доброто, за да стане то още по-добро! Откъде се появиха тези фалшиви изисквания на така наречената „сурова правда“? А и защо правдата трябва непременно да бъде сурова? Защо не би могла да бъде светла, увлекателна, оптимистична? Цялата ни литература трябва да бъде празнична! В края на краищата хората се обиждат, когато се пише за живота им с мрачни краски. Харесва им, когато пишат за него, украсявайки го.
— Въобще с това човек може да се съгласи — чу зад себе си приятен мъжки глас Ала. — И наистина кому е нужно четивото, да събуждат в душата му униние?
Разбира се Авиета не се нуждаеше от услугите на какъвто и да било съюзник, но знаеше, че ако някой каже нещо, винаги ще й бъде от полза. Тя се обърна. Бялата мълния отново трепна. Симпатичен млад човек, неин връстник, държеше между зъбите си черна тежка писалка.
— А за какво е литературата? — питаше той, без да се разбере дали задава този въпрос на себе си, на Дьомка или на Ала. — Литературата е, за да ни развлича, когато настроението ни е лошо.
— Литературата ни учи как да живеем — избоботи Дьомка, изчервил се от неловкост.
Вадим отметна глава.
— И намерил се учител! В живота си все някак ще се оправим и без нея. Нима писателите са по-умни от нас, практиците?
Той и Ала размениха погледи. Макар двамата да бяха почти връстници, доста симпатични и не можеше да не се харесат един друг, всеки от тях дотолкова следваше свой установен път в живота, че в никакъв чужд поглед не би могъл да потърси началото на приключение.
— Въобще прекалено много преувеличават ролята на литературата — разсъждаваше Вадим. — Превъзнасят книги, които не заслужават това. Да вземем „Гаргантюа и Пантагрюел“. Преди да я прочетеш, мислиш, че е нещо грандиозно, а щом я прочетеш, откриваш само цинизми и разбираш, че напразно си си загубил времето.
— Еротичният момент го има и у съвременните автори. Той не е излишен — строго възрази Авиета — и в съчиненията с най-дълбока идейна насоченост.
— Не, излишен е — уверено отговори Вадим. — Печатното слово не е, за да се гъделичкат долни страсти. Възбуждащи средства продават в аптеките.
И без повече да гледа в пуловера й, не очаквайки, че тя ще се опита да го разубеди, той отново потъна в книгата си.
Авиета винаги се огорчаваше, когато хорските мисли не се деляха на две отчетливи групи от верни и неверни доводи, а се разсейваха в неочаквани оттенъци, раждащи само идейна безпътица както сега, когато бе невъзможно да се разбере: с нея или срещу нея е този млад човек, да спори ли с него или не?
Реши да се откаже от спора и се обърна отново към Дьомка:
— Разбери, момче, че да описваш това, което е, е много по-лесно, отколкото да описваш невидимото днес, но в чието бъдещо съществуване вярваш. Това, което виждаме с прости очи днес, не е винаги самата истина. Истина е това, което трябва да
— А утре какво ще описваме? — замисли се тъповатото момче.
— Утре ли? Е, утре ще описваме това, което ще трябва да стане вдругиден.
Авиета се изправи и застана на пътечката между леглата — хубава, здрава, русановска порода. Павел Николаевич с удоволствие изслуша лекцията, която дъщеря му прочете на Дьомка.
Целунала баща си, Ала още веднъж вдигна бодро ръка.
— Е, татко, бори се за здравето си! Бори се, лекувай се, махай подутината и за
Част втора
Глава 22
Река, потъваща в пясъците
Ето ви следната загадка: какво е това и къде? На прозорците има решетки (наистина само на първия етаж заради крадците и представляват интересна фигура — като лъчи, започващи от единия ъгъл, а и „намордници“ няма). В стаите има легла с одеяла и чаршафи. На всяко легло — изплашено човече. На сутринта — дажбата е захар и чай (нарушение е, че отгоре на това има и закуска). След събуждането настъпва мрачно мълчание, никой с никого не разговаря; за сметка на това вечерта е като кошер — оживено общо обсъждане. Споровете са дали да бъде отворена или затворена форточката, кого какво го очаква, от колко тухли е направено минарето в Самарканд. През деня извикват „поединично“ — за беседи с длъжностните лица, за процедури, за свиждане с роднини. Шах, книги. Пристигат и колети, получилите ги се занимават с тях. Някои получават и допълнително, наистина не на някое „ухо“ (уверен съм, защото и аз самият получавам). Понякога правят тараш, отнемат лични вещи, затова се налага да ги скътваме и да се борим за правото на разходка. Банята е най-голямото събитие и едновременно с това и бедствие: ще бъде ли топло, ще стигне ли водата, какво бельо ще получиш. Няма по-смешно нещо от пристигането на новак, когато бедният започва да задава въпроси, без да има представа къде е попаднал…
Е, сетихте ли се? Вие, разбира се, ще ми кажете, че съм се увлякъл: ако става дума за разпределителния затвор, откъде ще се вземат одеяла, а ако е за следствения — защо липсват нощните разпити. Предполагайки, че това писмо ще бъде проверено в уштерекската поща, не влизам в подробности за другите аналогии.
Ето, такова житие-битие изтърпях вече пет седмици в раковото отделение. Понякога ми се струва, че отново съм се върнал в предишния си живот, който няма край. Най-мъчителното е, че лежа без присъда, очаквайки
Резултатите: онова хубаво, както вие го бяхте нарекли в предишното си писмо, „еуфорично“ състояние, в чиито обятия се намирах през последните две седмици от лекуването, когато просто се радвах, че се връщам към живота, изчезна яко дим. Много съжалявам, че тогава не настоях да ме изпишат. Полезното в моето лечение свърши, започнаха вредните последици.
Облъчват ме с рентген два пъти дневно по двадесет минути — триста рентгена и макар отдавна да съм забравил болките, с които пристигнах от Уш Терек, опознах специфичното повдигане от рентгеновите лъчи (а може би това се дължи на инжекциите; тук всяка процедура се отразява). Като ме завърти нещо в гърдите, продължава с часове! Разбира се, отказах се от пушенето — от само себе си се получи. И в такова противно състояние съм — не мога да се разхождам, не мога да седя, само една удобна поза измислих (в нея ви пиша, затова буквите са толкова разкривени): без възглавница, легнал по гръб, свил крака, положил главата си почти в ъгъла на леглото. Когато те извикват за поредния сеанс и ти влизаш в апаратната, изпълнена с гъстия рентгенов мирис, просто се страхуваш да не повърнеш. От това постоянно повдигане можеш да се отървеш единствено със солени краставички и кисело зеле, но няма откъде да ги намериш, защото не пускат болните да излизат извън болничния двор. Обясниш, а те: нека роднините ви донесат! Роднини!… Известно е, че нашите близки тичат на четири крака в красноярската тайга! Какво му остава на бедния арестант? Обувам ботушите, препасвам халата с войнишкия си колан и се промъквам до мястото, където болничната стена е полуразрушена. Излизам оттам, пресичам железопътната линия и след пет минути съм на пазара. Там моят вид на никого не прави впечатление. В това откривам духовното здраве на
