— Пътувал през зимата и карал разни потребителски стоки. Трябвало да измине седемдесет километра, но по средата го застигнала снежна виелица. Затрупала всичко. Колелата не се въртят, страшен студ, а наоколо няма никой. Виелицата не стихнала цяло денонощие. И той не издържал, излязъл от кабината и отишъл да търси къде да пренощува. На сутринта виелицата стихнала, той се върнал с трактор, а един пакет с макарони липсвал.
— А експедиторът?
— Така се получило, че пътувал сам.
— Каква разхайтеност!
— Разбира се.
— Значи е решил да се облагодетелства.
— Татко, прекалено скъп му е излязъл този пакет! — Юра вдигна все пак поглед. Върху лицето му се появи неприятно упорито изражение. — Заради него си „издействал“ пет годинки на топло. А там е имало и каси с водка, нито една бутилка не липсвала…
— Юра, не трябва да бъдеш толкова доверчив и наивен. А кой друг би могъл да вземе пакета по време на бурята?
— Може би е минала някаква кола! На сутринта никакви следи не могат да се намерят!
— Но той е напуснал поста си! Как така ще изостави държавно имущество и ще си отиде?
Работата бе повече от ясна, присъдата — дори малка. Павел Николаевич изглеждаше възбуден, защото това не бе ясно на сина му и се налагаше да му го разтълкува. Общо взето, Юра е ленив, но когато се опитва да доказва някаква глупост, става упорит като магаре.
— Татко, но ти си представи! Виелица, минус десет градуса, как да нощува в кабината? Та това означава сигурна смърт.
— Какво означава смърт? А часовите?
— Но тях ги сменят на два часа.
— А ако не ги сменят. А на фронта? Независимо от времето, хората стоят и умират, но не напускат поста си! — Павел Николаевич дори посочи с пръст къде става всичко това. — Помисли си само какво говориш! Ако простят на този шофьор, всичките му колеги ще започнат да изоставят колите и да напускат поста си! Цялата държава ще опропастят, не можеш ли да го разбереш?
Не, по мълчанието на Юра ставаше ясно, че нищо не е разбрал.
— Добре, ти си могъл да кажеш на някого твоето момчешко мнение, но надявам се, документално не си го изразил?
Устните на сина трепнаха.
— Аз… протест написах. Спрях действието на присъдата.
— Спрял си?! И ще има преразглеждане на делото? Ах, ох, ах! — Павел Николаевич закри лицето си с ръце. Ненапразно се бе опасявал! Юрка погубваше не само делото, но и себе си, а и хвърляше сянка върху него. Павел Николаевич бе обзет от безсилна бащинска досада, когато не можеш нито с ума си, нито със сръчността си да преодолееш треперенето на устните си.
Стана. Юра го последва. Тръгнаха и синът му отново се опита да го хване за лакътя, но на Павел Николаевич няма да стигнат и двете ръце, за да накара сина си да разбере каква грешка е направил.
Първо се опита да му обясни какво е това законност, после се спря на непоклатимостта на основите, които не трябва да се опитваш да подкопаваш, още повече ако работиш в прокурорския надзор. Тук направи уговорката, че всяка истина е конкретна и затова законът си е закон, но трябва да се има предвид и конкретният момент, и обстановката, за да разбереш какво се изисква в дадена минута. Особено наблегна на това, че съществува органична взаимовръзка между всички инстанции и разклонения на държавния апарат; и затова, пристигайки дори в най-затънтения район с републикански пълномощия, той не трябва да се разсейва, а да се съобразява с местните условия и да не се конфронтира с изпълнителските кадри, които познават тези условия и изисквания по-добре от него; и ако са дали пет години на шофьора, значи това е съобразено с дадения район.
Вървяха в сянката на зданията, излизаха от нея, поемаха по лъкатушещите алеи покрай реката. Юра слушаше, но единственото, което каза, бе:
— Не се ли умори, татко? Може би трябва отново да поседнем?
Разбира се, Павел Николаевич се бе уморил и му бе топло. Седнаха отново на пейката, разположена между храстите. Слънцето продължаваше да напича. Павел Николаевич през цялото време на разходката бе без очила, за да отпочинат очите му. Седеше мълчаливо. Долу, в ниското, шумеше реката. Павел Николаевич си мислеше: колко приятно е все пак да се завърне в истинския живот; да знае, че след като дърветата напълно се раззеленят, ще живее; че така ще бъде и следващата пролет.
Но трябваше да продължи разговора с Юра. Да се овладее, да не се сърди, за да не го уплаши. И след като си отдъхна, позволи на сина си да му разкаже и за други случаи.
Юра прекрасно знаеше за какво баща му ще го хвали и за какво ще го ругае. Затова избра такъв случай, който Павел Николаевич не би могъл да не одобри. Но продължаваше да избягва погледа му и баща му реши, че Юра крие още нещо.
— Говори по-подробно. Всичко ми разкажи! Знаеш, че мога да ти дам само разумен съвет. Нали ти желая доброто. Искам просто да не грешиш.
Юра въздъхна и разказа цялата история. По време на ревизията бил длъжен да прегледа доста стари съдебни дела и документи, дори от преди пет години. И започнал да забелязва, че на много места, където би трябвало да има залепени гербови марки, нямало нищо; тоест личали следи, че ги е имало, но били отлепени. Юра започнал да мисли къде биха могли да изчезнат, докато на по-новите документи открил залепени марки, които вероятно били използвани за втори път. И тогава се досетил, че едно от двете момичета — Катя или Нина, имащи достъп до всички тези архиви, лепи стари вместо нови марки, а от клиентите взема пари.
— Виждаш ли! — плесна с ръце Павел Николаевич. — Има толкова хора, които щом намерят пролука, ограбват държавата! И веднага не можеш да се досетиш!
Но Юра провел цялото разследване без много шум. Решил да стигне до края и да разбере кое от двете момичета е разхитителят и намислил за целта да поухажва първо Катя, а след това Нина. Поотделно водил на кино и двете, а след това им гостувал, като си мислел, че ще разбере по домашната им обстановка коя е крадлата.
— Добре замислено! — усмихна се Павел Николаевич. — Умно! Приятното съчетано с полезното! Умник!
Но Юра открил, че и двете — едната с родителите си, а другата със сестричката си, живеят бедно: не само килими, но и много насъщни други неща нямало в дома им, без които Юра дори не можел да си представи, че е възможно да се съществува. Размислил, после отишъл при местния съдия и му разказал всичко с молба да не дава ход на случая, а просто да се опита да внуши на девойките да си признаят. Съдията горещо му благодарил за това, че Юра предпочел всичко да мине тихо, без излишен шум. Извикали една след друга девойките и ги разпитали обстоятелствено. Признали си и двете. Всяка изкарвала по този начин някъде по сто рубли месечно.
— Трябвало е да се заведе дело, ах, трябвало е! — съжали Павел Николаевич, сякаш самият той бе пропуснал да го направи, макар и Юра да бе постъпил правилно, след като не подвел съдията. — В края на краищата те са били длъжни да компенсират по някакъв начин цялата сума!
Юра лениво разказа края, сякаш не можеше да разбере смисъла на това събитие. Когато отишъл при съдията и предложил да не се дава ход на делото, той знаел и чувствал, че постъпва великодушно, и вътрешно се гордеел с постъпката си. Представял си радостта, която ще обхване момичетата след трудното признание, когато, очаквайки наказание, изведнъж разберат, че им прощават. И заедно със съдията той се опитвал да ги засрами, говорел им колко позорно и непочтено са постъпили, давал им примери, свидетел на които бил през своя двадесет и три годишен живот, с познати честни хора, които са имали всички условия да крадат, но не го направили. Юра изричал жестоки думи, като знаел, че след това те ще бъдат смекчени от прошката. Простили им, момичетата си отишли, но, кой знае защо, през следващите дни не сияели от радост, когато го срещали; не само че не се приближили да му благодарят за благородната постъпка, но се стараели дори да не го забелязват. Това го поразило, защото не можел да си го обясни! Тъй като работели в съда и били запознати добре с различни дела, не могло да се каже, че не се разбрали каква участ са
