„Отдавна трябваше!!!“ И смях! По-силно удрят по китарите, по-силно удрят по балалайките! Но цяло денонощие не отварят бараките. А на следващото утро (в Сибир все още е ужасен студ) строяват целия лагер. Майорът, двамата капитани и лейтенантите — всички са тук. Едва държащ се на краката си от скръб, майорът обявява:
— С дълбоко прискърбие… вчера в Москва…
И просветнаха, само дето открито не показваха ликуването си, остроскулите, груби, тъмни арестантски подобия на лица. Забелязал зараждащите се усмивки, майорът извън себе си изкомандва:
— Шапки долу!
И у стотиците мъже се появи усещането, че стъпват на острие: още е рано да не свалят шапките, а вече е много обидно да изпълнят заповедта. Но изпреварвайки всички, лагерният шут, роденият хуморист свали от главата си шапката „сталинка“, направена от изкуствена кожа, и я подхвърли във въздуха! Изпълни командата!
И стотиците мъже също ги хвърлиха!
Й се задави от ярост майорът.
И след всичко това Костоглотов едва сега узна, че са плакали стари и млади и че светът е изглеждал осиротял…
Чали се върна още по-весел и отново с пълна, но вече друга чанта. Някой се усмихна, а Чали се надсмя над себе си пръв:
— Какво да правиш с женорята? Ако това им доставя удоволствие? И защо да не ги утешиш? Кому ще навредиш?
Разсмя се, увличайки и останалите. Не можа да се удържи и Русанов, възхитен от постъпката на Максим Петрович.
— Но коя все пак от двете е съпругата? — едва успя да изрече Ахмаджан.
— Не ме питай, братче — уморено отговори Максим Петрович, заел се с преместването на продуктите от чантата в шкафчето. — Нужна е реформа в законодателството. При мюсюлманите е измислено по-хуманно. Ето, от август разрешиха абортите и колко лесно стана! Защо жената да живее самотна? Поне веднъж в годината да идваше някой мъж. А и за командированите е повече от удобно: във всеки град ги чака стая с пилешка супа.
Отново сред продуктите се мярна бутилка. Чали притвори вратичката на шкафчето и отнесе празната чанта. Изглежда, не глезеше особено тази жена, защото веднага се върна. Спря на пътечката между двете редици легла, където обичаше да стои Ефрем, почеса се по тила (косите му бяха нещо средно между лен и овесена слама) и се обърна към Русанов:
— Да хапнем ли, съседе?
Павел Николаевич съчувствено се усмихна. Общият обяд закъсняваше, а и не изпитваше особено желание да яде от него сега, след като бе видял с какво удоволствие Максим Петрович преместваше всеки продукт в шкафчето си. А и у самия Максим Петрович имаше нещо приятно, което го примамваше да седне с него.
— Съгласен — покани го Русанов да дойде на неговото легло. — Аз също имам някои неща…
— А чашки? — наведе се Чали, премествайки с ловки ръце върху шкафчето на Павел Николаевич буркани, консерви и завити продукти.
— Но нали не е позволено! — поклати глава Русанов. — При нашите болести абсолютно се забранява…
За месеца, който бе прекарал тук, никой дори не би се осмелил да си помисли за алкохол, а за Чали това явно бе дивотия.
— Как се казваш? — коленичи пред Русанов той.
— Павел Николаевич.
— Паша! — Чали с приятелски жест сложи ръката си върху рамото на Русанов. — Ти не слушай лекарите! Те и лекуват, и погубват. А ние трябва да живеем, да въртим опашка!
Обикновеното лице на Максим Чали светеше от дружелюбие. А бе събота. Всички процедури бяха отложени до понеделник. Отвъд прозорците валеше дъжд, който отделяше като стена Русанов от неговите близки и приятели. А във вестника нямаше траурен портрет и утайката на обидата оставаше в душата. Светеха ярко запалените по-рано лампи. Вечерта отново щеше да бъде дълга, а с този наистина приятен човек можеше сега да пийне, да замези, а след това да поиграе и покер. (Това ще бъде такава новина за приятелите на Павел Николаевич: покер!)
А ловкият Чали вече държеше бутилката в ръцете си. И все така коленичил, махна тапата и наля по половин чаша. Едва тогава се изправиха.
Като истински руснак Павел Николаевич пренебрегна и неотдавнашните си страхове, и забраните, и заръките; единствено му се искаше да прогони тъгата от душата си и да почувства парещата топлина на водката.
— Да бъдем здрави! Наздраве, Паша! — Лицето на Чали стана тържествено строго. — Който иска, да мре, а ние с теб ще живеем!
Изпиха чашите до дъно. За времето, прекарано в болницата, Русанов бе отслабнал и не бе пил нищо с изключение на слабото червено вино. Водката веднага го парна, разля се по вените, убеждавайки го, че няма защо да си мъти главата, че и в раковото живеят хора и излизат изцелени.
— И много ли болят тези… полипи? — попита той.
— Болят… А аз не се предавам!… Паша! Не може да ти стане по-зле от водката, разбери! Водката лекува от всички болести. Аз и преди операцията ще пийна спирт, как си мислиш? Видя бутилката… Защо спирт, ще попиташ? Защото веднага се приема от организма и излишна вода не остава. Хирургът ще преобърне стомаха, а нищо няма да намери — всичко ще бъде чисто! А аз — пиян!… Та и ти самият си бил на фронта, знаеш — преди атака — водка… Бил ли си раняван?
— Не.
— Провървяло ти е!… А аз два пъти… Тук и тук…
В чашите имаше отново два пъти по сто.
— А може би повече не трябва — меко се възпротиви Павел Николаевич. — Опасно е.
— Кой ти е втълпил, че е опасно? Вземи си доматче! Ах, доматчета!
И наистина имаше ли значение дали сто или двеста грама, след като вече бе отпил? Каква разлика може да съществува, ако на днешния ден е умрял велик човек, за когото вече не споменават? Именно в памет на Стопанина гаврътна и следващата чаша Павел Николаевич като на помен. Намръщи се от силната водка и опита от доматите. Слушаше съчувствено какво говори Максим.
— Ах, доматчета червенички! — възторгваше се Максим. — Тук килограмът е рубла, а в Караганда — тридесет. И как ги разграбват!
А да ги закараш, не позволяват. Да ги таксуваш като багаж — също. Защо не може? Кажа ми защо не може?…
Максим Петрович се развълнува. Широко отворените му очи блестяха; в тях се четеше напрегнатата мисъл, свързана с търсенето на смисъла на битието.
— Влезе при началника на гарата човече, облечено в старичко сако: „Искаш ли да живееш началник?“ Онзи грабва телефона, мисли, че са дошли да го убиват… А човечето слага на масата три
Русанов усещаше, че главата му се върти; затопли се от водката и се почувства по-силен от болестта. Но му се струваше, че Максим говори несвързани неща… Което бе в разрез…
