обстоятелства.
Лаврик понесе бащиния куфар. Капа, облечена в демисезонно палто с цвят на кайсия, с големи копчета, изглеждаща в радостта си по-млада, отколкото бе в действителност, кимна на сбогуване на старшата сестра и тръгна, хванала под ръка мъжа си. От другата страна на Русанов вървеше Мая.
— Погледни само каква шапка има! Нова, хубава!
— Паша, Паша! — извика някой зад тях.
Обърнаха се.
Видяха Чали, който идваше откъм хирургичното отделение. Изглеждаше отлично, дори лицето му вече не бе жълто. Ако имаше нещо, което да говори за болнична обстановка, това бяха само пижамата и чехлите.
Павел Николаевич весело стисна ръката му и каза:
— Капа, това е герой от болничния фронт, запознай се! Отрязаха му част от стомаха, а той само се усмихва.
Запознавайки се с Капитолина Матвеевна, Чали изящно удари пети, наведе леко главата си полупочтително, полушеговито.
— Паша, дай ми поне телефончето си! — избоботи Чали.
Павел Николаевич се направи, че не е чул. Хубав човек бе Чали, но все пак от друг кръг, с други представи, а и не бе много приятно да се свързва с него. Русанов се чудеше как да му откаже така, че да не се обиди.
Излязоха пред входа и Чали веднага забеляза москвича, вече запален от Лаврик и готов всеки миг да потегли, оцени колата и не попита дали е на Русанов, а веднага се осведоми:
— На колко хиляди е?
— Още няма пълни петнадесет.
— А защо гумите са толкова лоши?
— Такава ми се падна… Така са я направили…
— Значи се нуждаеш от гуми?
— А ти можеш ли да намериш, Максим?
— Разбира се! Запиши си и моя телефон! — опря в гърдите на Русанов пръста си Чали. — След като изляза оттук, гарантирам ти, веднага ще ти ги изпратя.
Вече не се налагаше да измисля някаква причина, за да не даде телефона си Русанов! Откъсна листче от тефтерчето си, записа върху него и домашния, и служебния си телефон и го подаде на Максим.
— Чудесно! Ще се свържем! — обяви пред всички Чали.
Мая седна до брат си, а родителите се настаниха на задната седалка.
— Бъди здрав! — извика Максим, вдигнал ръката си като за „рот фронт“.
Вратите хлопнаха.
— Ще продължим приятелството! — долетя отново гласът на Максим.
— Е, а сега? — реши да изпита какво е научила от кормуването сестра си Лаврик. — Какво следва?
— Първо трябва да се провери ръчната спирачка! — издекламира Мая.
Колата потегли, разплискала няколко още неизсъхнали локви, и зави зад ортопедичното отделение, където, по средата на асфалтовия прелез, облечен в сив халат и с ботуши, се разхождаше, без да бърза, върлинест болен.
— Натисни клаксона както трябва! — подкани сина си Павел Николаевич.
Лаврик изпълни молбата на баща си. Върлинестият отскочи встрани и се обърна. Лаврик даде газ и мина почти плътно покрай него.
— Измислих му прякор Хищника. Ако знаехте само какъв неприятен и завистлив тип е. Но ти си го виждала, Капа!
— Защо се учудваш, Паша? — въздъхна Капитолина Матвеевна.
— Където има щастие, има и завист. Ако искаш да си щастлив, не можеш да живееш без завистници.
— Класов враг — изръмжа Русанов. — В друга обстановка…
— Тогава бе по-добре да го сгазя, вместо да натискам клаксона! — засмя се Лаврик и за миг се обърна.
— Ти не се обръщай! — изплаши се Капитолина Матвеевна.
И наистина колата поднесе.
— Ти не се обръщай! — повтори думите на майка си Мая. — А аз мога ли да се обърна, мамо?
— Аз няма да му дам колата, за да вози момичетата, да знае!
Когато излязоха от болничния двор, Капа свали стъклото, изхвърли нещо и каза:
— Да бъде проклет този… Дано никога повече не ти се наложи да се върнеш тук, Паша! Никой да не се обръща!
А Костоглотов с удоволствие тегли по адрес на кадъра дълга псувня.
Направи си извод, че и той трябва да се изпише непременно на следващия ден сутринта, защото денят му щеше да бъде много напрегнат и нямаше да успее да свърши до вечерта.
Бяха му обещали да го изпишат именно утре.
Денят бе слънчев и ласкав. Локвите почти бяха изчезнали. В Уш Терек също навярно вече копаят градините.
Той се разхождаше и мечтаеше. Какво щастие: в лютия студ замина да умира, а сега ще се върне в разгара на пролетта и ще може и той да засади малката си градина. Бе голяма радост да засаждаш нещо в земята, а след това да гледаш как израства.
Разхожда се дълго, а после реши да отиде при старшата сестра. Бе минало времето, когато тя бе отсякла, че няма места в клиниката; отдавна се бяха опознали.
Мита седеше в своята стая килия без прозорец под стълбището, осветена от електрическата лампа, и от купчинка на купчинка преместваше някакви отчетни картони. След като си се разхождал из двора, влизайки тук, усещаш болка в очите, а и въздухът не ти стига.
Костоглотов се наведе, отвори вратата и каза:
— Мита, имам голяма молба към вас.
Тя вдигна некрасивото си, скулесто лице, което никой досега не бе се опитвал да целуне или да погали с ръка; на четиридесет години Мита имаше само работата си, която вършеше с упоритостта на вол.
— Каква?
— Утре трябва да ме изпишат.
— Много се радвам за вас! — Добър човек бе Мита, само на пръв поглед изглеждаше вечно сърдита.
— Трябва да свърша много неща в града, а вечерта да замина. Работата е там, че няма да успея, защото много късно донасят дрехите от болничния склад. Ако можеше, Мита, да направим така, че да получа вещите си днес, да ги скрия някъде, а на сутринта рано-рано да се преоблека и да замина.
— Въобще е забранено — въздъхна Мита. — Ако Низамутдин разбере…
— Няма да разбере! Знам, че това е нарушение, но нали, Мита, без нарушения човек не може да живее!
— А ако вземат, че не ви изпишат?
— Вера Корнилиевна ясно ми го каза.
— Все пак трябва да чуя от нея.
— Добре, сега ще отида при нея.
— А вие знаете ли новината?
— Не, за какво става дума?
— Упорито говорят, че всички ще ни позволят да се преместим в края на годината! Упорито! — Некрасивото й лице се озари от някакво вътрешно сияние, щом заговори за този слух.
— А кого?
Първото се отнасяше за
— Като че ли и
