Размахваше дългите си ръце почти под носа на Русанов. Внезапно се раздразни и влезе в този спор така, както десетки пъти бе избухвал и вземал участие в затворническите спорове, откъдето и изкачваха сега някога чутите фрази и аргументи може би от хора, които вече не са живи. Дори за миг си представи, че тази тясна стая, наблъскана с легла и хора, за него е като килия и затова с такава лекота ругаеше и псуваше и беше готов дори да се бие, стига да се наложеше.
И почувствал, че Костоглотов като нищо може да го удари, Русанов млъкна и се сниши, но в очите му продължаваше да блести пламъкът на нагорещената ярост.
— А на мен не ми е нужна пенсия! — не спираше Костоглотов.
— Аз нямам абсолютно нищо и се гордея с това! И не се стремя да имам! Не искам голяма заплата, аз я
— По… чакай… — опитваше се да го спре философът. — Социализмът предвижда диференцирана система на заплащане…
— Вървете по дяволите със своята диференцирана! — бушуваше Костоглотов. — Какво, по пътя към социализма привилегиите на едни ще нарастват за сметка на други, така ли? Значи, за да станем равни, първо трябва да бъдем неравни, така ли? Диалектика, така ли?
Той крещеше, но от усилието, което правеше, го сви някъде над стомаха и гласът му затрепери.
Вадим се опита на няколко пъти да се намеси, но Костоглотов като картечница изстрелваше все нови и нови доводи.
— Олег — опитваше се да го спре и той, — най-лесно се критикува едва зараждащо се общество. Но не трябва да се забравя, че е само на четиридесет години.
— И аз не съм на повече! — бързо се извъртя Костоглотов.
— И винаги ще бъде малко! Трябва ли затова цял живот да мълча?
Протегнал ръката си, сякаш търсещ пощада за болното си гърло, философът изричаше бавно умни фрази за различния принос в обществения продукт на онзи, който мие подовете в клиниката, и на този, който я ръководи.
Костоглотов щеше да намери какво да отговори и на това, но изведнъж от своя ъгъл към тях пропълзя Шулубин, за когото всички бяха забравили; неловко тътрещ крака, с разрошени коси и разтворен измачкан халат изглеждаше така, сякаш някой внезапно го бе събудил и накарал да стане посред нощ. Видяха го и всички се учудиха, а той се изправи пред философа, вдигна пръст и попита в настъпилата тишина:
— А вие помните ли какво обещаваха Априлските тезиси? Началникът на областното здравеопазване не трябва да получава повече от тази същата Нела.
И закуца към своето легло.
— Ха-ха! — зарадва се Костоглотов на неочакваната подкрепа. Старецът го бе измъкнал!
Русанов седна и се обърна. Не искаше повече да вижда Костоглотов. И ненапразно веднага бе намразил онази отвратителна кукумявка. Не можа да измисли нищо по-умно от това да приравни здравния ръководил към някаква си чистачка!
Внезапно всички се разотидоха и Костоглотов вече не виждаше с кого да продължи да спори.
Тогава Вадим, така и нестанал през цялото време от леглото си, го повика с пръст при себе си, направи му място да седне и започна тихо да му обяснява:
— Имате неправилна мярка, Олег. Знаете ли в какво се състои грешката ви? Не сравнявате с бъдещия идеал, а сравнявате с тези язви, с които е била покрита цялата история на Русия до седемнадесета година.
— Не съм живял, не зная — прозя се Костоглотов.
— А и не е нужно да сте живели. Прочетете Салтиков-Шчедрин и ще разберете.
Костоглотов реши да премълчи, защото чувстваше болка в белите дробове или може би тя се дължеше на подутината.
— Вие в армията служили ли сте, Вадим?
— Не, а защо?
— А как се получи така, че не са ви взели?
— Нашият институт бе приравнен към висшата извънармейска служба.
— Ясно… А аз служих седем години. Бях сержант. Тогава нашата армия се наричаше работническо- селска. Командирът на отделение получаваше двадесет рубли, а командирът на взвода шестстотин, разбираш ли? А на фронта офицерите получаваха допдаж56 — бисквити, масло, консерви, и се криеха от нас, когато ядяха, разбираш ли? Защото се срамуваха. И правехме първо техните блиндажи, а после — нашите. Пак повтарям, аз бях сержант.
Вадим се намръщи.
— И за какво ми разказвате всичко това?
— Ами защото искам да попитам
Олег вече бе наговорил днес доста излишни неща, които почти стигаха да му лепнат познатия
Отвори уста няколко пъти и отиде на леглото си.
На какво се дължеше мълчанието му — на умората или на болестта? Или че всички тези спорове, свади, термини, ожесточение и зли очи внезапно му се бяха видели обикновено махленско джафкане, което не можеше въобще да се сравни с болестта им, с тяхното предстоящо представяне пред смъртта?
А му се искаше да се докосне до нещо съвсем друго. До нещо устойчиво и непоклатимо.
Но къде се намираше то, Олег не знаеше.
Днес сутринта бе получил писмо от Кадмини. Доктор Николай Иванович му отговаряше между другото и за това откъде се е взел изразът „Меката дума кост троши“. Имало някога в Русия през XV век „Тълковна палея“57, нещо като апокрифна книга. И там — сказание за Китоврас. (Николай Иванович знаеше цялата старина.) Живеел Китоврас в далечна пустиня, а можел да ходи само по права линия. Цар Соломон го извикал, с измама му надянал вериги и го повели да чука камъни. Но вървял Китоврас само по права линия и когато го водили през Ерусалим, събаряли домове, за да разчистят пътя му. И веднъж дошъл ред на дома на вдовица. Хвърлила се клетата жена да плаче, да моли Китоврас да не срутват бедния й дом и успяла да го придума. Китоврас се опитал да кривне от правата линия и счупил реброто си. А дома оставил цял. И промълвил тогава: „Мекото слово кост троши, а жестокото гняв събужда.“
И Олег сега си мислеше: този Китоврас и тези летописци от петнадесети век са били хора, в сравнение с които ние сме вълци.
Кой сега ще се съгласи да жертва скъпото си ребро в отговор на меката дума?…
Но не с това започваше писмото на Кадмини. Олег протегна ръка и го взе от шкафчето. Двамата пишеха:
Сполетя ни голяма мъка.
Жук е убит.
Селсъветът наел двама ловци да убиват кучетата. Те вървяха по улиците и стреляха. Тобик скрихме, а Жук се отскубна и се нахвърли да ги лае. А винаги се страхуваше дори от фотообектива, изглежда, е имал лошо предчувствие! Застреляха го в главата, той падна до аръка с клюмнала надолу, глава. Когато се приближихме, още агонизираше. Беше страшно да се гледа.
Знаете ли, у дома сега е празно без него. Изпитваме вина пред Жук затова, че не го скрихме.
Погребахме го в края на градината, до беседката…“
Олег лежеше и си спомняше за Жук. Но го виждаше не като прострелян, а изправен, положил двете си лапи на малкото прозорче на бараката на Олег, когато идваше да го извика да излезе.
