Дузарски? Не… Не можеш да се срещнеш с всички.
— И само две писма в годината! — оплака се тя.
Олег отново кимна. Всичко бе нормално.
— А миналата година получих само едно. И оттогава никаква вест…
И ето че нишката, която я крепеше, се опъна до скъсване. Жена…
— Не му придавайте такова значение! — уверено й обясни Костоглотов. — От всеки по две писма, знаете ли колко хиляди се получават годишно? А цензурата е ленива. В Спаския лагер един майстор на печки, зек, отишъл да провери през лятото дали е в ред отоплението и намерил в печката в стаята на цензурата две стотици писма, които онези забравили да изгорят.
Въпреки уверения му глас, въпреки че тя отдавна би трябвало да свикне с всичко, сега го гледаше безкрайно уплашена.
Нима човек така е устроен, че е невъзможно да се отучи да не се учудва?
— Значи сина си сте родили в лагера?
Тя кимна.
— И сега трябва да го отгледате с вашата заплата? А на друга работа не ви ли вземат? Навсякъде пречат? В колиба ли живеете?
Сякаш питаше, макар в думите му да нямаше никакъв въпрос. И така всичко бе пределно ясно.
Върху дебелата разтворена книга с изящен малък формат, чуждестранно издание, с леко назъбени от разрязването страници, Елизавета Анатолиевна бе положила малките си ръце, винаги влажни от парцала, напукани, посинели.
— Ако беше само този кахър, че живея в колиба! — отговори горчиво тя. — Но ето ти следващата беда — момчето расте умно, пита за всичко, а как да му отговаря? Да стоваря върху него бремето на цялата истина? Та нали от тежестта й и възрастен човек ще рухне! Какво остава? Да я скрия? Би ли било правилно? Какво би казал баща му? А и дали ще ми се удаде — момчето гледа и само вижда.
— Трябва да се казва истината! — Олег толкова уверено натисна с длан стъклото, което бе поставено на масата, сякаш сам бе дал на десетки момчета пътен лист в живота.
Тя повдигна веждите си и тревожно го погледна. Бе докоснал най-уязвимия й нерв!
— Толкова е трудно да възпиташ син без баща! Нали за това е нужна надеждна опора в живота, а аз откъде да я намеря? Вечно се люшкаш насам-натам…
Олег мълчеше. И по-рано бе чувал такива истории, но не можеше да ги разбере.
— Ето защо чета старите френски романи, наистина само по време на нощните си дежурства. Не зная дали те премълчават нещо важно или не, дали по описваното в тях време е имало такъв жесток живот или не, но ги чета спокойно.
— Наркоза?
— Благодеяние — поклати бялата си като на монахиня глава Елизавета Анатолиевна. — А въобще не познавам книги, които да не те дразнят. В едни се долавя, че приемат читателя за глупак; в други лъжата отсъства и затова авторите се гордеят: те дълбокомислено изследват по какъв междуселски път е минал великият поет през хиляда осемстотин и еди-коя си година, за коя именно дама става дума на тринадесета страница от произведението му. Може наистина трудно да са успели да го изяснят, но е толкова безопасно! Избрали са най-добрия начин! И единствено живите и страдащите днес не ги интересуват.
В младостта й я наричаха Лиля. Нямаше и представа, че един ден на горната част на носа й някога ще има дълбок белег от очила. Девойчето въртеше очите си на всички страни, пърхаше, смееше се; в живота имаше и люляци, и дантели, и стихове на символистите; и никаква циганка не й предсказваше по ръката, че ще завърши живота си като чистачка някъде в Азия.
— Всички литературни трагедии ми изглеждат смешни в сравнение с това, което сме преживели ние — въздъхна Елизавета Анатолиевна. — На Аида са разрешили да прегърне скъпия човек и да умре с него, а на нас дори не ни разрешават да разберем къде е. И ако замина за Озерлаг…
— Недейте! Всичко ще бъде напразно.
— … Децата пишат в училище съчинение за нещастния, трагичен, погубен и не знам какъв си още живот на Ана Каренина, но нима тя е била нещастна? Просто е избрала страстта и е заплатила за нея, но това е щастие! Тя е била свободен и горд човек! А ако в дома, където сте се родили и живеете откакто се помните, влязат в мирно време хора с шинели и фуражки и заповядат цялото семейство да напусне за двадесет и четири часа не само дома, а и града само с онова, което могат да отнесат вашите слаби ръце?…
Сълзите, което тези очи биха могли да изплачат, отдавна бяха свършили и може би само при последната анатема в пресушените им езерца можеше да се появи напрегнат мигновен блясък.
— … И ако разтворите вратите и позовете минувачите по улицата, за да купят нещо от вас, ще ви подхвърлят медни монети, които могат да стигнат само за хляб! И влизат напарфюмирани и самоуверени търговци, знаещи всичко на света с изключение на това, че и върху техните глави ще се стовари същата беда, и безсрамно ви предлагат за рояла, останал от майка ви, една стотна от цената, а вашето момиченце с панделка на косите сяда за последен път, за да изсвири Моцарт, но се разплаква и избягва… Защо ми е да препрочитам „Ана Каренина“? Къде да прочета за
И макар тя почти да бе готова да извика, от гърдите й не се изтръгна вик, защото многодетният страх и този път я предпази; единствено Костоглотов я чуваше.
А може би и надвесеният над легенчето Сибгатов.
Нямаше много подробности в разказа й, но и така всичко бе ясно.
— Ленинград? — сети се Олег. — Тридесет и пета?
— Разбрахте…
— На коя улица живеехте?
— На „Фурщадска“ — почти радостно въздъхна Елизавета Анатолиевна. — А вие?
— На „Захаревска“. Наблизо!
— Наблизо… А на колко години бяхте тогава?
— На четиринадесет.
— И нищо не помните?
— Малко.
— Не помните? Сякаш имаше земетресение — вратите на квартирите бяха разтворени широко, някой влизаше, вземаше каквото си иска, излизаше, никой никого не питаше за нищо. Нали четвърт от жителите на града изселиха, а вие не помните?…
— Не, помня. Но — какъв позор! — това не ми се струваше най-главното. В училището ни обясняваха защо е нужно това, защо е полезно.
Старата санитарка като кобила, чиито юзди са опънали прекалено силно, вдигаше и навеждаше непрекъснато главата си, а може би това движение бе, защото не й достигаше въздух.
— За блокадата всички ще говорят! За блокадата пишат поеми! Това е разрешено! И сякаш преди нея не е имало нищо.
Да, да… И тогава Сибгатов бе надвесен над легенчето, отсреща седеше Зоя, а от тази страна на дежурната маса — Олег; осветени от същата лампа, те разговаряха именно за блокадата, а за какво друго?
Нали до блокадата не се бе случило нищо в онзи град.
Олег въздъхна, подпря главата си на дланта и глупаво се вгледа в лицето на Елизавета Анатолиевна.
— Срамно — каза тихо той. — Защо сме спокойни, докато бурята не замете и нас самите, и нашите близки? Защо такъв е човешкият характер?
Още по-срамно му стана затова, че бе възнесъл по-високо от върховете на Памир мисълта си — терзание: какво е нужно на жената от мъжа? Сякаш само в този отговор се съдържаше целият смисъл на живота; сякаш извън него не съществуваха никакви мъки, никакво щастие в родината му.
Изпитваше срам, но колкото и странно да бе — и спокойствие. Чуждите беди сваляха от душата му непоносимия товар на неговите.
— А само няколко години преди това — продължаваше да си спомня Елизавета Анатолиевна —
