Раково отделение

моето.

— Без шеги, Лев Леонидович, питам сериозно.

Наистина бе трудно човек да си представи Людмила Афанасиевна шегуваща се.

Вера седеше печална, свила рамене, сякаш й бе студено.

— Скоро ще се наложи да прегледаме Людмила Афанасиевна. Оказва се, че отдавна я боли стомах, а тя мълчи. И това се казва онколог!

— И вие, разбира се, сте събрали всички показания в полза на канцера? — Лев Леонидович изви веждите си; и в най-простия разговор този израз изглеждаше като присмех неизвестно по чий адрес.

— Все още не всички — призна си Донцова.

— А какви например?

Тя ги назова.

— Малко е! — определи Лев Леонидович. — Както казва Райкин: мал-ко! Нека Верчето подпише диагнозата, тогава ще разговаряме. Скоро ще получа отделна клиника и тогава ще ви взема Верчето като диагностик. Ще я дадете ли?

— За нищо на света! Вземете си друга!

— Никаква друга! Само Верчето! Защо тогава трябва да ви оперирам?

Той шеговито гледаше и приказваше, допушвайки папиросата, а мислеше напълно сериозно. Както казваше онзи, същият, Коряков: млад ли е, няма опит; стар ли е, няма сили. Но Хангард сега бе (както и той самият) в онази възраст, когато е насъбрал огромен опит, а и силите са още доста. Пред неговите очи тя стана от момиче ординатор такъв диагностик, че той й вярваше не по-малко, отколкото на Донцова. С такъв диагностик хирургът, дори да е скептик, се чувства като в пазвата на Христа. Само че при жените тази възраст минава по-бързо, отколкото при мъжете.

— Носиш закуска от дома, нали? — попита той Вера. — Тъй като, все едно, ще я върнеш, дай аз да я изям!

И действително, макар да бе казано на шега, изведнъж се появиха сандвичи с кашкавал и Лев Леонидович се нахвърли върху тях, молейки и жените:

— Вие също си вземете!… Значи бях вчера на оня „другарски“ съд. Трябваше и вие да дойдете, бе поучително! В училището! Бяха се събрали около четиристотин човека… Нали е интересно!… Обстоятелствата са следните: оперирано е дете заради непроходимост на червата, преплитане. Няколко дни детето живее, дори започнало да играе! Факт е… И изведнъж отново сплитане и смърт. Цели осем месеца следствието мъчело нещастния хирург… Можете да си представите как през цялото това време е продължавал да оперира? Този път пристигат от градското здравеопазване, пристига главният хирург на града, а общественият обвинител е от мединститута, чувате ли? И отсича: престъпно нехайно отношение! Извикват родителите за свидетели — представете си какви свидетели! Започват да бълват всякакви глупости! А нашите граждани седят и зяпат: какви гадове са това лекарите! А сред публиката — също лекари. Разбираме цялата глупост и всички чувстваме: това се отнася за нас — днес си ти, утре — аз! А мълчим. Сигурно и аз щях да премълча, ако не бях се върнал току-що от Москва, но след свежия столичен въздух вече гледах по-мащабно — чугунените прегради ми се струваха прогнили дървени стобори. И аз тръгнах да се изкажа.

— А там позволяват ли?

— Да, нещо от типа на разискванията. Казвам им: как не ви е срам да устройвате целия този спектакъл? Говоря направо, дърпат ме: ще ви отнемем думата! А аз продължавам: уверени ли сте, че и съдебна грешка не може да стане? Този случай е обект на научно, а не на съдебно разследване! Би трябвало да се съберат само лекари, за да се направи квалифициран научен разбор. Ние, хирурзите, всеки вторник и петък рискуваме, защото всяка операция е преминаване през минно поле! И нашата работа е изградена изцяло върху доверието! Затова майката трябва да ни поверява детето си, а не да влиза в ролята на свидетел в съда!

Лев Леонидович се развълнува, гласът му се разтрепери. Бе забравил наченатия сандвич като разкъса полупразния пакет, извади папироса и запали.

— И това е руски хирург! А ако бе немец или, да кажем, жид55 — да го обесим ли? Аплодираха ме! Но как може да се мълчи? Ако вече клупът е стегнал шията, трябва да се махне! Какво има да се чака?!

Вера потресена клатеше глава. По напрегнатия й поглед личеше, че тя разбира отлично Лев Леонидович, заради което той обичаше да й разказва всичко. А Людмила Афанасиевна недоумяваше.

— А аз не съм съгласна! А как трябва с нас, лекарите, да се разговаря? Там зашили нечий корем, забравили марля вътре, някъде налели физиологичен разтвор вместо новокаин, на друго място, гипсирайки, умъртвили крак, тук сбъркали дозата десетократно, прелели кръв от друга група! Допускаме изгаряния! Как да разговарят с нас? Трябва да ни дърпат ушите като на децата!

— Вие ме убивате, Людмила Афанасиевна! Как можете да го говорите, вие?! Тук въпросът излиза извън рамките на медицината! Тук се разгаря борба за характера на цялото общество!

— Трябва, разбира се, да се повиши отговорността на лекарите — опитваше се да ги помири Хангард, хващайки ръцете на двамата, — но първо трябва да се намали техният норматив два, дори три пъти! Девет болни за час по време на амбулаторния прием — нима това може да се побере в главата? Трябва да се даде възможност спокойно да се разговаря с болните, спокойно да се обмисля всичко. Ако е операционен ден, тогава хирургът да прави една, а не три операции!

Людмила Афанасиевна и Лев Леонидович спореха още известно време, но все пак Вера успя да ги успокои и попита:

— И как свърши всичко?

Лев Леонидович накрая се усмихна.

— Не се дадохме! Онези се задоволиха само да направят забележка, че историята на болестта е водена неправилно. Но почакайте, това още не е всичко! След произнасянето на присъдата представителят на градския отдел по здравеопазването излиза: лошо възпитаваме лекарите, лошо възпитаваме болните, профсъюзните събрания са малко. А накрая взема думата представителят на градското здравеопазване! И какво е разбрал от цялата тази история? Да се съдят лекарите, казва, е добро начинание, другари, добро начинание!…

Глава 27На кого какво му е интересно

Бе обикновен делничен ден и визитация, която не се различаваше от останалите. Вера Корнилиевна тръгна да обходи своите болни. Във вестибюла на горния етаж към нея се присъедини сестрата.

Беше Зоя.

Те се спряха при Сибгатов, но тъй като всичко, свързано с него, решаваше Людмила Афанасиевна, останаха за малко и влязоха в стаята.

Двете имаха еднакъв ръст, но тъй като Зоя бе по-набита, изглеждаше по-едра от Вера Корнилиевна. Човек можеше да си представи, че след две години, когато самата бъде лекар, Зоя щеше да има по- внушителна осанка.

Започнаха визитацията от другата редица и през цялото време Олег виждаше само гърбовете им; пред погледа му се мяркаха също черните коси на Вера Корнилиевна и златистите къдрици на Зоя.

Но той дори тези къдрици вече две нощи не бе докосвал. Не бе му казвала, но Олег изведнъж откри, че цялата й неотстъпчивост, толкова досадна и обиждаща го, съвсем не е кокетство, а страх да престъпи чертата от обикновеното към завинаги. Той нали е завинаги. С такъв каква игра може да има?

Именно на границата на този въпрос Олег се връщаше към действителността: такъв съм.

Днес болните от цялата тази редица трябваше да бъдат облъчвани. Затова двете бавно и подробно преглеждаха и разпитваха болните. Вера Корнилиевна сядаше при всеки.

На Ахмаджан, след като прегледа кожата му, цифрите в историята на болестта и последния анализ от кръвта, каза:

— Скоро ще свършим с лекуването! Ще си отидеш у дома!

Ахмаджан се усмихна.