започна да идва често, макар да не получаваше никаква храна. Съдържателят се готвеше да замине и подари Жук на своята позната заточеничка Емилия. Тя го хранеше добре, но въпреки това, Жук продължаваше да ходи у Кадмини. Емилия се обиждаше, връзваше Жук, но той отново успяваше да се освободи и изчезваше в познатия двор. Тогава тя завърза синджира за автомобилната гума с джанта. Изведнъж Жук видя оттам, че по улицата върви Елена Александровна, нарочно обърнала лицето си на другата страна. Той скочи и като впрегатен кон повлече гумата; издърпа я на не по-малко от сто метра и рухна. След този случай Емилия махна с ръка. При новите си стопани Жук бързо възприе добротата като главна норма на поведение. Всички улични кучета престанаха да се страхуват от него и Жук стана приветлив дори с минувачите.
Но желаещи да стрелят по нещо живо се намираха и в Уш Терек. След като не успяваха да намерят по-добра жертва, те ходеха пияни по улиците и убиваха кучета. Стреляха два пъти и по Жук. Сега той се страхуваше от всяко нещо, което му напомняше за цев; страхуваше се дори и от фотообектива и не позволяваше да го снимат.
Кадмини имаха и котараци — разглезени и капризни, но Олег, разхождайки се сега по алеите на големия болничен двор, си представяше именно Жук — неговата огромна добра глава, но не просто на улицата, а надникнала пред стъклото на прозорчето; представяше си ясно сцената как Жук, изправил се на задните си крака, поглежда през стъклото като човек; значи след секунда ще се мерне и главата на подскачащия Тобик, а след малко ще се покаже и самият Николай Иванович.
Олег радостен почувства, че е напълно доволен от своята участ, че напълно се е примирил със заточението си и че единствено моли небето за здраве.
Да живее като Кадмини, да се радва на онова, което има! Мъдрец е онзи, който се задоволява и с малкото.
Кой е оптимист? Този, който казва: въобще в страната всичко е лошо, а при нас все още е добре, провървя ни. И е щастлив с това, което има, и не се измъчва. А кой — песимист? Който говори: в нашата страна всичко е чудесно, само при нас случайно е зле.
Сега му оставаше само да изтърпи лечението. По някакъв начин да се измъкне, ненапълно осакатен, от клещите на разните там рентгенотерапии, хормонотерапии; да запази своето либидо и онова, което е наложително, защото без това, без това…
И да замине в Уш Терек. И повече да не живее като ерген! Да се ожени!
Зоя едва ли ще тръгне с него. А ако все пак реши, това ще стане най-рано след година и половина. Да чака отново, да чака отново, цял живот да чака!
Може да се ожени за Ксаня. Каква стопанка! — обикновените чинии мие с кърпа през рамото — царица! Погледа си не можеш да откъснеш от нея. С нея може да се създаде здраво семейство — и славен дом, и деца.
А може и за Ина Щрьом. Малко е страшничко, че е само на осемнадесет, но нали именно това привлича! Усмивката й е малко разсеяно дръзка, замислено предизвикателна, но нали и това привлича…
Така че не трябва да се вярва на никакви изблици, никакви бетховенови удари! Всичко това са сапунени мехури. Трябва да си наложи да не вярва! Да не чака от бъдещето нищо по-добро!
Тоест радвай се на това, което имаш!
След като е
Глава 21
Сенките се стопяват
По щастлива случайност Олег я срещна пред самия вход на клиниката. Той се отмести, придържайки с ръка отворената врата заради нея, но дори и да не бе се отстранил, тъй като вървеше много бързо, леко приведена напред, тя сигурно би го съборила.
Олег веднага обхвана с поглед цялата й фигура: бялата барета върху косите й с шоколаден цвят, вдигнатата, сякаш търсеща ласката на вятъра глава, и много своенравния фасон на палтото й с някакво прекалено дълго коланче, завързано на шията.
Ако знаеше, че това е дъщерята на Русанов, би се върнал в стаята, но не знаеше и продължи по любимата си алея.
Авиета без никакви затруднения получи разрешение да влезе в отделението, защото баща й нямаше сили да стане, а и бе четвъртък — ден за свиждане. Свали палтото си, а върху пуловера й в цвят бодро сложиха бяла престилка, толкова малка, че само дете би могло да я облече.
След вчерашната трета инжекция Павел Николаевич наистина се чувстваше много отпаднал и само в краен случай, когато нямаше друг изход, слизаше от леглото. А и почти не се обръщаше, не слагаше очилата си, не участваше в разговорите. Прословутата му воля бе го напуснала и той бе затънал в тресавището на слабостта си. Подутината, която първо му досаждаше, а после предизвика в душата му постоянен страх, бе победила и вече не той, а тя решаваше какво ще бъде занапред.
Павел Николаевич знаеше, че Авиета ще долети от Москва и от сутринта я очакваше както винаги с радост, но днес и с определена доза тревога: решиха Капа да й напише в писмо за Минай, Родичев и Гузун всичко, както си беше. Досега не споделяха с нея такива неща, но вече се нуждаеха и от нейната помощ при вземането на решения. Авиета бе разумно момиче, винаги мислеше почти като родителите си, но все пак сега им бе малко тревожно, защото не знаеха как ще възприеме тази история; ще успее ли да я възприеме и разбере? Няма ли да ги осъди с лека ръка?
И в болничната стая Авиета влезе като вятър, макар да държеше в едната си ръка тежка чанта, а с другата да придържаше престилката, за да не се свлече от раменете й. Свежото й лице сияеше; върху него нямаше и следа от онова състрадание, с което обикновено посетителите приближават до леглата на тежко болните; Павел Николаевич щеше да се разстрои, ако видеше и дъщеря си такава.
— Как е, татко? Ти какво? — оживено го поздрави тя, сядайки на леглото ми и искрено целувайки го по двете бузи, вече покрити с остра брада. — Как се чувстваш днес? Казвай, но истината! Хайде!
Бодростта й вля сили в душата на Павел Николаевич и той леко се оживи.
— Как да ти кажа? — тихо отговори той, сякаш искаше сам да си изясни как е. — За съжаление тя си е същата. Но имам усещането, че вече ми е по-леко да обръщам главата си. Малко по-леко. По-малко ме притиска…
Дъщеря му мълчаливо, стараейки се да не му причини болка, разкопча яката на баща си и огледа подутината като лекар, който всеки ден има възможност да прави сравнения.
— Няма нищо страшно! — отсече тя. — Леко подуване на жлезата… Това е всичко. А мама ми написа такива неща, че аз очаквах да видя страхотии! Казваш, че малко ти е олекнало. Значи инжекциите помагат. Помагат! А след това ще стане още по-малка! А когато спадне наполовина, въобще няма да ти пречи и ти можеш да напуснеш клиниката!
— Наистина — въздъхна Павел Николаевич, — ако стане два пъти по-малка, би могло да се живее.
— И ще можеш да продължиш лечението си у дома!
— Мислиш ли, че могат да ми слагат инжекции вкъщи?
— А защо не? Ти ще свикнеш с инжекциите и може да продължиш лечението си и вкъщи. Ще обмислим това!
Павел Николаевич се развесели. Не знаеше дали наистина ще разрешат да му бият инжекции вкъщи, но самата решимост на дъщеря му да атакува и да постигне замисленото го изпълваше с гордост. Авиета се бе надвесила над него и той дори без очила виждаше добре честното й открито лице, волево, живо, с неспокойни ноздри и вежди, които повдигаше въпросително при всяка чута несправедливост. Кой бе казал — изглежда Горки, че ако децата ти не стоят по-високо от теб, напразно си ги създал и напразно си живял; значи той, Павел Николаевич не бе живял напразно.
Все пак се безпокоеше дали тя знае за
Но тя изглежда не бързаше да премине към онази тема, а продължаваше да го разпитва за лечението, за лекарите; после провери шкафчето, за да види какво е изял, какво се развалило, и сложи вътре донесените от нея продукти.
— Донесох ти укрепващо вино, пий по чашчица. И червен хайвер, нали искаше? И портокали, московски.
— Благодаря.
