— Така ли! — зарадва се Костоглотов. Най-после бяха равни! — И по кой член?
— По никакъв. Бях волнонаемен.
— Ах… — разочарова се Костоглотов.
Не, нямаше никакво равенство.
— А по какво разбрахте? — полюбопитства хирургът.
— По една дума — „пречупи“.
Лев Леонидович се разсмя.
— Не можеш току-така да се отучиш.
Не бяха равни, но между тях вече имаше единство.
— И дълго ли бяхте там? — безцеремонно попита Костоглотов.
— Три години. Изпратиха ме след армията. Нямаше начин да се отърва.
Можеше да не добавя последното. Служба! Почетна и благородна, но, кой знае защо, порядъчните хора считат, че трябва да се оправдават с нея. Някъде в човека все пак се намира този неизкореним индикатор.
— И като какъв?
— Като началник на санитарната част.
Охо! Същата роля като тази на мадам Дубинска — господар на живота и смъртта. Но онази не би се оправдавала.
— Значи сте успели да завършите мединститута преди войната? — продължаваше да задава нови въпроси Костоглотов. Просто по навик от времето на преместването на лагерниците, когато за няколко минути — от хлопването и захлопването на вратата на лагерната барака — трябва да разбереш целия живот на преминаващия покрай теб човек. — Коя година?
— Не, аз след четвърти курс отидох да работя като обикновен лекар. — Лев Леонидович стана и с интерес се приближи към Костоглотов, после опипа с пръсти белега му. — От там ли е?
— Да.
— Добре са го зашили… Добре. Арестант лекар ли е направил шева?
— Да.
— Фамилията не помните ли? Не е ли Коряков?
— Не зная, бе по време на преместванията. А Коряков по кой член е бил? — Олег бързаше да си изясни кой е този Коряков.
— Лежеше, защото баща му е бил полковник от царската армия.
Но точно тогава влезе сестрата с дръпнатите очи и повика Лев Леонидович в превързочната. (Той винаги следеше как правят първата превръзка на оперираните от него пациенти.)
Костоглотов излезе и тръгна по коридора.
Още една биография, дори две бяха само загатнати. Останалото можеше да си го представи. По колко различни поводи се озовават хората там… Лежиш си в стаята, вървиш по коридора, разхождаш се в двора, а до теб или срещу теб върви човек като човек и нито на теб, нито на него му хрумва да те спре и да каже: „Я си обърни ревера!“ Така си си и мислел — там е знакът на тайния орден! — бил е там, докосвал се е до онова, съдействал е, знае! И колко такива хора има? Но мълчанието надделява. И по външността не можеш нищо да разбереш. Всичко е скрито.
Каква дивотия! Да доживееш да чуеш, че жените, оказва се, само пречат! Нима човек може да падне толкова ниско? Невъзможно е дори да си го представи човек!
С една дума, излиза така, че няма на какво да се радваш. Лев Леонидович не отрече категорично, за да може да му се вярва.
И трябва да разбереш, че всичко е загубено.
Всичко…
Сякаш бяха заменили на Костоглотов смъртната присъда с доживотна. Оставаше да живее, макар да бе неизвестно защо.
Забравил къде е тръгнал, той се озова в долния коридор и спря.
От някаква врата, през три врати от него, се показа бяла престилка, доста стегната през кръста с коланчето, до болка позната. Вега!
Вървеше насам! Трябваше да се заобиколят две легла, но Олег не тръгна към нея, а за секунда се замисли.
След онази визитация вече три дни тя бе строга, делова; нямаше и помен от ласкавия поглед.
Отначало си помисли — да върви по дяволите, и той ще се държи като нея. Нямаше намерение нито да изяснява, нито да моли…
Но_му бе жал да я обиди. Жал му бе и за самия него. Сега ще се разминат като чужди, така ли?
Той ли е виновен? Не, виновната е тя: бе го измамила с инжекциите, желаеше му злото. Това не можеше да й прости!
Без да вдигне поглед (но виждайки!), тя се изравни с него и Олег, макар да нямаше намерение да я заговори, каза тихо, почти молейки я:
Вера Корнилиевна…
(Гласът му прозвуча неестествено, но въпреки това на Олег му бе приятно.)
Тя бавно вдигна поглед и го видя.
(Не, наистина, за какво й прощава?…)
— Вера Корнилиевна… А вие не искате ли… пак да ми прелеете кръв?
(Изглежда така, сякаш се унижава, но отново му бе приятно.)
— Но нали вие се дърпахте? — със строгост, в която не се долавяше и намек за прошка, го гледаше, но някаква неувереност трепна в очите й. Милите очи с цвят на кафе.
(А всъщност тя не е виновна. Не трябва така отчуждено да се държи в една клиника.)
— А на мен тогава ми хареса. Искам пак.
Той се усмихна. Белегът му при усмивка изглеждаше по-малък.
(Да, сега трябва да й прости, а след това някога да се обясни с нея.)
Нещо все пак трепна в очите й, нещо, говорещо за разкаяние.
— Утре може би ще ви доведат.
Тя все още се опираше на някакъв невидим стълб.
— Само че вие! Непременно трябва да бъдете вие! — сърдечно помоли Олег. — Иначе няма да се съглася!
Като се стараеше да избегне по-нататъшно обяснение, тя кимна с глава.
— Както се случи.
И отмина.
Беше мила, въпреки всичко мила.
Само че към какво се стремеше? Обречен на доживотната присъда, към какво се стремеше?…
Олег продължаваше да стои, опитвайки се да си спомни къде бе тръгнал.
Ах, да! Беше тръгнал да види Дьомка.
Момчето лежеше в малка стая за двама, но втория го бяха изписали, а новия се очакваше да го настанят утре след операцията. Засега Дьомка бе сам.
Вече бе минала седмица, откакто бяха отрязали крака му. Операцията бе останала в миналото, но кракът му както преди продължаваше да живее и Дьомка дори усещаше как всеки пръст мърда.
Когато видя Олег, зарадва се, като на по-голям брат. Приятелите от предишната стая бяха неговите роднини. В шкафчето бяха останали някакви продукти от предишните обитатели на стаичката. Отвън нямаше кой да дойде, за да му донесе нещо.
Дьомка лежеше по гръб. Това, което бе останало от отрязания крак — половината от бедрото, бе бинтовано с огромна превръзка. Но той можеше свободно да движи главата и ръцете си.
— Бъди и ти също здрав, Олег! — Стисна подадената му ръка Дьомка. — Сядай и разказвай. Как сте там, в стаята?
Стаята на горния етаж бе за него целият му свят. Тук, на долния, и сестрите бяха други, и санитарките, а и самият ред. През цялото време се спореше кой какво е длъжен да прави и какво не.
— Стаята… какво… — Олег гледаше изостреното, прежълтяло лице на Дьомка. — Все си е същата.
