розов. По клонките на кайсията имаше пъпки с цвят на бордо като свещи, разпукналите се цветчета бяха просто бели, както при ябълките и вишните. А отстрани погледнато се получаваше немислимо розова нежност; и Олег се стараеше да запомни и най-малката подробност, за да разкаже след това всичко на Кадмини.
Чудото бе възможно и той го намери.
Още много радости го очакваха в едва днес родилия се свят!…
А ладията на луната бе изчезнала.
Олег слезе по стъпалата, водещи към улицата. Слънцето напече главата му. Трябваше отнякъде да купи четиристотин грама черен хляб, за да утоли глада си. Не знаеше дали това се дължи на дрехите му, в които имаше напълно приличен вид, но сега не му се повдигаше и той вървеше свободно.
След малко съзря някаква сергия, разположена зад ъгъла на дувара, така че да не нарушава линията на улицата. За навес служеше платнище, издигнато като козирка на четири кола. Оттам излизаше сив дим. Наложи се Олег да се наведе, за да застане под козирката.
Отдолу имаше дълга желязна скара; в единия й край се червенееха въглени, а останалата част бе пълна с пепел. Напряко над въглените лежаха около петнадесетина дълги, заострени алуминиеви шиша с нанизани върху тях парченца месо.
Олег се сети: това бе именно шашлик! Още едно откритие на сътворения свят; онзи шашлик, за който толкова бе чувал по време на гастрономичните разговори в лагера, но самият той никога не бе виждал е очите си подобно нещо за тридесет и петте си години живот; не беше ходил нито в Кавказ, нито пък по ресторанти, а в предвоенните столове даваха само сърми и ечемичена каша.
Шашлик!
Мирисът бе опияняващ — този мирис на дим и месо! Месото на шишовете не само че не бе овъглено, но дори нямаше онзи тъмнокафяв цвят, а розово-сив. Спокойният, небързащ мъж зад скарата, с кръгло, пълно лице, обръщаше някои от шишовете, а други преместваше там, където нямаше огън.
— По колко? — попита Костоглотов.
— По три — сънено отговори онзи.
Олег не можа да разбере. По три копейки бе прекалено евтино, а по три рубли — прекалено скъпо. Може би думите означаваха: три шишчета за рубла? Тази неловкост навсякъде го преследваше, след като излезе от лагера: въобще не можеше да се ориентира в цените.
— Колко за три рубли? — опита се да се измъкне от затрудненото положение Олег.
Тъй като онзи го мързеше да говори, взе един шиш, показа го на Олег като на дете и отново го сложи на скарата.
Един шиш за три рубли!… Олег поклати глава. Това бе извън кръга на неговите представи. Бе длъжен да изкара деня с пет рубли. Но толкова му се искаше да опита! Все така наведен, той започна да избира, но всяко шишче имаше своите достойнства.
Чакаха и трима шофьори, чиито камиони се намираха наблизо. Приближи се и някаква жена, но мъжът зад скарата й каза нещо на узбекски и тя недоволна си отиде. После изведнъж събра всички шишчета, сложи ги върху някаква чиния и направо с ръце ги посипа с нарязан лук. И Олег разбра, че шофьорите вземат всички шишчета, по пет на всеки!
Това отново бе необяснимо — след двойните цени, значи някои получаваха и двойни заплати, но Олег не можеше да си представи какъв е точно размерът на това „двойно“. Тези шофьори хей така даваха по петнадесет рубли за закуска. За такъв живот една заплата никога не би стигнала, а и въобще тези шашлици не бяха предназначени за онзи, който разчита само на честната си заплата.
— Повече няма — каза скараджията.
— Как няма? Въобще ли? — огорчи се Олег. Защо трябваше да размисля? Може би този бе първият и последният случай в живота му!
— Днес не докараха повече месо — въздъхна онзи и започна да събира нещата си; после дори се приготви да свали козирката.
И тогава Олег се обърна към шофьорите:
— Братлета, отстъпете ми едно шишче! Едно-едничко!
Един от шофьорите, доста загорял, с ленени коси, кимна:
— Вземай.
Те още не бяха платили и зелената банкнота, която Олег извади от джоба си, скараджията дори не взе, а я бутна от масата направо в чекмеджето така, както се махат трохи.
Но Олег вече държеше шишчето! Хвърлил войнишката си мешка на прашната земя, той с две ръце взе алуминиевия шиш и преброил късчетата месо — бяха пет, а шестото — на половината на другите, започна със зъби да яде, но не наведнъж цялото късче, а по малко. Ядеше замислено — като куче своята част, отнесена в безопасен ъгъл, и си мислеше колко лесно може да бъде раздразнено човешкото желание и колко трудно е да го заситиш след това. Колко години бе приемал като висш дар от земята щастието да разчупва на хапки черния хляб! Само преди малко бе търсил къде да го купи, за да закуси, но го подмами мирисът на печено месо и щом изяде шишчето, веднага в него се появи странно презрение към хляба.
Шофьорите изядоха набързо шишчетата, запалиха камионите и заминаха, а Олег все още не бе свършил. Бавно опитваше с устни и език всяко късче, за да усети по-добре как мирише крехкото месо, дали е опечено добре… И колкото повече изпитваше наслада, толкова повече му ставаше ясно, че няма да отиде при Зоя. Сега трамваят отново ще мине покрай дома й, а той няма да слезе; разбра го именно когато бе зает с шишчето.
И трамваят, този път порядъчно напълнен, отново го понесе към центъра. Олег позна Зоината спирка, след нея минаха още две, без да знае къде ще бъде по-добре да слезе. Изведнъж видя на улицата жена, която продаваше вестници, и му се прииска да я разгледа по-добре, защото от детството си не бе виждал улични вестникари (за последен път ги видя, когато се застреля Маяковски и момченца тичаха по улиците с извънредните издания на вестниците). Но тази вестникарка бе възрастна рускиня, която не бързаше, бавно връщаше рестото, но все пак замисълът — да продава до трамвайната линия, помагаше: успяваше да продаде по няколко вестника на всеки трамвай. Олег постоя около нея, за да разбере как вървят нещата й.
— А милицията не ви ли гони? — попита той.
— Не са се сетили — кимна вестникарката.
Олег не се виждаше отстрани; ако можеше да го направи, щеше да разбере, че ако милицията спреше някой, това щеше да бъде първо той, а не вестникарката.
Уличният електрически часовник показваше девет. Вече бе толкова топло, че Олег разкопча горните кукички на шинела. Без да бърза, което позволяваше да го блъскат и изпреварват, Олег вървеше по слънчевата страна на площада примижала усмихвайки се на слънцето.
Още колко много радости го очакваха днес!…
Това бе онова слънце на пролетта, до която той не се надяваше да доживее. И макар около него никой да не се радваше на завръщането му в живота, той бе убеден, че слънцето се радва и затова му се усмихваше. Дори следващата пролет да не настъпи никога, дори тази да е последната, нали е дадена
Никой от минувачите не обръщаше внимание на Олег, но той се радваше на всички! Бе радостен, че се е върнал при тях и при всичко, което бе на улиците! Нищо не можеше да му се стори неинтересно, глупаво или безобразно в неговия отново сътворен свят! Цели месеци, цели години живот не можеха да се сравнят с днешния пролетен ден.
Продаваха сладолед в картонени чашки. Олег вече не помнеше кога за последен път е видял такива чашки. Половин рубла, и, моля, заповядайте! Преметнал прогорената и простреляна войнишка торба през двете си ръце на гърба, облизвайки студената сладост, Олег тръгна още по-бавно.
След няколко метра видя фотоателие и се спря. Облегна се на железните перила и се загледа във витрината, зад която бяха изложени красиви портрети, повечето на момичета. Представи си ясно как всяко от тях е обличало най-хубавите си дрехи, след това фотографът е търсил най-добрата поза за главата, нагласявал е светлината; след това е правил по няколко снимки, за да избере най-успешната, ретуширал я е; накрая от снимките на десет такива момичета е избирал една, достойна да бъде изложена във витрината. Олег знаеше, но все пак му бе приятно да гледа и да вярва, че именно в такива момичета се крие смисълът
