изселваха от Ленинград дворяните, които също може би бяха няколко десетки хиляди, а ние забелязахме ли? От това съсловие оставиха само старците и невръстните безпомощни деца. А ние гледахме и мълчахме: нали нас не ни закачаха…
— И купуваха рояли?
— Може би. Какво говоря — сигурно.
Едва сега Олег добре забеляза, че тази жена не е на повече от петдесет години, а лицето й изглеждаше като на старица. Над челото й надвисваше кичур бяла коса.
— А вас кога ви изселиха? За какво? Като каква?
— Като каква ли? Соцвредителка или като СОЕ — социално опасен елемент, не помня точно. По буквените членове — без съд, за по-удобно.
— А вашият мъж какъв беше?
— Никакъв. Флейтист във филхармонията. Обичаше, когато се напиеше, да поразсъждава.
Елизавета Анатолиевна напомняше с нещо неговата покойна майка, също така рано остаряла, също такава суетно-интелигентна и безпомощна без мъжа си.
Ако живееха в един град, той би помогнал с нещо на тази жена. Би напътствал сина й.
Но на всеки от двамата като насекоми, забодени в отделни квадратчета, се полагаше собствена килия в живота.
— Едно познато семейство — едва сега от неговата, мълчала години душа се изтръгна първия разказ — имаше големи деца — син и дъщеря, двамата пламенни комсомолци. И изведнъж набелязаха семейството за изселване. Децата се втурнаха в райкома на комсомола — „Защитете ни!“ „Ще ви защитим — казали там — ето ви хартия, пишете: моля от днес да не ме считат за син, дъщеря на еди-кой си, отричам се от родителите си като от социално вредни елементи и обещавам в бъдеще да нямам нищо общо с тях и да не поддържам никакви връзки.“
Олег се прегърби, отпуснал безпомощно глава.
— И много пишеха…
— Да, но братът и сестрата казали, че ще си помислят. Прибрали се вкъщи, хвърлили в печката комсомолските си книжки и започнали да си събират багажа.
Сибгатов се размърда. Опрял ръката си на матрака, той бавно се изправи.
Санитарката отиде да вземе легенчето, за да го изнесе.
Олег също стана и заслиза по стълбището, за да отиде да си легне.
В долния коридор мина покрай вратата на стаята, в която лежеше Дьомка; вторият, който бе настанен до него, също опериран, бе умрял в понеделник и неговото място бе заел след операцията Шулубин.
Обикновено вратата винаги бе плътно затворена, но този път Олег видя, че е открехната и че вътре е тъмно. Чуваше се тежко хъркане. Не се виждаше никаква сестра: или спеше, или бе отишла при някой пациент.
Олег влезе.
Дьомка спеше. Стенеше Шулубин.
През отворената врата влизаше светлина от коридора.
— Алексей Филипич!…
Хъркането престана.
— Алексей Филипич, зле ли ви е?
— А?
— Зле ли ви е?… Имате ли нужда от нещо?… Да запаля ли лампата?
— Кой е? — Шулубин уплашено въздъхна и се задави от последвалата кашлица.
— Костоглотов. Олег Костоглотов — Той се наведе и започна да различава голямата глава на Шулубин, положена безпомощно върху възглавницата. — Какво да ви дам? Да извикам ли сестрата?
— Ни-що — въздъхна отново Шулубин.
Вече не кашляше и не стенеше.
— Няма напълно да умра — прошепна болният. — Няма…
Значи бълнуваше.
Костоглотов потърси ръката му и я стисна.
— Алексей Филипич, ще живеете! Дръжте се, Алексей Филипич!
— Парченце, а? Парченце… — прошепна Шулубин.
И едва тогава Олег разбра, че Алексей Филипич не бълнува, че дори го беше познал, а сега просто му напомняше за последния им разговор преди операцията. Тогава Шулубин бе казал: „Понякога чувствам, че освен това, което съм като материя, има и още нещо. Нещо, неподвластно и непобедимо, нещо висше! Някакво парченце, долетяло от вечната вселена. Вие не го ли чувствате в себе си?“
Глава 35
Първият ден на сътворението
Рано сутринта, когато всички още спяха, Олег тихо стана, застла леглото, както трябва — одеялото, сгънато на две, а краищата на чаршафа, обърнати върху него като бяла рамка, и стъпвайки на пръсти, излезе от стаята.
Седнал на стола до масата на дежурната сестра, положил главата си с гъсти черни коси върху сплетените си ръце, под които се намираше разтворения учебник, спеше Тургун.
Старата санитарка от долния етаж отвори на Олег банята и там той се преоблече в дрехите, които след двата месеца, прекарани в отделението, му се сториха като чужди — старият армейски панталон, тип „галифе“, полувълнената гимнастьорка и шинела; всички те не бяха износени съвсем, защото бяха съхранявани в лагерните вещеви складове. Само зимната му шапка, която му бе малка, не бе военна — бе я купил в Уш Терек. Тъй като се очакваше денят да бъде топъл, Олег реши да не я слага; а и с нея бе като чучело. Сложи колана си не на шинела, а на гимнастьорката — така в очите на минувачите изглеждаше като уволнен или войник, който е избягал от гауптвахта. Шапката сложи в мешката, стара, с мазни петна, прогорена на едно място, със зашита следа от шрапнел, която лелята на Олег му бе донесла в затвора (той бе помолил да не му донася нищо, което имаше някаква стойност).
Но дори и тези дрехи след болничния халат придаваха на вида му известна осанка, бодрост и дори здраве.
Костоглотов бързаше да излезе, за да не го задържи нещо непредвидено. Санитарката махна дъската, която бе сложена напряко на входната врата, и го пусна.
Отвън се спря. Въздъхна и огледа раззеленилите се дървета, а после вдигна поглед и към небето, порозовяло от отблясъка на очакващото се всеки миг да изгрее слънце; валмата на перестите облаци щяха да се разсеят само след няколко минути и може би единствено Олег Костоглотов от целия град ще стане свидетел на това чудо.
А между дантелите, перата и пяната на тези облаци плуваше, все още видима, бледата ладия на луната.
Това бе утро на сътворението! Светът отново се сътворяваше само за да каже на Олег: върви, живей!
И само огледално чистата луна не бе онази, която свети на влюбените.
Като се усмихваше се може би по-скоро на небето и дърветата с онази предпролетна, ранноутринна радост, която е достъпна и на старците, и на болните, Олег тръгна по познатите алеи, без да срещне никого, с изключение на стария метач.
Обърна се, за да види сградата, в която се намираше раковото отделение. Полускрита зад дългите метли на високите тополи, тя се извисяваше, изградена от светлосиви тухли, вероятно останала такава, каквато е била и преди седемдесет и пет години.
Олег вървеше и се сбогуваше с дърветата. Върху клоните на кленовете вече висяха листа като бледозелени обеци.
А нямаше нито едно кайсиево дърво, което, както бе чул, вече цъфти в стария град.
Кой би бил способен да постъпи благоразумно в първото утро на сътворението? Променил всичките си планове, Олег реши още сега, в ранното утро, да отиде в стария град, за да види как изглежда цъфналата кайсия.
