Другият болен се оправяше — бе започнал да става и излиза, а Дьомка лежеше посивял по гръб, завит с одеялото. Гледаше в тавана тревожно и втренчено, сякаш искаше да види нещо там, но не можеше да го открие.
Лев Леонидович мълчаливо се спря, леко разкрачен, полуобърнат към Дьомка, с провиснали големи ръце, и се загледа изпод вежди, сякаш се двоумеше като боксьор: какво ли ще стане, ако сега удари Дьомка с дясната отдолу по челюстта?
Дьомка се обърна, видя хирурга и се усмихна.
Строгото лице на Лев Леонидович също се озари от усмивка и той намигна с едното си око на Дьомка като на стар приятел, който разбира какво иска да му каже:
— Значи всичко е нормално?
— Какво ти нормално? — Имаше за какво много да се оплаква Дьомка, но като мъж пред мъж реши да си го спести.
— Хапе ли?
— Ъхъ.
— На същото място ли?
— Ъхъ.
— И още дълго време ще бъде така, Дьомка. Едва на следващата година ще отшуми. Но когато не ти дава мира, ти все пак си казвай — не ме боли! И ще ти олеква. Главното е това, че сега вече ти ще
Лев Леонидович го каза така, че на Дьомка веднага му олекна! Й действително, по дяволите гнетящата зараза! Без крака е по-леко.
— Е, лежи. Пак ще дойдем при теб!
И излезе вихрено за петминутката вече последен, закъсняващ (Низамутдин не обичаше закъсненията). Престилката му се връзваше на гърба, там полите й никога не стояха добре и през връзките се виждаше сакото. Когато вървеше из клиниката сам, винаги бързаше, а стъпалата на стълбището превземаше по две наведнъж, размахал ръцете си — именно по тези движения болните съдеха, че той не си позволява да загуби дори минутка от времето си.
Петминутката продължи половин час. Низамутдин достойно (за себе си) влезе, достойно (пак за себе си) поздрави и започна с приятен тон (също за себе си) бавно да води заседанието. Той явно се вслушваше в гласа си и очевидно се наблюдаваше отстрани при всяко обръщане и всеки жест, за да се увери още веднъж колко солиден, авторитетен, образован и умен човек е. В родния му аул за него се носеха легенди; бе известен и тук, в града, и дори във вестниците понякога споменаваха името му.
Лев Леонидович седеше на отместения по-назад от другите стол, кръстосал крак върху крак, пъхнал палците си зад колана, стегнал корема му. Бе намръщен, но тъй като той винаги бе такъв в присъствието на началството, главният лекар не приемаше това като специално отношение към себе си от страна на хирурга.
Главният лекар разбираше положението си не като постоянно, неуморно и изнурително, а като достойно за любуване, награди и права. Вярваше, че наистина заради длъжността си е истински главен лекар, че разбира повече от останалите доктори; е, може би не в най-тънките специфични подробности, с помощта на които подчинените му лекуват, но ръководейки ги, той всъщност им помагаше да избягват грешките. Ето защо се налагаше да провежда толкова дълго петминутките, което впрочем очевидно бе приятно задължение и за останалите. И тъй като правата на главен лекар значително превишаваха неговите задължения, той и на работното си място, в диспансера, приемаше със същата лекота на работа администратори, лекари или сестри — именно онези, за чието назначаване му звъняха, за да го помолят, от областното здравеопазване, от градския или от института, където се надяваше в скоро време да защити дисертация; или някъде по време на вечеря или вкъщи, ако човекът бе от същото родословно дърво, от което бе и той. А ако завеждащите отделения му възразяваха, че новоприетият не разбира нищо и не умее, Низамутдин Бахрамович още повече ги изненадваше с думите: „Тогава вие ще го научите! Защо сте тук?“
Облагороден със сивия цвят, който след известно десетилетие от живота равнодушно обкръжава с нимба главите на талантите и тъпаците, на самоотвержените и алчните, на работягите и безделниците; надарен с представителен и спокоен вид, с който природата отбелязва неизпиталите мъките на прекаленото мислене, с онази приятна мургавост, която толкова добре отива на сивото, Низамутдин Бахрамович обясняваше на своите медицински работници кое е лошото в работата им и как по-добре да се борят за скъпоценния човешки живот. И онези, които той все още не бе набелязал за уволнение, и новопостъпилите седяха на казионните дивани с високи облегалки, на креслата и столовете и с видимо внимание слушаха главния лекар.
Къдравият Халмухамедов, когото Лев Леонидович виждаше добре, имаше такъв вид, сякаш бе излязъл от илюстрациите към пътешествията на капитан Кук през джунглата: разпилените, разрошени кичури сякаш бяха „сресани“ от клони, лицето му бе с бронзов загар, а радостната му усмивка на дивак разкриваше ослепително белите зъби и липсваше — единственото в цялата му физиономия! — само желязната халка, пробила ноздрата на дивака. Дразнеше, разбира се, не това, че имаше такъв вид, или че бе получил добра диплома от медицинския институт, а това, че той не можеше да направи нито една операция, без да съсипе пациента. Лев Леонидович два пъти го допусна до операционната и се разкая завинаги. Да се изгони, също не бе възможно, защото щеше да бъде прието като лошо отношение към националните кадри. И ето че Халмухамедов пече четвърта година водеше историите на болестите, които не изискваха кой знае какви знания, с важен вид вземаше участие във всички визитации, стоеше в превързочната, дежуреше (тоест спеше) нощно време и дори напоследък получаваше заплата и половина за това, че си отиваше в края на работния ден.
Вътре бяха и две жени с дипломи на хирурзи. Едната бе Пантьохина, изключително пълна, около четиридесетте, винаги много загрижена, че има шест деца от двама мъже, а парите не стигат. Тези грижи можеха да се прочетат по лицето й и в служебните часове, тоест онези, които тя трябваше да прекарва в помещенията на диспансера, за да получи заплата… Другата бе Анжелина, млада, завършила института преди три години, с миниатюрна фигура, доста хубава, която ненавиждаше Лев Леонидович за неговото равнодушно отношение към нея и сега бе главният интригант против него в цялото хирургическо отделение.
И двете не можеха да правят нищо, което надхвърля задачите на амбулаторния прием, никога не им доверяваха скалпела, но също имаше важни причини, поради които главният не би могъл да ги уволни никога.
По такъв начин в отделението се водеха на щат петима хирурзи, а можеха да правят операции само двама.
На оперативката присъстваха и сестрите, някои от които също бяха лика-прилика с част от лекарите, но и те разчитаха на защитата на Низамутдин Бахрамович.
Понякога това толкова много измъчваше Лев Леонидович, че му идваше да захвърли всичко и да се махне! Но къде? Където и да отиде, също ще има главен лекар, може би още по-лош, със свои тъпи представи и свои хора, които нищо не вършат. Съвсем друго би било да попадне в клиника, където всичко е поставено на делови начала: всички, които се числят на ведомост, да работят и да бъдат нужни. Но положението на Лев Леонидович не бе такова, че да му гласуват доверие да стане главен лекар, с изключение може би на най-затънтените лечебни заведения, а той и без това се бе отдалечил доста от Москва.
А и той никога не бе се стремял към ръководен пост, защото знаеше, че кожата на администратора ще му пречи да се разгърне. Пък и не бе забравил онзи период от живота си, когато бе видял свалени или паднали началници и бе оценил повратностите на властта: бе познавал комдиви54, мечтаещи да станат дневални, а и първия си истински учител — хирурга Коряков, едва бе успял да измъкне от ямата.
Понякога острите ъгли на всекидневието се заглаждаха и тогава на Лев Леонидович му се струваше, че може да се търпи, че не трябва да напуска. Но веднага след това започваше да се опасява, че него самия и Донцова, и Хангард ще ги отстранят, че нещата вървят към такава развръзка, че с всяка изминала година обстановката все повече ще се усложнява. А вече приближаваше четиридесетте и тялото му имаше нужда
