Раково отделение

О, това можеше да си го представи най-лесно! — пазарната блъсканица на хората и възвисилият се над тях алабастров идол.

— Идолите на пазара — това са заблуждения, произтичащи от взаимната обвързаност на хората. Това са грешки, объркващи човека заради установения навик да се употребяват формулировки, измъчващи разума. Например казват: „Враг на народа! Не е наш! Изменник!“ — и всички се отстраняват от нещастника.

С нервни жестове ту с едната, ту с другата си ръка Шулубин съпровождаше възклицанията си и това отново напомняше неуспешните опити на птица, която иска да литне, забравила, че крилете й са подрязани.

Гърбовете им бяха нагрети от непривично силното за пролетта слънце; все още неразлистените клони на дърветата не образуваха плътна сянка. Южното небе запазваше засега все още незабулената от лятната горещина синева, по която плуваха бели като големи снежинки облачета. Но не виждайки или не вярвайки в онова, което вижда, Шулубин вдигна високо показалеца на дясната си ръка и го размаха.

— А над всички идоли се намира небето на страха! Знаете ли, понякога вечер, без всякаква следа от буря, изведнъж се задават такива сиво-черни плътни облаци, заради които се мръква по-рано, и целият свят става толкова неуютен, че ти се иска само да се скриеш под покрива и да се настаниш по-близо до огъня и близките си. Двадесет и пет години живях под такова небе и се спасих само затова, че се огъвах и мълчах. А може би мълчанието ми продължи повече, сам направете сметка… Ту мълчах заради жена си, ту заради децата, ту заради грешното си тяло. Но жена ми умря, а тялото ми е само чувал с изпражнения, в името на които ще ми направят страничен отвор. Децата ми пък израснаха необяснимо коравосърдечни, необяснимо! И ако дъщеря ми започна да ми пише — получих вече трето писмо от нея, но не тук, а докато бях у дома, то бе само заради това, че партийната организация, в която членува, изискала от нея да нормализира отношенията с баща си, разбирате ли? А от сина дори това не са изискали…

Повдигнал дебелите си вежди, разрошеният Шулубин се обърна към Олег. (Ах, ето кой бил той! Лудият мелничар от „Русалка“! „Какъв мелничар съм аз, аз съм гарван!“)

— Вече не зная, може би тези деца са ми се присънили? Може би въобще не съществуват?… Кажете, нима човек е пън?! На който му е безразлично дали е сам или в съседство с други себеподобни. А аз живея така, че ако загубя съзнание, падна на пода и умра, съседите ми няма да разберат няколко денонощия. И все пак, чуйте! — Той хвана рамото на Олег, сякаш се страхуваше, че няма да бъде чут. — Аз както преди се оглеждам, пазя се! Онова, което се осмелих да ви кажа в стаята, никога не бих го произнесъл във Фергана! Да не говорим за работното си място! Дори сегашните ми думи се дължат на факта, че вече усещам под себе си операционната маса! На трети никога не бих го казал! Така… Ето докъде ме доведоха… А аз завърших селскостопанската академия, а след нея и курсовете по истмат и диамат. Четях лекции по няколко специалности — в Москва! Но започнаха да свалят корифеите. В моята академия падна Муралов. Професорите ги прибираха по десетина наведнъж. Трябваше да си призная грешките? Аз си ги признавах! Трябваше да се отрека — отричах се! Някакъв процент все пак трябваше да оцелее. Е, аз попаднах в този процент. Потънах в чистата биология, намерих си тих пристан!… Но и там започна чистка, и то каква! Унищожиха цялата катедра. Трябва да оставя лекциите? Моля! Оставих ги. Съгласих се да бъда асистент, да бъда малък!

Най-големият мълчаливец в болничната стая говореше с потресаваща лекота! Думите му се лееха, сякаш той не знаеше по-лесно нещо от ораторстването.

— Унищожаваха се учебниците на велики учени, променяха програмите — добре, аз съм съгласен, ще учим по новите. Предложиха анатомията, микробиологията и нервните болести да се нагаждат към уменията на невеж агроном и да се съобразяват с градинарската практика — браво! Аз също мисля така, аз съм „за“! Не, налага се да се простите с асистентството — добре, не споря, ще бъда методист. Не, жертвата не е достатъчна, трябва да се простите и с методиката — добре, съгласен съм, ще бъда библиотекар, библиотекар в далечния Коканд! Колко отстъпки! Но все пак съм жив, децата ми завършиха институти. Но на библиотекарите изпращат тайни списъци — да се унищожат книгите по лъженауката генетика! Да привикваме ли? Та нима самият аз не обявих от катедрата преди двадесет и пет години теорията за относителността за контрареволюционно мракобесие? А сега съставям акт, подписва ми го парторгът и ние, специалната част, пъхаме в печката генетиката, лявата естетика, етиката, кибернетиката, аритметиката!…

А и се смееше отгоре на всичко, лудият гарван!

— … Защо са ни уличните клади, целият този излишен драматизъм! Ние го правим в тихия ъгъл, хвърляме в печицата, около която е топло!… Ето къде ме изправиха — с гръб към печката… Но за сметка на това отгледах децата… И дъщеря ми, редактор в районния вестник, написа такива лирични стихове:

Но не назад — сме обещали!
Аз да прощавам не умея! Моя
девиз е: от бой във бой! Баща ли?
И той ще си получи боя!

Като безсилни криле на птица висяха полите на халата му.

— Дааа… — промълви Костоглотов. — Съгласен съм, че не ви е било по-лесно.

— Именно — Шулубин си пое дъх, седна и заговори по-спокойно: — Кажете в какво се състои загадката в редуването на тези периоди в Историята? У един и същ народ за някакви си десет години спада цялата обществена енергия и импулсите на доблестта, сменили знака си, се превръщат в импулси на страха. Аз например съм болшевик още от седемнадесета година, същият аз разгонвах смело в Тамбов есеро- меншевистката Дума, макар да имахме възможност само да свирнем с два пръста. Аз съм участник в гражданската война. Нали тогава въобще не се замисляхме за живота си! Просто бяхме щастливи да го дадем в името на световната революция! Какво стана с нас? Как можахме да се поддадем? И на чий натиск повече? На страха? На идолите на пазара? На идолите на театъра? Е, добре, аз съм малък човек, но Надежда Константиновна Крупска? Нима тя не е разбирала, не е виждала? Защо тя не надигна глас? Каква цена щеше да има за нас едно нейно изказване, дори ако то й струваше живота? Може би ние всички бихме се променили, бихме спрели лавината, за да не продължи по-нататък? А Орджоникидзе? Та нали той бе орел! Нито Шлиселбург, нито каторгата го бяха сломили, какво тогава го спираше поне веднъж да се изкаже гласно против Сталин? Но не, те предпочитаха да умират загадъчно или да се самоубиват! Нима това е мъжество, обяснете ми?

— Аз ли, Алексей Филипич? На вас? Това вие можете да ми обясните.

Шулубин въздъхна и се опита да промени позата си върху пейката, но въпреки това отново усещаше нетърпимата болка.

— Интересно ми е друго. Ето, вие сте се родили след революцията. Но сте лежали! И какво, разочаровахте ли се от социализма? Или не?

Костоглотов разсеяно се усмихна.

Шулубин се опираше на здравата си ръка на пейката, а болната си положи върху рамото на Олег.

— Млади човече, само не правете тази грешка! Не правете извод само заради страданията си и тези ужасни години, че социализмът е виновен. Тоест както и да мислите, но, все едно, капитализмът е отхвърлен от историята завинаги.

— Там, при нас… разсъждаваха така — в частното предприемачество има много положителни неща… Че при него се живее по-леко, разбирате ли? Винаги всичко има. Винаги знаеш какво къде да намериш.

— Чуйте, но това са еснафски разсъждения! Частното предприемачество е способно да реагира бързо, но то е добро само в определени малки граници. Ако то не се стегне навреме с железни клещи, от него ще израснат хора зверове, черноборсаджии, които не признават никакви ограничения в желанията и алчността си. Преди капитализмът да бъде отречен икономически, трябва да бъде отречен от етична гледна точка! Отдавна!