Раково отделение

— Но знаете ли — намръщи се Олег, — често казано, виждам такива хора и у нас. Алчността не е патент само на примитивните люде.

— Правилно! — Ръката на Шулубин стисна рамото на Олег. — Така че главният въпрос е — социализъм, но какъв? Ние набързо се объркахме, мислехме, че е достатъчно да се измени начинът на производство, за да се променят веднага и хората! Но не стана нищо подобно. Човекът е биологичен тип! Променя се за хилядолетия!

— И тогава какъв социализъм ни е нужен?

— Там именно е въпросът! Какъв? Загадка!! Говорят „демократичен“, но това е повърхностно указание, което не води до пътя към социализма, а само към началната форма, към вида на държавно устройство. Това е само намек, от който следва, че не бива да падат глави, но нито дума за това върху какво ще се гради социализмът. И главната цел е не в това да има изобилие от стоки, защото, ако хората продължават да бъдат биволи, ще стъпчат и тези стоки. Не е социализъм онзи, който не престава да повтаря за необходимостта от ненавист; който години наред е бил обхванат от жестокия огън на ненавистта, не може да каже изведнъж: „Край! От днес само ще обичам!“ Не, той ще си остане в плен на ненавистта и винаги ще намери кого да ненавижда. Знаете ли това стихотворение на Хервег:

Wir haben lang genum geliebt…

Олег продължи:

— Und wollen endlich hassen!58 Как да не го зная. В училището го изучавахме.

— Да, наистина, учили сте го! А това е страшно! Трябвало е да ви учат на съвсем обратното:

Wir haben lang genum gehasst,
Und wollen endlich lieben…59

По дяволите вашата ненавист, искаме накрая да обичаме! Ето какъв трябва да бъде социализмът!

— Значи християнски, така ли? — досети се Олег.

— Християнски е прекалено натрапващо се сравнение. Не мога да си представя с кого биха се заели да построят такъв социализъм онези партии, които се наричат така, произлезли от люлката на Хитлер и Мусолини. Когато Толстой в края на миналия век решил на практика да насади християнските добродетели в обществото, дори дрехите му се оказали смешни в очите на съвременниците, а проповедите му нямали никаква връзка с действителността. А аз бих казал: именно за Русия, с нашите разкаяния, изповеди и метежи, с Достоевски, Толстой и Кропоткин60, има само един верен социализъм — нравственият! И той е напълно реален.

Костоглотов продължаваше да се мръщи.

— Но как може човек да разбере и да си представи „нравствения социализъм“?

— А това съвсем не е трудно! — отново се оживи Шулубин, защото, изглежда, много му се искаше да убеди Костоглотов. Заговори така, сякаш се намираше зад катедра: — Трябва да се покаже на света такова общество, в което всички отношения, основания и закони ще произтичат само от нравствените принципи! Как да се възпитават децата, накъде да се насочи трудът на възрастните, с какво да бъде запълнено свободното им време — всичко това трябва да се реши именно и единствено съобразно с изискванията на нравствеността. Научните изследвания? Да се осъществяват само ако не са във вреда на същата. Така трябва да бъде и във външната политика! Това се отнася и за границите — не трябва да се мисли доколко тяхното разширяване ще ни обогати, ще ни направи по-силни или ще издигне престижа ни, а само дали постъпката ни ще бъде нравствена.

— Е, това едва ли е възможно! Няма да ни стигнат и двеста години! Почакайте, нещо не схващам. А къде е материалната база? Икономиката трябва да бъде… да де, преди това…

— Преди? Зависи… Например Владимир Соловьов доста убедително развива теорията, че може и трябва икономиката да бъде изградена върху основите на нравствеността.

— Как?! Първо нравствеността, а след това икономиката? — учудено го погледна Костоглотов.

— Да! Чуйте, руски човече, вие, разбира се, не сте чели нито ред от Владимир Соловьов, нали?

Костоглотов кимна.

— Но поне името сте чували?

— В килиите.

— А от Кропоткин поне страница прочели ли сте? „Взаимопомощта сред хората…“?

Костоглотов отново поклати глава.

— Е, да, той не е прав, защо да го четат!… А Михайловски? Разбира се, че не, той е отхвърлен, а след това забранен и книгите му са иззети от библиотеките.

— Но кога да чета? Кога! — възмути се Костоглотов. — Цял живот превивам гръб, а от всички страни питат: чел ли си, чел ли си? В армията, а и в лагера не изпусках от ръце лопатата, а на заточението — кирката! Кога да чета?

Но светлият израз на тревожно вдъхновение не слизаше от кръглото лице на Шулубин.

— Та ето в какво се състои същността на нравствения социализъм — не да насочиш хората към щастието, защото то също е идол на пазара, а към взаимното благоразположение. И звярът е щастлив, когато разкъсва плячката си, но взаимно благоразположени могат да бъдат само хората! И това е висшето, което е достъпно за хората!

— Неее, вие ми оставете щастието! — настояваше Костоглотов. — Оставете ми го, макар само за няколко месеца преди смъртта! Иначе, по дяволите…

— Щастието е мираж! — с последни сили продължи Шулубин, който бе пребледнял. — Аз например възпитавах децата си и бях щастлив, а те плюха върху мен! В името на щастието изгарях в печката книги, в които бе събрана истината! А кой може да разшифрова така нареченото „щастие на бъдещите поколения“? Кой е разговарял с тези бъдещи поколения, за да разбере на какви идоли ще се кланят? Прекалено често в миналото са се менили представите за щастието, за да се осмелим предварително да го подготвим. Разполагайки в излишък с бял хляб и мляко, съвсем не означава, че сме щастливи, а ако разделим насъщния си с онзи, който го няма, още днес ще бъдем! Ако се грижим само за „щастието“, а и за размножаването, ние напразно ще ходим по земята и ще създадем страшно общество… Знаете ли, нещо не се чувствам добре… Трябва да отида да полегна…

Олег бе пропуснал да забележи колко безкръвно и землисто бе станало и без това измъченото лице на Шулубин.

— Почакайте, Алексей Филипич, нека да ви помогна!

На Шулубин му бе трудно дори да стане. Тръгнаха съвсем бавно. Около тях пролетта тържествуваше, но те бяха подвластни на тягостни чувства и всичко им тежеше — и собствените тела, и дрехите, и обувките, и дори слънчевите лъчи.

Вървяха мълчаливо и двамата уморени от разговора.

Едва пред стъпалата на раковото отделение, чийто вход бе в сянка, Шулубин, опирайки се на Олег, вдигна главата си, погледна веселото небе и каза:

— Само да не издъхна под скалпела. Страшно е… Колкото и да живееш, колкото и кучешки живот да водиш, все едно, ти се иска…

Влязоха във вестибюла и стъпало по стъпало заизкачваха голямото стълбище.

Олег попита:

— Всичко това през онези двадесет и пет години ли, когато сте се отричали, сте измислили?

— Да. Отричах се и мислех — отговори с отслабнал глас Шулубин. — Хвърлях книгите в печката и размишлявах. А какво? С мъката и предателството си не съм ли заслужил правото си поне да имам малки мисли?…