— Разбира се, след ден-два — каза му Людмила Афанасиевна.
(Но за себе си знаеше точно колко време е скрито в това „ден-два“. Разказвали й бяха такъв случай: жизненоважен препарат бил определен от московския институт за рязанския диспансер, но една от сестрите на адреса написала „за казанския“, а в министерството прочели, че става дума за казахския и го изпратили в Алма Ата.)
Какво може да направи една радостна новина с човек! В същите черни очи, толкова печални напоследък, сега гореше пламъчето на надеждата; същите подпухнали устни, чиято линия вече бе непоправимо изкривена, бяха готови да целунат първия срещнат; а и самият Вадим, избръснат, чист, стегнат и вежлив, бе радостен като човек, който има рожден ден и е затрупан от сутринта с подаръци.
Как можа да падне толкова ниско духом, да загуби до такава степен волята си през последните две седмици?! Та нали цялото спасение за човек се крие във волята му! Сега вече трябва да се стегне! Само дано златото измине по-бързо своите три хиляди километра, отколкото метастазите — своите тридесет сантиметра! И тогава колоидното чудо ще огради като с окопи болното място, за да го превземе. А крака — може да го жертва. Или може би — никаква наука в края на краищата не може напълно да ни забрани да вярваме! — радиоактивното злато, разпространило веднъж лечебното си въздействие, ще излекува и самия крак?
Би било справедливо именно той да остане жив! А мисълта да се примири, да позволи на черната пантера да го захапе смъртоносно бе глупава и недостойна. Той бе убеден, че с блясъка на таланта си ще успее да оживее! Почти цялата нощ не можа да заспи, обзет от радостната възбуда, представяйки си какво би могло в момента да става с оловната кутия, в която пътува към него златото: дали е в багажния вагон на влака и пътува, или е на път за летището, или вече лети? Опитваше се да обгърне мислено в нощта пространството от три хиляди километра, сякаш за да помогне на скъпоценния товар да пристигне по-скоро; би призовал на помощ дори ангелите, ако те съществуваха.
По време на визитацията следеше с подозрение действията на лекарите, които не казваха нищо лошо, дори лицата им не издаваха никакво безпокойство, но опипваха корема и гърдите му; опипваха, разбира се, не само мястото, където се намираше черният дроб, разменяйки помежду си незначителни думи, но Вадим съсредоточено се опитваше да определи дали не са се задържали по-дълго време около съмнителното място, отколкото на останалите места.
(Те забелязаха колко недоверчиво настръхнал е пациентът и дори без необходимост опипваха с пръсти далака, но истинската им цел бе да проверят колко се е променил черният дроб.)
Наложи се да се задържат по-дълго и при Русанов, който очакваше своя специален дял внимание. Напоследък се държеше много по-добре с тези лекари, които, макар да не бяха нито заслужили, нито доценти, все пак го бяха излекували! Факт! Сега подутината на шията му бе почти спаднала и той можеше свободно да движи главата си. Сигурно и в самото начало тя не бе изглеждала толкова страшна, колкото го бяха наплашили.
— Ето какво, другари — заяви им той. — Както искате го приемете, но аз се уморих от инжекциите. Може би са достатъчни, а? Или ако трябва да ми слагат още, няма ли да бъде по-добре вкъщи?
Наистина кръвта му не бе от най-добрите, макар да му бяха правили преливане четири пъти. Видът на самия Павел Николаевич също не бе ведър — лицето му бе прежълтяло, със следи от умора, сбръчкано; дори тюбетейката на главата му изглеждаше прекалено голяма.
— С една дума, докторе, благодаря! Тогава, през първия ден, не бях прав — честно си призна Русанов пред Донцова. Той обичаше да си признава грешките. — Благодаря! Вие ме излекувахте.
Донцова кимна неопределено. Не от скромност, не от смущение, а защото той не разбираше какво говори. Очакваха ужасното, невидимо избухване на метастазите. И от бързината на процеса зависеше дали въобще ще бъде жив след година.
Както впрочем, и тя самата.
Людмила Афанасиевна и Хангард силно го натискаха в областта на мишниците и ключиците. Русанов дори се намръщи от силната болка.
— Но там няма нищо! — уверяваше ги той. Сега вече напълно му стана ясно, че просто са го плашили с тази болест. Но Русанов бе издръжлив човек и успя да понесе всичко спокойно. С тази издръжливост особено се гордееше.
— Още по-добре. Но самият вие, другарю Русанов, трябва да бъдете много внимателен — посъветва го Донцова. — След една-две инжекции ще ви изпишем. Но ще идвате тук всеки месец на преглед. А ако самият забележите, че нещо не е както трябва, веднага се обадете.
Но развеселилият се Русанов разбираше от дългогодишния си служебен опит, че тези задължителни явявания на преглед не са нищо друго освен отбиване на номер, за да се отчете дейност. И той тръгна веднага да звъни вкъщи, за да съобщи на семейството си радостната новина.
Дойде ред да прегледат и Костоглотов, който очакваше лекарите със смесени чувства: сякаш колкото го бяха спасили, толкова и погубили. Капката катран вече бе попаднала в бъчвата с мед и тази нова смес не ставаше нито за ядене, нито за смазване на колела.
Когато Вера Корнилиевна приближаваше към него сама, бе просто Вега; колкото и служебно да говореше с него тогава, той я гледаше и се радваше. Кой знае защо, бе й простил през последната седмица за осакатяващото го като мъж лечение, от което тя не се отказваше въпреки протестите му. Започна сякаш да признава правото й да се намесва във всичко, което се отнасяше до неговото тяло; тази мисъл дори го топлеше. И когато приближаваше към него по време на визитациите, винаги му се искаше да я погали по фините ръце или да зарови лицето си в скута й, както куче се гали на стопанина си.
Но сега Вега не бе сама, а с Донцова и двете бяха лекари, придържащи се към строгите инструкции; Олег не можеше да се освободи от усещането, че в такива ситуации се чувства обиден.
— Е, как е? — попита Донцова и седна на леглото му.
Вега стоеше зад нея и едва забележимо се усмихваше. У нея отново се бе върнало благоразположението към него и дори потребността всеки път при среща леко да му се усмихва; но днес усмивката й изглеждаше като забулена от воал.
— Не особено добре — отговори Костоглотов и вдигна главата си от възглавницата. — От резките движения започна да ме стяга ето тук… в слепоочието. Въобще имам чувството, че са прекалили с моето лечение. Моля ви да свършим.
Но този път той не помоли с предишната си настойчивост, а говореше равнодушно, сякаш се отнасяше за нещо прекалено ясно, за да настоява.
Донцова също, изглежда, бе уморена, за да го смъмри.
— Главата ви не ме интересува, но лечението не е завършено.
Започна да оглежда местата на кожата, които бяха подлагани на облъчване. Да, следите показваха, че наистина вече трябва да прекратят рентгеновите сеанси. Повърхностната реакция можеше да има неприятни последствия, ако продължаваха с облъчването.
— Нали вече не му правим по два сеанса дневно? — попита Донцова.
— Само по един — отговори Хангард.
(Тя произнасяше съвсем прости думи, а в гласа й се долавяше намерението да произнесе нещо много нежно, което би трябвало да трогне душата!)
Странни нишки като дълги женски коси я свързваха с този болен. И само тя усещаше болка, когато те прекалено силно се опъваха и някои от тях се късаха, а той не забелязваше нищо около себе си. В деня, когато Вера чу за нощните сцени със Зоя, усети такава болка, сякаш бяха хвърлили камък по нея. А може би така бе по-добре. Този случай й напомни за правилото, според което на мъжете не им трябват връстнички, а по-млади жени. Бе длъжна да не забравя, че отдавна е прехвърлила подходящата за тази цел възраст.
Но след това той явно започна да прави така, че пътищата им да се засичат, да лови думите й, да разговаря с нея и ласкаво да я гледа. И нишките косъмчета отново възвърнаха надеждната си здравина.
Що за нишки бяха те? Бе невъзможно, а и нецелесъобразно да се обясняват. Всеки момент трябваше да замине там, където животът отново щеше да го завърти; и щеше да дойде само ако положението му станеше нетърпимо, когато смъртта започне да го преследва; а ако се почувства по-добре, може би никога няма да се появи.
— А каква доза синестрол е получил? — осведоми се Людмила Афанасиевна.
