Излезе от болничния двор и веднага видя полупустия площад с трамвайния кръг, откъдето, прогизнал от януарския дъжд, уморен и без никаква надежда, влезе в болницата, за да умре.
Излизането през болничните врати му напомняше за излизането през затворническите.
През януари, когато Олег идваше насам, скърцащите, подскачащи, люлеещи се, претъпкани трамваи го потискаха, но сега, седнал до прозореца, му бе приятно да пътува с трамвая; това пътуване бе синоним на свободата.
Когато стигна до моста, Олег видя долу, покрай реката, тънконогите иви, чиито клончета, доверчиво зелени, като камшичета се надвесваха над жълто-кафявата бърза вода.
По-нататък, по тротоарите, дърветата също се бяха раззеленили, но не дотолкова, че да скрият едноетажните каменни домове, построени от хора, които не са бързали. Олег завистливо гледаше прозорците — живеят щастливци в тези домове! Следваха удивителни квартали с много широки тротоари и просторни булеварди. Но кой град не би ни харесал, ако го гледаме в розово ранно утро!
Постепенно булевардите изчезнаха и от двете страни на улицата се замяркаха къщи, построени не за да привличат погледа с красотата и надеждността си навярно преди войната. И тогава Олег прочете името на улицата, което му бе странно познато.
Да, на тази улица живееше Зоя!
Той извади листчето и прочете номера на дома. Отново погледна през стъклото и когато трамваят намали скоростта си, видя и самия дом: двуетажен, с еднакви прозорци, с постоянно разтворена входна врата или завинаги счупена, с пристройка в двора.
Да, тук някъде трябва да слезе.
Значи не бе съвсем бездомен в този град. Бе поканен тук, поканен от девойка!
Продължи да седи, почти с удоволствие приемайки и резките тласъци на трамвая, и грохота на релсите. Трамваят все още бе полупразен. Срещу Олег седна възрастен узбек с очила, с вид на древен учен. Щом получи билета от кондукторката, той го нави на тръбичка и го сложи в ухото си. И от неговия жест, миг преди трамваят да навлезе в стария град, на Олег му стана още по-весело.
Улиците ставаха все по-тесни, а къщите — все по-плътно една до друга; после и прозорците изчезнаха от стените — виждаха се високи дувари, иззидани с глинени тухли; зад тях надничаха калкани, гладки, измазани също с глина. В дуварите се мяркаха малки портички и ниски тунели, през които човек можеше да влезе само наведен. От стъпалото на трамвая до тесните тротоари имаше само крачка разстояние, а улицата бе стръмна.
Навярно това бе старият град, към който пътуваше Олег. Само дето по голите улици не само че нямаше никакви кайсии, а и въобще дървета.
Нямаше смисъл да се пътува по-нататък. Олег слезе от трамвая.
Без досадното звънене на релсите Олег чу шум от удари на чук по желязо и скоро видя някакъв узбек с черна на бели карета тюбетейка, облечен в черен памучен халат, превързан на кръста с розов шал. Клекнал на средата на улицата, той изправяше с чук върху релсата някаква лопата.
Олег се спря и с умиление се вгледа в узбека: ето ти на и атомен век! И тук, както в Уш Терек, металът беше кът и се налагаше да се прибягва до релсите, за да се изправи някакъв си бел. На Олег му беше интересно дали узбекът ще успее да свърши работата си, преди да се покаже следващият трамвай, но онзи въобще не бързаше, а когато релсите зазвъняха, се отдръпна половин крачка назад, изчака трамваят да мине и отново клекна на същото място.
Олег гледаше гърба на търпеливия узбек и неговия розов шал (той сякаш бе събрал целия розов цвят на вече станалото синьо небе). С този узбек не можеше да размени дори две думи, но го чувстваше близък.
Нима това пролетно утро не му нашепваше, че животът се е върнал?
Хубаво!…
Вървеше бавно, учудвайки се, че не вижда къде са прозорците. Искаше му се да надникне отвъд дуварите, но портичките бяха затворени и бе неудобно да се влиза. Изведнъж забеляза светлина, проникнала през дебелия зид. Олег се наведе и минал през тесния отвор, влезе в двора.
Вътре нямаше никой, но се усещаше, че в двора кипи живот. В сянката на дървото имаше пейка, маса, бяха разхвърляни напълно съвременни детски играчки; имаше чешма с корито за пране; всички прозорчета гледаха към двора, а не към улицата.
Олег излезе. По-нататък надникна и в друг двор през подобен тунел в дувара. Всичко бе, както в предишния, с тази разлика, че имаше и млада узбечка с лилава забрадка и с плитки до бедрата, която играеше с деца. Тя го видя, но не му обърна никакво внимание.
Това съвсем не бе по руски. В руските села и градчета всички прозорци гледат към улицата; оттам, надниквайки зад саксиите с цветя, поставени на перваза, като от засада, гледаха любопитните стопанки, за да разберат кой е онзи, който минава по улицата, кой при кого отива и защо. Но Олег веднага разбуди загадката на Изтока: не искам да зная какво правиш, но и ти не се бъркай в моя живот!
След годините, прекарани в лагера, винаги пред очите на другите, Олег си мислеше, че бившият арестант не би могъл да намери по-добър начин на живот от този.
Старият град все повече му харесваше. Вече бе забелязал между къщите безлюдна чайна, пред отворената врата на която стоеше сънливият стопанин. Сега видя и друга, намираща се на втория етаж на отсрещната къща. Той се изкачи. Тук имаше няколко мъже с тюбетейки с извезани фигури, които напомняха на онези от килимите, в синьо и с цвят на бордо, а един старец носеше бяла чалма. Нямаше нито една жена. И Олег си спомни, че и преди това не бе виждал жени в нито една чайна. Никъде нямаше табелка, която да забранява на жените да влизат, но и никой не ги канеше.
Олег се замисли. Всичко бе ново за него в този първи ден от новия му живот и всичко трябваше сам да разбере. Например: събирайки се отделно, искаха ли мъжете да покажат, че техният истински живот минава и без жени? Той седна на балкона. Оттам бе удобно да се наблюдава улицата, която постепенно се оживяваше, но без припрения градски шум. Минувачите се движеха много бавно, в чайната също седяха безкрайно спокойно.
Можеше да се приеме, че сержантът и арестантът Костоглотов, изслужил и излежал годините, които искаха от него хората, измъчил се толкова, колкото искаше болестта, е умрял през януари; а сега, залитайки на неуверените си крака, от клиниката бе излизал друг Костоглотов, „тънък, звънък и прозрачен“, както говореха в лагера, излязъл не за да изживее цял живот, а само някакъв къс — като къшей хляб, добавен към основната дажба: сякаш е част от нея, но не — съвсем отделен е…
Именно този малък допълнителен отрязък живот, стократно заплатен, Олег искаше да не прилича на преживения в по-голямата си част; искаше вече да не прави грешки.
Но избирайки чайника, Олег сгреши: трябваше да избере познатия черен, а той за разнообразие избра онзи със зелен чай, който се оказа нито горещ, нито силно запарен, а и със странен вкус; дори и миниатюрните чаени листенца, плуващи в пиалата64, не му се искаше да гълта.
А през това време слънцето се бе вдигнало доста високо. Олег не би имал нищо против да похапне, но в тази чайна нямаше нищо за ядене; дори и захар липсваше.
Но сякаш възприел тукашния маниер да не се бърза за никъде, Олег не тръгна да търси храна, а преместил по-удобно стола си, остана. И тогава видя от балкона на чайната над съседния двор прозрачен розов облак, нежен като глухарче, но с диаметър най-малко шест метра — безтегловен, въздушен розов облак, толкова голям и розов, какъвто никога в живота си не бе виждал!
Кайсия ли бе?…
Да, ето ти награда за търпението. Значи никога не се втурвай по-нататък, преди да си се огледал добре.
Той се облегна на перилата и се загледа в розовото чудо.
Подаряваше тази неземна гледка на себе си в чест на деня на сътворението.
Както в стаята на северен дом стои украсената със свещи елха, така и в този, затворен от глинени стени двор, в който можеше да се надникне само от небето, живееше като в стая единственото дърво — разцъфналата кайсия, а под нея пълзяха дечица и жена с черна забрадка на зелени цветя копаеше градинката.
Олег не можеше да откъсне погледа си. Само на пръв поглед като най-общо впечатление цветът бе
