— Повече, отколкото трябва — каза Костоглотов, като изпревари Вера Корнилиевна. — За цял живот ще ми стигне.
Ако бе произнесъл тези думи вчера, Людмила Афанасиевна не би пропуснала случая да го смъмри, както се полага за грубостта му, но сега нямаше сили дори да довърши визитацията. А извън длъжността си, с която сега се сбогуваше, тя всъщност не можеше да намери какво да възрази на Костоглотов, защото неговото лечение наистина бе варварско.
— Моят съвет е следният — примирено и тихо каза тя, за да не я чуят останалите болни: — не бива да се стремите да създавате семейство, защото още дълги години ще ви се наложи да поживеете без него.
Вера Корнилиевна наведе глава.
— Защото, запомнете — вашият случай бе в доста напреднала фаза. Дойдохте при нас късно.
Костоглотов знаеше, че работата му не е добра, но чул това, директно казано от Донцова, остана с отворена уста.
— Дааа… — процеди разсеяно той, но веднага намери утешителна мисъл: — Мисля, че за това трябва да се погрижи и началството.
— Вера Корнилиевна, ще продължите да му давате пентаксил. Но изобщо ще се наложи да го изпишем, за да си почине. Ето какво ще направим, Костоглотов — ще ви изпишем синестрол за три месеца, сега го има по аптеките, вие ще го купите и ще продължите лечението си у дома. Ако там няма кой да ви прави инжекции, вземете го на таблетки.
Костоглотов понечи да й напомни, че, първо, няма никакъв
Но лицето на Донцова бе толкова измъчено, че той се отказа.
С Костоглотов и завърши днешната визитация.
Дотича Ахмаджан, който съобщи, че всичко с направено, и те тръгнаха с него, за да му дадат дрехи. Днес ще си пийне с приятеля! А утре ще дойде, за да получи необходимите документи. Бе толкова възбуден и говореше толкова много, че всички го гледаха учудени, защото за първи път го виждаха такъв; движеше се бързо и бодро, сякаш въобще не бе боледувал през тези два месеца. Под острия като на таралеж черен перчем, под черпите като мазут вежди очите му блестяха, сякаш бе пиян, и цялото му тяло потръпваше от радостта, че се е върнал към живота; беше готов още същия момент да излети навън. Изтича да приготви багажа си, после се отказа, а след това се запъти да моли да му позволят да обядва с болните от първия етаж.
Извикаха Костоглотов да отиде в рентгеновия кабинет. Изчака няколко минути там, после лежа под апарата, а накрая излезе на балкона, за да види защо времето е толкова мрачно.
Небето бе покрито с бързи тъмносиви облаци, следвани от огромен виолетов облак, който обещаваше пороен дъжд. Но бе доста топло и дъждът вероятно също щеше да бъде пролетно приятен.
Тъй като не бе подходящо за разходка, той отново се прибра в стаята. Още от коридора чу високия глас на възбудения Ахмаджан:
— Хранят ги, честна дума, по-добре от войниците! Е, почти като тях! Дажбата — кило и двеста! А те заслужават да се хранят само с изпражнения! А да кажеш, че работят, не работят! Едва ги отведем в зоната, и те веднага се разбягват, скриват се и по цял ден спят!
Костоглотов тихо прекрачи прага. До незастланото легло стоеше Ахмаджан с приготвения вече вързоп и размахвайки ръце, уверен разказваше на болните последния си разказ.
А съставът на стаята бе коренно променен — вече ги нямаше Федерау, философа, Шулубин. Кой знае защо, Костоглотов не можеше да си представи, че Ахмаджан би разказал подобно нещо преди.
— И нищо не строят? — тихо попита Костоглотов. — Значи в зоната не се вижда никаква сграда?
— Е, строят — обърка се малко Ахмаджан, — но лошо.
— А вие да бяхте им помогнали — още по-тихо, сякаш губейки силите си, произнесе Костоглотов.
— Нашето задължение е да държим винтовките, а тяхното — лопатите! — бодро отговори Ахмаджан.
Олег изненадано го погледна, сякаш го виждаше за първи път или не — бе го виждал много години с вдигната яка на кожуха и с автомат в ръце. С ум, който стигаше само за играта на домино, Ахмаджан бе искрен.
Ако десетки години не разрешават да бъде разказано нещо, както е било, ще бъде по-трудно да разбереш съотечественика си, отколкото марсианеца.
— Но как си го представяш това? — не се сдържа да не попита Костоглотов. — Да хранят хората с изпражнения? Пошегува се, нали?
— Какви шеги! Те не са хора! Те не са хора! — уверено повтори Ахмаджан.
Надяваше се да убеди и Костоглотов да му повярва така, както останалите му бяха повярвали.
Костоглотов се обърна към леглото на Русанов, изненадан, че кадърът не се присъединява към Ахмаджан, но онзи го нямаше.
— Аз смятах, че си армеец, а ти ето в каква армия си служил — провлечено произнесе Костоглотов. — Значи ти си служил на Берия?
— Не познавам никакъв Берия! — разсърди се зачервеният Ахмаджан. — Не ме питат мен кого да сложат на върха. Дал съм клетва, за да служа! И ти би служил, ако те принудеха…
Глава 33
Щастливият край
Същия ден заваля. И валя цяла нощ, появи се и силен вятър, а на сутринта в четвъртък дъждът бе примесен със сняг и всички, в това число и Костоглотов, които предсказваха хубаво време и отваряха непрекъснато прозорците, замълчаха. Но към обяд снегът спря, дъждът също, вятърът стихна и стана хладно, мрачно и влажно.
Едва вечерта в западния край на небето се появи златиста ивица.
В петък сутринта, когато изписваха Русанов, небето бе безоблачно и слънцето вече бе започнало да изсушава големите локви на асфалта.
И всички почувстваха, че едва сега настъпва истинската, необратима пролет. Свалиха закачената на прозорците хартия, махаха райберите, отваряха крилата, а на пода падаха парчета мазилка, които санитарките щяха да изметат.
Павел Николаевич не бе сдавал вещите си, болнични не бе получавал и можеше да напусне отделението, когато пожелаеше. Неговите пристигнаха веднага след закуската.
И кой пристигна с колата? Лаврик, който бе получил шофьорска книжка съвсем наскоро, когато бе започнала ваканцията, обещаваща му интересни занимания, на Мая — разходки, а на по-малките — безкрайна радост. Капитолина Матвеевна пристигна без големите. Лаврик подхвърли, че след това ще отиде да повози приятелите си, за да им покаже, че умее да кормува и без Юра.
И всичко като на филм се завъртя обратно, но бе толкова весело! Павел Николаевич отиде до стаичката килия на старшата сестра облечен в пижама, а излезе оттам в хубав сив костюм. Веселият Лаврик, красив юноша в чисто нов син костюм, вече почти възмъжал, сдърпал се във вестибюла с Мая, въртеше гордо на пръста си халката с ключа от колата.
— Всички врати ли заключи? — попита го Мая.
— Всички.
— А стъклата вдигна ли?
— Я отиди да провериш!
Мая изтича, развяла тъмните си къдри, и след миг се върна.
— Всичко е наред — но веднага върху лицето й се появи уплаха. — А багажникът?
— Тичай бързо.
И тя отново изхвръкна.
През вестибюла непрекъснато минаваха с буркани, пълни с жълта течност, на път за лабораторията; все така седяха на пейките уморени, с побелели лица болни, които очакваха да се освободи някое легло; някакъв мъж лежеше на една от пейките. Но Павел Николаевич гледаше цялата обстановка с почти снизходителен поглед, доволен, че се е държал достойно и е преодолял неблагоприятните
