелателно, без да бързат, те размениха погледи.
В тях се долавяше готовност винаги да се притекат на помощ на другия.
Но точно в най-главното бяха безсилни да си помогнат.
Олег надзърна над рамото й, за да види по-добре книгата.
— Отново френска? От кой писател?
Странната санитарка отговори, меко произнасяйки буквата „л“:
— Клод Фарер.
— И къде ги намирате?
— В града има чуждестранна библиотека. А вземам книги и от една позната възрастна жена.
Костоглотов гледаше книгата както куче — бостанското плашило.
— А защо винаги френски?
Бръчките около очите и устните й разкриваха възрастта, преживените мъки и ума й.
— Четат се по-леко — отговори тя. Гласът винаги бе равен, тонът — приятен.
— А защо човек трябва да се страхува от сериозните? — възрази Олег.
Беше му трудно да стои дълго време прав. Тя забеляза и му подаде стол.
— У нас, в Русия, навярно от двеста години всички ахкат — Париж! Париж! Ушите ни продъниха — мърмореше Костоглотов. — Длъжни сме да знаем всяка улица, всяко заведение! А аз напук на всички не искам да отида в Париж!
— Наистина ли? — засмя се тя, а след нея и Олег. — По-добре ли е да се намираш под разпореждането на комендатурата?
— Не, говоря сериозно — намръщи се Костоглотов. — Каква лекомисленост! Така и ми се иска да ги сложа на мястото им — ей, приятели, а вие как изкарвате насъщния? С кал под ноктите, сред скотове, без топла храна?
— Това не е справедливо. Значи са излезли от първобитния свят. Заслужили са.
— Е, може би. Навярно го казвам от завист. Но все пак ми се иска да ги поставя на мястото им.
Седейки на стола, Костоглотов непрекъснато мърдаше, сякаш му пречеше излишно високият му ръст. Без всякакъв преход той направо попита:
— А вие заради мъжа си ли или заради вас самата?
Тя също веднага и направо отговори, сякаш я питаше за дежурството й:
— Прибраха цялото семейство наведнъж. А кой заради кого, така и не се разбра.
— И сега ли сте заедно?
— Не! Дъщеря ми умря в лагера. След войната се преместихме тук, откъдето мъжа ми го завлече втората вълна, прибраха го отново.
— И сега сте сама?
— Не, със синчето. На осем е.
Олег гледаше лицето й, което дори не трепна от жал.
Разбира се, нали говореха за делови неща.
— Значи през четиридесет и девета?
— Да.
— Нормално. А в кой лагер?
— Гара Тайшет.
Олег отново кимна.
— Ясно. Озерлаг63. Той може да се намира на хиляди километри от гарата, някъде около Лена, а Тайшет да бъде само пощенската кутия.
— И вие ли сте били там? — не можа да не се поддаде на моментната надежда.
— Не, просто зная. Всички пътища се пресичат.
— Дузарски? Не сте ли срещали човек с такава фамилия? Никъде ли?…
Все пак се надяваше, че той го е срещал… че сега ще разкаже…
