Глава 32
От обратната страна
Донцова не можеше да си представи, че до такава степен известното ти, многократно проверено, може да се преобърне до такава степен, че да ти стане съвсем като ново и чуждо. Вече тридесет години се занимаваше с болестите на другите хора: двадесет от тях прекара в рентгеновия кабинет; разчиташе тъмните снимки, надзърташе в измъчените молещи очи, съпоставяше с анализите и книгите, пишеше статии, спореше с колегите и болните — и въпреки всичко все по-неприложими й се струваха и придобитият опит и изработената гледна точка, а медицинската теория все по-объркана. Съществуваха етиологията, патогенезисът, симптомите, диагнозите, лечението, профилактиката и прогнозите, а съпротивата, съмненията и страхът на болните, макар и да бяха напълно приемливи човешки слабости и да събуждаха съчувствие у лекаря, при преценката на методите се оказваха кръгла нула и нямаха място в логическите квадрати.
Досега всички човешки тела винаги са били абсолютно еднакви, към тях бе приложима единната анатомична карта; еднаква бе и физиологията на жизнените процеси, и физиологията на усещанията.
Всичко, което е нормално и прието за отклонение, отдавна бе разумно обяснено от авторитетните наръчници.
И изведнъж, само за няколко дни, нейното собствено тяло изпадна от тази стройна система, удари се в твърдата земя като жалък чувал, наблъскан с органи, всеки от които можеше всеки момент да заболее.
Само за няколко дни всичко се преобърна с главата надолу, за да покаже обратната си страна, и въпреки че преди това са били изучавани неговите елементи, се оказа ужасно и непознато.
Когато синът й бе съвсем малко момче, тя разглеждаше с него картинки, които представляваха най- обикновени познати предмети — чайник, лъжица, стол, но нарисувани от необичаен ъгъл, те изглеждаха почти неузнаваеми.
Такова неузнаваемо й изглеждаше сега развитието на собствената й болест и нейното ново място в живота. Сега вече не й предстоеше да се осланя на лечението на разумната, търсеща изход, а на съпротивяващата се безразсъдна сила. Първото осъзнаване и приемане на болестта като факт я размаза като жаба; първото осъзнато приемане на болестта бе непоносимо за нея: светът се преобръщаше, редът на предметите — също. Преди да умре, трябваше да изостави мъжа си и сина си, и дъщеря си, и внука, и работата, макар именно работата сега да бе в състояние да я спаси, дори и временно. Трябваше за един ден да се откаже от всичко, което бе смисъл на живота й, и след това като бледозелена сянка да се мъчи неизвестно още колко, без да знае дали ще умре, или ще се върне отново към съществуването.
Изглежда, никакви радости и празници нямаше досега в живота й, а само труд и тревоги, труд и тревоги, но колко красив бе всъщност този живот и колко невъзможно бе на човек да се раздели с него!
Цялата неделя премина не като почивен ден, а като подготовка за утрешния рентген.
В понеделник, както се бяха разбрали, в девет и петнадесет Дормидонт Тихонович заедно с Вера Хангард и още една от ординаторките угасиха светлината в рентгеновия кабинет и изчакаха да се адаптират към тъмнината. Людмила Афанасиевна се съблече и се приближи към рентгеновия апарат. Взе от санитарката първата чаша с бариева смес, която се разклати — оказа се, че ръката й трепери.
И върху нея повториха всички известни й до най-малки подробности манипулации: опипване, обръщане, вдигане на ръцете, поемане на дъх. После веднага приближиха плътно към тялото й стойката на рентгена и направиха няколко снимки в различни проекции. След това трябваше да се изчака, докато контрастната течност се разпространи в хранителносмилателния тракт и понеже рентгеновият апарат не можеше да бездейства, ординаторката започна да пуска следващите болни. Людмила Афанасиевна дори се опита да помогне, но нищо не се получи. Отново бе време да пие барий и да се приближи към екрана, за да й направят снимки.
Този път прегледът не протече в обичайната делова тишина с кратки команди, а Орещенков през цялото време се шегуваше ту по адрес на младите си помощнички, ту на Людмила Афанасиевна, ту на самия себе си: разказа им как като студент го изгонили от МХАТ61 заради безобразно държане — това станало по време на премиерата на „Властта на тъмата“; Аким толкова шумно се секнел, че Дормидонт и приятелят му били принудени високо да шъткат… И оттогава всеки един от тримата се страхувал да не го познаят в МХАТ и отново да го изгонят.
И останалите също се стараеха непрекъснато да говорят, за да не бъдат уморителни паузите по време на прегледа. Но Донцова добре чуваше как Хангард говори едва-едва — поне нея познаваше добре!
Но нали Людмила Афанасиевна искаше точно това! Избърсвайки от устните си следите от бариевата смес, тя още веднъж заяви:
— Не, болният не трябва да знае всичко! Винаги съм смятала така, сега продължавам! Когато ви се наложи да обсъждате нещо, ще изляза.
Те приеха предложението й и Людмила Афанасиевна излизаше. Опитваше се да си намери работа — ту говореше с лаборантката в рентгена, ту обсъждаше с други колеги истории на болести; имаше много работа, но тя така и не можа напълно да разбере за какво става дума. Когато отново я извикваха, влизаше с разтуптяно сърце, внушавайки си, че ще я посрещнат с обнадеждаващи думи, че Верка Хангард облекчено ще я прегърне и поздрави, но нищо подобно не се случваше, а отново чуваше разпореждания къде и как да застане.
Подчинявайки се несъзнателно, Людмила Афанасиевна не можеше да не мисли какво имат предвид и да не се опитва да разбере.
— По методиката, по която ме преглеждате, виждам какво точно търсите! — все пак се изпусна тя.
Людмила Афанасиевна се досещаше, че те търсят буцата не в стомаха или в изхода от него, а във входа — а това бе най-тежкият случай, защото изискваше при операцията да бъде частично отворен гръдният кош.
— Е, Лю-даа — произнесе в тъмнината Орещенков, — вие искате колкото се може по-бързо да определим диагнозата, затова методиката ви е виновна! Искате ли да почакаме три месеца, тогава ще ви кажем по-бързо?
— Не, благодаря за трите месеца!
Не поиска дори да види последната, най-главната рентгенограма, извадена в края на деня. Загубила обичайните си решителни, почти мъжки движения, тя седеше отпуснато под ярката лампа и чакаше със затаен дъх заключителните думи на Орещенков — думи, решения, но не и диагноза!
— Ето какво, уважаема колежке — доброжелателно започна Орещенков, — мненията на знаменитостите се разделиха.
Гледаше разстроеното й лице и му се струваше, че от решителната, непреклонна Донцова би трябвало да се очаква по-голямо самообладание при това изпитание. Нейната внезапна безпомощност още веднъж потвърждаваше мнението на Орещенков за неспособността на съвременния човек да се овладее пред лицето на смъртта, защото не е подготвен да я посрещне.
— И кой мисли най-лошото? — помъчи се да се усмихне Донцова.
(Искаше й се този някой да не бъде той!)
Орещенков разтвори ръце.
— Зле мислят вашите
Хангард също седеше бледа, сякаш решението се отнасяше за нея.
— Е, благодаря — на Донцова й стана малко по-леко. — Но… все пак?
Колко пъти след подобно поемане на дъх болните очакваха от нея да реши и винаги това решение бе построено върху доводите на разума и на числата; това бе логично постигнат и нееднократно проверен изход. Но какъв ужас, оказва се, е скрит в това поемане на дъх!
— Да, Люда — спокойно редеше думите Орещенков, — светът е несправедлив. Ако не бяхте
