— Това е в разрез! — запъна се Павел Николаевич. — Защо?
Не е добре…
— Не е добре? — учуди се Чали. — Вземе си от осолените краставички! От патладжана!… В Караганда е написано черно на бяло: „Въглищата са Хлябът ни.“ Е, става дума за промишлеността. А домати за хората няма. Ако не ги донесат деловите хора — няма да има. Дават по двадесет и пет за кило и благодарят за това, че са видели домати. Нямаш представа какви тарикати са се навъдили в Караганда! Устройват навсякъде засади от десетки тъпи пазачи! Вместо да ги накарат да натоварят четиридесетина вагона с ябълки, ги разпращат по пътищата и пътеките в степта, за да хванат всеки, който се опита да внесе ябълки в Караганда! Да спрат с всички средства „спекулантите“! И дежурят онези денонощно!
— Ти какво? — огорчи се Павел Николаевич.
— Какво аз? Аз, Паша, с кошници не пътувам, а с чанта, с куфарче. Майори и подполковници чукат на гишето: командировъчното свършва! А билети няма! Няма!… А аз не си правя труда да моля касиерката, аз винаги ще успея да замина. Знам къде мога да намеря билет на всяка гара — тук ще се обърна към онзи, който разнася чай, там — към лелята при гаровия гардероб. Имай предвид, Паша, че животът винаги побеждава!
— А ти какво работиш?
— Аз, Паша, съм
А иначе съм агент. Работя там, където дават мангизи. Секне ли монетният поток, се премествам на друго място. Разбра ли?
Не му се харесваше особено разговорът на Павел Николаевич; някак си се отклоняваше в съвсем друга посока, но Максим бе толкова добър, весел човек — първият такъв за цял месец, че душа не му даваше да го обиди.
— А това добре ли е? — попита съвсем отмалял Русанов.
— Добре е, добре! — успокои го Максим. — Вземи си и от телешкото. Сега и твоя компот ще отворим. Паша! Веднъж живеем, а защо да живеем зле? Трябва да живеем добре, Паша!
Павел Николаевич не можеше да не се съгласи с Максим. Само че…
— Разбираш ли, Максим, това се осъжда… — напомни му Павел Николаевич.
— Зависи, Паша — поверително му отговори и Максим, хванал го за рамото. Зависи откъде ще се погледне. И къде.
Чали се разсмя и удари Русанов по коляното. Павел Николаевич също не можа да се удържи и последва примера на новия си приятел.
— Значи и ти знаеш тези стихове!… Цял поет си, Максим!
— А ти? Ти какво работиш?
Колкото и приятелски да протичаше разговорът, Павел Николаевич веднага се изпъна и стана сериозен.
— Отговарям за кадрите.
Скромничеше — разбира се, че постът му бе къде по-отговорен.
— А къде?
Павел Николаевич каза.
— Слушай! — зарадва се Максим. — Трябва да уредим един добър човек! Не се безпокой, вносът за встъпване ще бъде такъв, какъвто се полага!
— Но ти… Как можа да си помислиш! — обиди се Павел Николаевич.
— А какво да мисля? — Чали бе поразен и в очите му отново се мярна познатият блясък, който говореше, че Максим отново търси смисъла на живота. — Ако кадровиците не вземат, с какво ще живеят? Как ще възпитават децата си? Ти колко деца имаш?
— Вестничето освободи ли се? — чуха над себе си неприятен глас.
Беше Бухала с отеклите очи, който се бе дотътрил неусетно от ъгъла си.
Оказа се, че Павел Николаевич седи на вестника.
— Моля, моля! — обади се Чали, издърпвайки вестника. — Отмести се, Паша! Вземи, бащице!
Шулубин взе вестника и искаше да си върви, но го задържа Костоглотов. Както Бухала мълчаливо гледаше всички, така и Костоглотов се взря в него. Кой би могъл да бъде този човек с такова странно лице?
С безцеремонността, привична и при първите арестантски срещи, когато можеш да попиташ някой непознат за всичко, без да променя позата си, Костоглотов попита:
— Бащице, а ти какво работиш, а?
Шулубин извърна към него цялото си тяло и го погледна, без да мига. Завъртя главата си, сякаш яката го стягаше, но под халата си нямаше никаква риза и отговори:
— Библиотекар съм.
— А къде? — зададе веднага втория си въпрос Костоглотов.
— В селскостопанския техникум.
Без самият да знае защо — навярно заради неприятния поглед, у Русанов се появи желание по някакъв начин да постави Бухала на мястото му. А може би това се дължеше на изпитата водка. Павел Николаевич подвикна по-високо и по-лекомислено, отколкото трябваше:
— Разбира се, безпартиен?
Бухала го погледна и мигна, сякаш не вярваше, че някой може да му зададе такъв въпрос, и изведнъж отвори уста:
— Напротив.
И се запъти към леглото си.
Вървеше някак неестествено. Сякаш някъде нетърпимо го болеше. По-скоро куцаше. Полите на халата, изглежда, му пречеха, защото той приличаше на голяма птица, чиито криле са подрязани неравно, за да не може да излети.
Глава 24
Преливане на кръв
Костоглотов седеше на камъка до градинската пейка и се приличаше. Ботушите му пречеха да заеме по-удобна поза. Бе провесил ръцете си, които опираха в земята. Бе навел главата си. Грееше се, облечен в сивия, разкопчан този път халат, неподвижен като самия камък. Гърбът му се затопли, а той продължаваше да седи, без да мръдне, радвайки се на мартенската топлина. Не мислеше за нищо. Можеше дълго да седи така, търсейки в слънчевите лъчи онова, което не бе получил преди от хляба и супата.
Отстрани изглеждаше така, сякаш не дишаше.
Дебелата сестра от първия етаж, огромна жена, прогонила го преди време от коридора, за да не накърнява стерилността, обичаща семките, се приближи до него и с добродушния глас на продавачка на пазар му подвикна:
— Чичо!
Костоглотов вдигна глава и замижал от слънчевите лъчи, я заразглежда.
— Върви в превързочната. Докторът те вика.
Така бе свикнал с каменната си поза, толкова го мързеше да се движи, че прие думите й като съобщение, че трябва да върши някаква безкрайно неприятна работа!
— Кой доктор? — намръщи се той.
— Който трябва! — повиши глас сестрата. — Не съм длъжна да ви събирам по градината! Казали са, значи трябва да се върви.
— Но на мен няма какво да ми превързват. Навярно не се отнася за мен — опъна се Костоглотов.
— За теб, за теб! — продължаваше невъзмутимо да бели семки тя. — Нима човек може да те сбърка с
