— Къде живееш?
— В Карабаир.
— Ще си отидеш.
— Оздравял? — сияеше Ахмаджан.
— Оздравял.
— Напълно?
— Засега напълно.
— Значи повече няма да идвам?
— Ще дойдеш след половин година.
— Защо след като съм напълно?
— Да те видим.
Така и премина цялата редица легла, без нито веднъж да се обърне към Олег. И само веднъж към него погледна Зоя.
Погледна го с особена лекота, усвоена от нея от известно време. И на визитации винаги намираше такъв миг, когато само той виждаше очите й, за да му изпрати като сигнали по морзовата азбука кратките весели пламъчета на своите пламъчета-тире и пламъчета-точка.
Но именно по тази лекота веднъж Олег разбра, че това не е търкулнало се по-нататък колело, а знак, че е прекалено трудно да се мине в територията на невъзможното.
Наистина свободният човек не може да изостави квартирата си в Ленинград, но нали и тук е същото? Разбира се, щастието е в това с кого си, а не къде, но все пак в големия град…
Вера Корнилиевна дълго се задържа при Вадим. Прегледа крака му и опипа слабината, после корема и през цялото време питаше как се чувства; дори зададе съвсем нов за Вадим въпрос: как се чувства след ядене.
Вадим съсредоточено и тихо отговаряше. Когато започнаха неочакваните опипвания в дясната слабина и въпроса за храната, той попита:
— Черният дроб ли ви интересува?
Беше си спомнил, че преди заминаването майка му сякаш случайно го бе попипала по същото място.
— Всичко трябва да зная — поклати глава Вера Корнилиевна. — Болните станаха толкова грамотни, че спокойно могат да облекат бели престилки.
Положил върху възглавницата главата си с катраненочерни коси и прежълтяло мургаво лице, Вадим погледна към лекарката строго като Светия Отец от иконата.
— Но аз разбирам — каза тихо той. — Четох за какво става дума.
Каза го без никакви претенции, очаквайки като нещо съвсем естествено Хангард да се съгласи с него или веднага да започне да му обяснява, но тя се смути, не можа да намери нужните думи и седнала на леглото му, изглеждаше като виновна. Той бе хубав, млад и навярно много способен — напомняше й за друг млад човек от познато семейство, който дълго умираше с ясното съзнание какво го очаква и никакви лекари не можеха да му помогнат; именно заради него Вера, тогава осмокласничка, реши да не става, както бе замислила, инженер, а да се посвети на медицината.
Но ето че и тя не можеше да помогне.
В бурканчето на прозореца до Вадим имаше сиво-черна отвара от брезовата гъба, която другите болни гледаха със завист.
— Пиете ли от нея?
— Пия.
Самата Хангард не вярваше в тази гъба, защото никога преди това не бе чувала за нея, никой не бе говорил, но във всеки случай бе безвредна, за разлика от исъккулския корен. А ако болният вярваше, значи именно затова бе и полезна.
— Какво става с радиоактивното злато? — попита тя.
— Все така обещават. Може би в близките дни ще дадат — тихо отговори той. — Но не на ръка, а по служебен ред. Кажете — Вадим изпитателно я погледна, — след… две седмици… ако пристигне, метастазите вече ще стигнат до черния дроб, нали?
— Разбира се, че не! — много уверено излъга Хангард и, изглежда, успя да го убеди. — Ако искате да знаете, това се измерва с месеци.
(Но защо тогава тя опипваше точно там, където се намира черният дроб? Защо попита как понася храната?…)
Вадим бе склонен да й повярва.
По-леко ще бъде, ако повярва…
През времето, което Хангард прекара, седнала на леглото на Вадим, Зоя, от нямане какво да прави, обърна глава и погледна книжката на Олег на прозореца, после и самия него, като се опита да му подскаже какво го пита. Погледът й изглеждаше доста красноречив, но Олег гледаше без никакво участие. А и защо бе нужна такава игра с очи? Смяташе себе си за прекалено стар за подобни неща.
Беше се приготвил за прегледа; бе свалил горната част на пижамата си, а бе готов да свали и ризата си.
Но Вера Корнилиевна, след като свърши със Зацирко, изтрила ръцете си о кърпата, обърнала се с лице към другата редица, не само че не се усмихна на Костоглотов и не го покани за подробен разговор, но и го погледна съвсем бегло — толкова, колкото трябваше, за да отбележи, че сега разговорът ще се завърти около него. Обаче Костоглотов веднага забеляза, че погледът на Вера Корнилиевна е съвсем отчужден. Особената светлина и радостното сияние, които очите й излъчваха в деня на преливането на кръв, и дори предишното ласкаво предразположение, а и внимателното съчувствие бяха се изпарили яко дим; погледът й изглеждаше отсъстващ.
— Костоглотов — започна Хангард, обърната по-скоро към Русанов. — Лечението си остава същото. Най-странното е — погледна странно към Зоя, — че реакцията от хормонотерапията е съвсем слаба.
Зоя повдигна рамене.
— Може би това се дължи на особеността на организма?
Тя си помисли, че от нея, студентката от предпоследния курс, доктор Хангард търси съвет.
Но без да обърне внимание на нейните думи, Хангард я попита явно не с цел да се консултира:
— Инжекциите правят ли се редовно и в определеното време?
Съобразителната Зоя отметна леко назад глава и с широко отворени очи — жълто-кафяви, изпъкнали, учудени, погледна почти в упор лекарката.
— А какво ви кара да се съмнявате?… Винаги… всички процедури, които се полагат… Винаги! — Изглеждаше съвсем оскърбена. — Във всеки случай по време на моето дежурство…
Разбира се, че за другите дежурства не биха я питали. А „във всеки случай“ произнесе на един дъх и именно това, кой знае защо, убеди Хангард, че Зоя лъже. Все някой трябваше да пропуска да слага инжекции, след като те не действаха в пълната си сила! Изключено бе този някой да е Мария. Същото се отнасяше и за Олимпиада Василиевна. А по време на нощните си дежурства Зоя, както изглежда…
Но по смелия, готов за отбрана поглед на Зоя Вера Корнилиевна видя, че да се докаже това, не е толкова лесно, че Зоя вече е решила: не може да се докаже и толкова! И погледът й бе толкова настойчиво безцеремонен, че Вера Корнилиевна не издържа на неговата наглост и наведе очи.
Винаги, когато мислеше за даден човек нещо неприятно, го правеше.
Виновно наведе очи, а Зоя, почувствала се победителка, продължаваше да я оглежда с оскърбителен поглед.
Зоя победи, но веднага разбра, че не трябва да рискува; че ако Донцова се нахвърли да я разпитва, някой от болните, например Русанов, ще потвърди, че тя не е правила никакви инжекции на Костоглотов, а по този начин може да загуби мястото си в клиниката, което несъмнено ще се отрази и на положението й в института.
Да рискува, но в името на какво? Колелото на играта няма накъде повече да се завърти. И с поглед, който разтрогваше договора с Олег да не му прави инжекции, тя погледна в очите Костоглотов.
На Олег му стана ясно, че Вега не иска дори да го погледне, но не можеше да разбере защо и така внезапно. Струваше му се, че нищо особено не се е случило. Наистина вчера, във вестибюла, тя се направи,
